крал, сега той упражнява почти неограничена власт. Защо именно той (той трябва да е бил) изпраща още рано сутринта на 19 март конници, за да провери дали кралят е жив и здрав? Дали вече не е знаел, че нещо се е случило? За съжаление още не ми се е удал случай да го разпитам, не съм говорил и с хората, открили тялото на краля.
Разбира се, възможно е, колкото и да не ми се иска да засегна този въпрос, англичаните да са организирали убийството на Александър III, но каква би била ползата ни от неговата смърт? Има далеч по- убедителни заподозрени. Крал Едуард е във Франция, пък и не разбирам каква изгода би имал от смъртта на съюзник.
Съществуват още подробности, които допълнително усложняват загадката; който и да е убиецът на Александър, той със сигурност би трябвало да е стигнал първи до пристана, да е преминал първи устието на Форт, да е знаел пътя, по който е щял да язди кралят, за да може след това да изпълни плана си и да се измъкне, без придружителите на краля да го забележат. И всичко това трябва да е било изпълнено в тъмна и бурна нощ. Бог ми е свидетел, изкушавам се да отхвърля цялата идея като приумица и да приема, че шотландският крал се е пребил съвсем случайно, падайки от скалите с коня си. Но не мога да го сторя заради една своя находка — няколко нишки от здраво въже, останали по един храст на Кингхорн Нес. Това въже сякаш крещи «убийство!» А дори за него да се намери обяснение, има и други въпроси, които не ме оставят на спокойствие. Отговорът им може да бъде открит само ако се изложа на голяма опасност. Затова те моля, господарю, да наредиш да напусна тази страна, където сатаната е пуснат на свобода. Шотландия прилича на врящ казан, който скоро ще прелее, и ще попари и изгори всеки, който е близо до него. Моят живот и животът на посланика Бенстийд са застрашени, защото хората са убедени, че сме изпратени тук с тайна мисия, свързана по някакъв начин с наследяването на шотландския престол. Въпреки това ние нямаме представа кой ни преследва. Умолявам те да обмислиш добре всичко това. Бог да те пази. Написано на 18 юни 1286 в абатството Холируд“.
Корбет поседя още малко, обмисляйки писмото, което бе написал. Започна да се смрачава и той прибра доклада си, легна на леглото и продължи да обмисля съдържанието му. Казваше си, че не може да няма ключ към мистерията, че трябва да намери някаква пукнатина, някаква нишка, с помощта на която ще може да разплете кълбото от загадки. Спомни си на какво го бяха учили в колежа: „Ако съществува проблем, неминуемо съществува и неговото логично разрешение. Намирането му е само въпрос на време“. Ако изобщо успея да го намеря, каза си Корбет с горчивина. Имаше чувството, че е попаднал в някои от театралните пиеси, поставяни за забавление на придворните, някакъв маскарад, в който и той се лута в мрака сред маските, и чува сподавения смях на наблюдателите, които се крият в сенките. Бясно препускане в полунощ по брулени от вятъра скали, кралят, погълнат от пропастта, гибелни предсказания. Корбет се замисли за предсказанията. Може би, ако се добереше до източника им, щеше да научи нещо повече? Ако пророчествата бяха само невинни стихчета, то кой правеше всичко възможно те да се разпространяват сред народа? Корбет продължи да разплита на ум кълбото от натрупани сведения. Имаше някакъв пророк, нали? Някой си Томас, Стихоплетеца Томас, Томас от Лиърмаут. Корбет спусна крака от леглото, взе кремък и прахан, запали трите големи свещи в стаята, извади писмото до Бърнел и го запечата. Реши да го изпрати в този му вид, преди да е продъжил по-нататък диренията си.
Камбаните забиха за вечерня, но Корбет изчака, докато чу, че монасите се връщат от параклиса. Едва тогава слезе в белосаната трапезария, където завари Ранулф. Вечерята беше проста — супа, хляб и разредено вино. Докато братята се хранеха, един от монасите четеше на глас Светото писание. Корбет изчака нетърпеливо края на вечерята. Единствената му разтуха бе да наблюдава лицето на Ранулф, което се измени при вида на скромната вечеря, толкова повече, че му се налагаше да се храни в такава свята обстановка. Щом всички приключиха с храненето и започнаха да четат благодарствената молитва, Корбет прошепна на Ранулф да се качи обратно в стаята им, а самият той помоли приорът да му отдели малко време за разговор насаме. Приорът прие с готовност и подкани Корбет да го последва. Двамата закрачиха под пустите, сенчести манастирски колонади, решени да се възползват от приятната прохлада на тази ранна лятна вечер. Известно време вървяха мълчаливо, после Корбет се зае да разпитва приора как е избрал духовното поприще. Установи с учудване, че приорът е далечен роднина на Робърт Брус, а освен това отличен познавач на билките, че проявява голям интерес към медицината и сам приготовлява отвари, мехлеми и всякакви лековити смеси. Корбет насочи внимателно разговора към покойния крал, но не очакваше, че ще предизвика в отговор такава бурна тирада.
— Добър, силен владетел — поде приорът, — но като човек… — той замълча. Настъпи тишина, нарушавана само от шляпането на сандалите му по плочите.
— Какво искаш да кажеш? — попита Корбет.
— Искам да кажа — започна разгорещено приорът, — че беше развратник, и че пренебрегна дълга си като крал. Десет, не единадесет години остана вдовец. Имаше много възможности да се ожени и да се сдобие със законен наследник. Вместо това се бе отдал на страстите си, ожени се късно, а сетне загина пак като жертва на страстите си, оставяйки Шотландия без наследник.
Корбет прецени, че гневът и горчивината, насъбрали се в сърцето на духовника, всеки миг ще прелеят, затова реши да си мълчи тактично.
— Дори тук — продължи приорът, — в абатството Холируд, не се отказваше от порочните си приумици! Една млада благородна дама, вдовица, бе отседнала тук на път към гроба на съпруга си, но кралят дойде по същото време и я видя. Започна да я ухажва, да я обсипва с подаръци, накити и скъпи платове. Накрая успя да я прелъсти — не в замъка си, или в някое от многобройните си имения, а тук — като явно предизвикателство към своите и нашите обети. Укорих го, а той ми се изсмя. — Приорът помълча. — Подходящ край за човек като него — отбеляза той след малко. — Дано Бог се смили над душата му. Знаеш ли, аз също трябваше да присъствам на онзи съвет — добави той с малко по-спокоен тон, — но се извиних и отказах. Кой знае, ако бях там, може би щях да успея да го възпра.
Той замълча. Корбет хвърли поглед към него и дори в играта на сенките под лунната светлина успя да забележи колко тревожен и огорчен е приорът.
— Отче — поде предпазливо писарят, — казваш, че кралят едва ли не е станал сам причина за смъртта си?
Приорът изду устни и кимна.
— А има ли други, които мислят така? — настоя Корбет. — Искам да кажа, може би това е първоизточникът на множеството предсказания, според които кралят го очаквала гибел?
Приорът сви рамене и продължи да крачи напред, поставил леко ръка върху лакътя на Корбет.
— Да — отвърна той след малко. — Хората бяха убедени, че кралят прекалено лесно се поддава на прищевките си, но имаше други предсказания, не просто набожни упреци към него. Правеше ги един много странен човек, Стихоплетеца Томас, Томас от Лиърмаут.
— Защо странен?
— Странен е и на вид, и по поведение. Непрекъснато сипе четиристишия, с които предсказва бъдещето на отделни личности, а понякога и на цели родове. Странен човек със загадъчно минало. Носят се дори слухове, че веднъж изчезнал и пребивавал единайсет години в страната на елфите!
— Мога ли да го намеря? — попита рязко Корбет. — Възможно ли е?
Приорът се обърна. По устните му плъзна лека усмивка.
— Тъкмо се чудех за какво искаше да разговаряш с мен. По произход Томас е дребен благородник, има земи близо до Ърлстън, в графство Роксбърг. Познавам го, дори неведнъж ми се е налагало да го защитавам срещу ожесточените нападения на мои братя во Христе. — Той спря и постави ръка на рамото на Корбет. — Ще му пиша и ще видя какво мога да уредя, но те предупреждавам, Хю, бъди внимателен, бъди много внимателен!
ГЛАВА ДЕСЕТА
На другия ден приорът, верен на дадената дума, изпрати незабавно вестоносец при Томас от Лиърмаут, докато Корбет проводи един от хората си обратно при Бърнел, за да му отнесе доклада. Четирима вестоносци бяха дошли на север с Корбет — лорд-канцлерът ги бе подбрал от собствената си свита. Живееха в абатството, скучаеха и от време на време помагаха в управлението на манастирските имоти в отплата за предоставените им храна и покрив; сега единият от тях потегли с радост на юг с писмото, след
