златист лъв. Той тичаше из тесните улици на Единбург, лапите му разплискваха реките от кръв, които се стичаха надолу от замъка. Лъвът се извърна, оголи зъби и впери очи право в Корбет. Писарят изтръпна. Звярът не откъсваше поглед от него, снишил се за скок, с присвити задни лапи и потръпваща опашка — после скочи. Корбет се огледа и се опита да стане. Черепите по напречните греди разтвориха челюсти и започнаха да се смеят. Сега Корбет видя Дьо Краон, седнал в онази мизерна кръчма. Аарон, телохранителят на Бенстийд, се взираше в него през тълпата на пиршеството, а Бенстийд го гледаше с укор. Той разбираше, че трябва да се махне оттук, но стените на стаята се завъртяха около него и той се остави с облекчение да бъде погълнат от мрака.
Когато се събуди, лежеше на тревата, под открито небе. Примигна, протегна се и установи, че се чувства спокоен и отпуснат като след дълъг и здрав сън, но гърлото му още пареше. Тогава си припомни колибата, съда с вода и ужасяващите видения. Седна и се огледа; намираше се на широка ливада, конете бяха спънати наблизо и пасяха. Томас седеше до него, дъвчеше стрък трева и го гледаше замислено. Корбет се извърна и видя зад себе си покрайнините на гората.
— Добре ли си, Хю? — попита той. Корбет кимна.
— Но къде се намираме? Къде остана селото в гората? Какво се случи? — отвърна той удивено.
— Тръгнахме си — поясни Томас. — Това беше вчера. Ти спа през цялата нощ. Тази сутрин те качих на коня и двамата потеглихме обратно.
Корбет кимна, стана и отиде встрани, за да се облекчи. После се изми в бистрата, студена вода на близкия поток, двамата се погрижиха за конете си и хапнаха от плоските, безвкусни питки, които Томас бе взел със себе си от селото. Корбет помнеше ясно всичко, което бе видял снощи и се държеше по- резервирано с Томас; злото, чието присъствие бе доловил в онази колиба, не можеше да бъде пренебрегнато с лека ръка. Запита се какво всъщност бе научил. Струваше му се, че във всичко се крие нещо дребно, но с голямо значение. Знаеше, че златисточервеният лъв е символ на рода Брус, но какво означаваше кръвта? Кралеубиец ли беше Брус? Нима бе планирал убийството на Александър, за да се добере до трона?
Корбет се извърна към Томас, който не проронваше и дума.
— Видя ли лъва? — попита той. Стихоплетеца кимна.
— Видях го — отвърна той, — видях и реките от кръв. Той изгледа остро писаря.
— Това далеч не означава, че Брус е убиец — продължи той. — Ти видя това, което предстои да се случи, а не нещо, което вече е било. А аз видях още много неща, когато ти изгуби съзнание.
— Какво видя?
Стихоплетеца притвори очи и занарежда напевно:
От кулите на Карик спасителят ще слезе — Лъвът червен на Брус на трона ще възлезе; Но Брус ще падне в клопка на врага коварен; Ще предаде планинците предателят покварен. Години двадесет без три Шотландия ще крее Докато от английска кръв Банокбърн прелее.
— Какво означава всичко това? — попита рязко Корбет.
Томас се усмихна.
— И аз не знам, но Червеният лъв не е лорд Брус, нито дори синът му, граф Карик, а неговият внук, който сега е дванадесетгодишен. — Томас въздъхна и допълни: — Тълкувай го, както щеш.
Продължиха по пътя си. Говореха малко, съзнавайки напрежението, възникнало между тях. Спряха в Мелроуз и на другото утро бяха в Ърлстън. Корбет се зарадва, когато видя Ранулф, вече ужасно отегчен от простите радости на провинцията, и не по-малко нетърпелив от господаря си да приключват работата си тук и да потеглят. Корбет благодари любезно на домакините си, но не прие поканата да им погостува още, а настоя, че се налага да продължи незабавно. Тръгнаха си още същия ден. Корбет изгаряше от нетърпение да се върне в Единбург. Знаеше, че е научил нещо важно, а още не можеше да го залови сред бъркотията от впечатления в съзнанието си. Поне въпросът с пророчествата се изясни, макар и по съвсем неочакван начин. След три дни усилена езда Корбет и спътниците му стигнаха Единбург. Накрая ги настигна внезапна лятна буря, и дъждът ги измокри до кости. Ранулф мърмореше, задето господарят му настояваше да препускат толкова бързо, забравил напълно първоначалната си радост, че отново са на път; хленчеше, че го боли гърбът и че се е претрил от седлото. Послушникът си мълчеше, но от време на време отбелязваше сухо, че е изкупил поне хиляда години в чистилището от сметката, която душата му дължеше Богу.
Тримата преминаха с радост през широката порта на абатството Холируд, но Корбет веднага долови, че нещо не е наред. Появи се един прислужник, за да поеме конете им, но щом видя Корбет, видната хукна обратно, като остави тримата пътници под проливния дъжд. Върна се с приора, който дойде съпроводен от млад червенокос мъж с лека ризница. Слабото лице на приора бе пребледняло от безпокойство. Той кимна на Ранулф и на послушника, а после се обърна към Корбет.
— Съжалявам, Хю — каза той почти шепнешком. — Прислужникът ти може да остане тук, но ти трябва да тръгнеш с този рицар. — Той се обърна и посочи младия мъж до себе си. — Това е сър Джеймс Селкърк. Чака те тук от вчера. Пристигна със заповед да те арестува. Заповедта е подписана от епископ Уисхарт.
— В какво съм обвинен? — попита рязко Корбет. Приорът доби още по-уплашен вид, преглътна и отвърна с усилие:
— В убийство и държавна измяна! О, Хю — допълни той, — не се съмнявам в невинноста ти, но трябва да отидеш, за да очистиш името си от сянката на съмнението.
Корбет кимна. Беше прекалено смутен и объркан, за да разпитва за подробности. Каза си, че сигурно е станала някаква грешка, но после си припомни, че е само обикновен английски писар в чужда страна. Спомни си Лаунмаркет, черния силует на бесилката, престъпника, когото влачеха към ешафода, и положи голямо усилие, за да не затрепери. На добър, уверен английски, макар и с твърд шотландски акцент, Селкърк му каза да се качи обратно на коня си. Когато Корбет изпълни нареждането, шотландецът завърза здраво китките му за седлото, прокара въжето под корема на коня и с другия му край завърза и глезените на писаря. Появиха се още шестима души, доведоха оседланите им коне. Корбет успя само да извика на Ранулф да не излиза от абатството и да не предприема нищо, и Селкърк поведе коня му в тръс, вън от стените на Холируд.
ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА
Яздиха кратко, но напълно достатъчно Корбет да чувства болки по цялото тяло, сякаш го бяха били. Селкърк ги преведе през града, нагоре по скалистото възвишение, преминаха дървения подвижен мост и влязоха в замъка. Освен че го болеше цялото тяло, Корбет бе вир-вода и му се повдигаше. Смъкнаха го от коня и го повлякоха към високата кула. Опита се да възрази, но Селкърк го удари през устата и го бутна през обкованата с гвоздеи врата. Писарят се подхлъзна, залитна и се запрепъва надолу по тесни каменни стъпала, които водеха към подземията на кулата. Беше тъмно и влажно; стените блестяха от стичащата се по зеленикавия мухъл вода. Когато Корбет стигна най-долу, го посрещна тъмничарят, облечен с мръсен кожен елек, панталони и ботуши, изгледа го отегчено и прибра наметалото, колана и камата му. Поиска от Селкърк някаква заповед, той му подхвърли малък пергаментов свитък и му нареди да побърза. Тъмничарят въздъхна, избра един ключ от връзката, която висеше на колана му и потътри тлъстото си тяло по тесен, слабо осветен ходник, край многобройни килии. Спря пред една, отключи вратата и подкани Корбет с жест да влезе. Селкърк го блъсна вътре и го накара да седне на една каменна издатина в стената, подобна на пейка; развърза глезените и китките му и веднага ги окова в белезници, привързани с вериги към стената. Корбет можеше да се движи, но белезниците се впиваха в плътта му при всяко по-рязко движение. Селкърк се изправи, огледа добре Корбет и го потупа покровителствено по главата.
— Е, мастър писарю — каза той иронично. — Опитай сега да кръстосваш из цяла Шотландия.
Поклони му се на подбив, разсмя се и излезе. Тъмничарят излезе след него и заключи вратата зад себе си.
Корбет остана неподвижен, вперил поглед в мократа стена; килията беше тясна и задушна — през един зарешетен отвор високо в стената влизаха малко въздух и светлина. В най-отдалечения ъгъл имаше няколко стиски слама, хвърлени на пода — той предположи, че това е постелята му. Изправи се, но установи, че веригата е прекалено къса и не може да стигне дори дотам. Отпусна се на пейката и се зачуди колко ли ще го държат на това място. Обвинен беше в убийство и държавна измяна, но чие убийство и в какво се изразяваше държавната измяна? Зарешетеният отвор над главата му потъмня и Корбет затрепери от студ —
