после пък каза, че дошло времето… — Агнес се поколеба и смънка — … на месечното й кръвотечение. После започна да се оплаква, защото научила за любовниците на краля, и настоя те всички да бъдат отдалечени от кралския двор. Настоя публично кралят да докаже, че нито една от тези уличници не е останала в обкръжението му, преди тя да го допусне в леглото си. А през последните седмици преди смъртта на негово величество вече си измисляше какво ли не, само и само да става за извинение да не го допусне до себе си.
— Откъде знаеш всичко това? Очевидно не ви свързваха топли чувства, та не ми се вярва да си й била довереница. Забелязах това още по време на първото ми посещение в Кингхорн.
Агнес кимна.
— Ненавиждах тази капризна кучка. Крал Александър нареди да постъпя в нейната свита; беше ми скучно, и от време на време подслушвах разговорите й с единствената френска придворна дама, която тя доведе със себе си, едно момиче на име Мари. Мислеха, че аз не разбирам френски, но аз знам отлично езика, майка ми беше французойка. Разбрах всичко, което каза тя онзи ден, когато те прие в Кингхорн, затова едва не се разсмях на глас.
— Как мислиш, защо Йоланда е отказала да допусне краля в леглото си? — попита Корбет.
Агнес сви рамене.
— Чувала съм за такива случаи. Млади момичета, прекалено подплашени от разказите за болката, която изпитваш първия път. Манастирите са пълни с такива наивници. — Тя се засмя на собствената си шега. — Не е изключено Иоланда да се е бояла от краля, но — допълни тя — може пък да предпочита жени. Понякога се усъмнявах, когато я наблюдавах с онова момиче, Мари. Кралят — продължи тя замислено, като че ли говореше на себе си, — можеше да я принуди, но това не му беше присъщо. Никога през живота си не бе принуждавал жена да споделя леглото му. Освен това ми се струва, че искрено я обичаше.
— Това ли е всичко, което можеш да ми кажеш? — попита Корбет.
— Това — отвърна лейди Агнес и стана, — е всичко, което мога да ти кажа, защото това е всичко, което знам. Ще ти бъда благодарна, ако разрешиш на Ранулф да ме съпроводи обратно до Кингхорн.
Корбет кимна и жената излезе.
Писарят изчака завръщането на Ранулф, после всички тръгнаха надолу към пристана, качиха се на лодката и поеха през реката. Лодкарят ги забавляваше с доста солени историйки за похожденията на крал Александър, Ранулф се смееше и се заяждаше. Корбет го слуша мълчаливо, докато стигнаха пристана в Далмени.
— Кажи ми — поде той тогава, — нали спомена нещо за вдовицата на лодкаря, който се удавил? Къде живее тя?
Лодкарят посочи към една ниска дървена къща със сламен покрив малко по-надолу по брега.
— Там ще намериш горката женица, Джоун Тагарт. Мъжът й получи кралско разрешително да превозва хора и стоки през Форт малко преди да загине.
Корбет кимна; нареди на Ранулф да прибере конете им и да ги оседлае, а той се упъти към дома на Джоун Тагарт. На вратата го посрещна дребна кестенява жена, заобиколена от няколко шумни и мръсни деца. Те огледаха невъзмутимо Корбет, а после се скриха зад полите на майка си и започнаха да се кискат. Корбет се поклони и попита:
— Ти ли си Джоун Тагарт?
— Да.
— Аз съм Хю Корбет, кралски писар. Моля те да поговорим за смъртта на мъжа ти. Не искам да те разстройвам.
Жената го гледаше, без да пророни дума.
— Разбираш ли английски?
— Аз съм англичанка — отвърна бързо жената. — От граничните земи съм. Какво те интересува смъртта на мъжа ми?
— Той загина през същата нощ, когато загина и кралят, нали? — попита Корбет.
— Не е загинал — отвърна веднага жената, — а е бил убит, но никой не иска да ми повярва.
Тя се обърна и пропъди децата.
— Никой не иска да ми повярва — продължи вдовицата, — но мъжът ми беше моряк, имаше опит с водата — тя примижа към слънцето. — Някакъв французин, не съм го виждала, го беше наел. Сутринта на деня, когато загина кралят, този тайнствен французин нае лодката на съпруга ми и му нареди да го откара до Инвъркийтинг. После мъжът ми се върна, много възбуден, и ми каза, че ще трябва да прекоси реката още веднъж, късно вечерта. Времето се влоши и вечерта над Форт вилнееше буря. Молих го да не тръгва, но той беше все така радостно възбуден. Каза, че французинът щял да му плати щедро.
— И после? — попита Корбет.
— После той тръгна. — Жената замълча за миг, примигна, за да пропъди сълзите от очите си, преглътна и продължи: — Намериха го на другия ден, тялото му се люшкаше по очи в плитчините.
— Ами лодката?
— Беше завързана на пристана — отвърна жената. — Кралският следовател дойде и каза, че мъжът ми сигурно е бил пиян, паднал във водата и се удавил. В края на краищата, по тялото му нямаше никакви следи.
— А ти защо мислиш, че е бил убит? — настоя Корбет. Джоун отметна прошарената вече коса от челото си.
— Отначало — започна тя бавно, — и аз повярвах, че е било нещастен случай, но после, когато вече беше късно да предприема каквото и да било, се сетих за начина, по който бе привързана лодката — тя погледна Корбет право в очите. — Моряците и лодкарите си имат начини да завързват възли. Лодката на мъжа ми беше завързана на пристана, но бих се заклела, че той в никакъв случай не е вързал този възел. Убедена съм, че е прекосил Форт още веднъж с този французин, който и да е той. Когато се е върнал обратно, е бил убит. Лодката е изтеглена на брега и завързана от чужди ръце — сигурно от човека, който го е убил.
Корбет се загледа в дървената къща зад гърба й.
— Уверена ли си — попита той, — че онзи човек е бил французин?
— Да, мъжът ми каза така. Защо, да не би да знаеш кой е?
Корбет си помисли за Дьо Краон с неговата злобна усмивка, после в мислите му изплува лицето на Брус с жестоката линия на устата, Брус, който говореше съвършено френски.
— Не, мадам — излъга той, — не познавам никакви французи. Но защо не се обърнеш към властите, защо не пратиш молба до Съвета на регентите?
Джоун сви рамене.
— И кой би ми повярвал?
— Вярно, права си — измърмори Корбет, поклони се и се канеше да си върви, когато жената изведнъж се вкопчи в ръкава му.
— Сър! — изплака тя. — Децата и аз умираме от глад! Корбет се взря в измъченото й лице и уплашените очи, бръкна в кесията си и й подаде няколко монети.
— Благодаря ти — каза той. — Ще се опитам да ти помогна, но не знам ще успея ли да направя нещо.
Корбет се упъти бързо към мястото, където Ранулф и другите двама го чакаха с конете.
— Разполагайте се тук — каза той рязко. — Смятам да се върна на другия бряг на Форт. Дребна работа е — допълни той, без да обръща внимание на стона, изтръгнал се от устните на Ранулф, — но има нещо, което трябва да си изясня.
После заслиза надолу, където лодкарят тъкмо изтегляше лодката на брега.
— Трябва да се върна — заяви той. Лодкарят сви рамене.
— Ще ти струва доста.
— Знам — отвърна сопнато Корбет. — Но този път не искам да приставаме в Инвъркийтинг — той се взря отвъд водите на реката, — а на някое тайно място, далеч от човешки поглед, на което бих могъл да намеря подслон за коня си, без да възбуждам подозрения или нечие любопитство.
Лодкарят кимна.
— Знам такова място, но това ще ти струва още повече. Влизай в лодката.
