смъртта му? — настоя Корбет.
— Да — отвърна колебливо епископът, като очевидно се опитваше да спечели време, за да обмисли думите си. — Но ние не се намираме в английски съд, мастър писарю? Какви са тези въпроси? Нали не съм на разпит?
— Милорд — каза искрено Корбет, — не съм искал да те засегна. Струва ми се, че виждам края на цялата тази история, и ще ти разкажа всичко, което знам, но съм нетърпелив да се добера до решението. — Той помълча и повтори: — И така, вярно ли е, че кралят е споделил някои лични тайни с френските пратеници?
Епископът взе един дълъг, тънък нож от тези, с които режеха пергамент, и го запрехвърля в старческите си ръце, обсипани с петна и с изпъкнали вени.
— Александър беше добър крал — започна той предпазливо. — Съхрани мира в Шотландия, но в личния си живот изобщо не мислеше с главата си. Когато починаха децата му, той започна да отлага, не искаше да сключва нов брачен договор, но най-сетне прие да се ожени за принцеса Йоланда. Първоначално всичко вървеше добре, и всички се надявахме кралството скоро да се сдобие с наследник на трона. Но скоро кралят стана мрачен, мълчалив и разсеян; избягваше подчертано френските пратеници, но от друга страна е вярно, че точно в дните преди смъртта си е разговарял насаме с тях.
Уисхарт се въртеше на стола си, очевидно недоволен и раздразнен от настоятелните въпроси на писаря. Много му се искаше да нареди да го пропъдят от кралството, да го изпрати увързан като пиле отвъд границата, заедно с остро писмо до неговия самонадеян крал. Той се вгледа в слабото, пребледняло лице на писаря. Да, много неща му се искаше да може да направи, но имаше нужда от този човек, който, с помощта на логиката и късмета, можеше да се добере до истини, засягащи съдбата на кралството.
Уисхарт се приведе напред, порови из парчетата пергамент по писалището, измъкна един тънък свитък и го подхвърли на Корбет.
— Искал си това — каза той, — или поне така разбрах от човека, който пристигна тук от твое име с молба за аудиенция.
Корбет кимна, измърмори под нос някаква благодарност и внимателно отвори свитъка. Това беше просто списък, съставен от някой дворцов писар, в който се изброяваха вещите, принадлежали на покойния „Патрик Ситън, благородник“. Корбет се зае внимателно да изучава списъка, след малко въздъхна доволно, върна го на Уисхарт и стана.
— Милорд — поде той, — благодаря ти, задето ми помогна и ми отдели толкова време. Мога ли да задам един последен въпрос на сър Джеймс Селкърк?
Уисхарт сви рамене.
— Питай!
— Доколкото знам — обърна се Корбет към Селкърк, — епископ Уисхарт те е изпратил сутринта на 19 март, за да се убедиш, че с краля всичко е наред. Качил си се на лодка при Далмени, а после си взел коне от кралската конюшня в Абърдур, и си продължил към Кингхорн. Там, на брега, си открил тялото на краля. Рицарят изсумтя в знак на съгласие.
— Така беше — каза той. — Всичко се случи точно по този начин. Какво необичайно намираш тук?
— О, има нещо необичайно — възрази невъзмутимо Корбет. — Наистина, обикновено, когато кралят потеглял някъде, ти си се движел малко след него, за да следиш дали всичко е наред. Но ако си яздел горе, по пътя между скалите при Кингхорн Нес, как си могъл да видиш трупа на краля долу на брега?
Селкърк сграбчи здраво китката на Корбет. — Ти никак не ми се нравиш, английски писарю — измърмори той заплашително. — Не ми харесва нахалството ти, не ми харесват и въпросите ти, и ако зависеше от мен, щях да уредя набързо да ти се случи някоя злополука, или да изчезнеш в някое дълбоко подземие, докато всички забравят за теб!
— Селкърк! — сопна се епископът. — Самозабравяш се! Знаеш, че има отговор на този въпрос на писаря, и не виждам причина да не го дадеш!
Селкърк пусна китката на Корбет и се отпусна обратно на стола си.
— Беше нещо обичайно — започна той, — Александър III да препуска като демон насам-натам из кралството. Това не му беше за първи път, а ако бе оживял, нямаше да му бъде и за последен. Кралят не се застояваше никъде, като че ли някакъв дявол все го тласкаше на път. Не можеше да остане дълго на едно място. Негова светлост епископът — той кимна към покровителя си, — често ме изпращаше на път няколко часа след краля, за да се убедя, че не му се е случило нищо лошо. Нерядко се натъквах на хора от свитата му, останали да си починат, с преуморени коне, или самите те пострадали по някакъв начин от бясната езда. Не очаквах нещо по-различно и когато негова светлост ме изпрати на път сутринта на 19 март. Съпроводен от двама стражи, прекосих Форт при Далмени, и взех коне от кралската конюшня в Абърдур. Ти не познаваш добре Шотландия, писарю, нито пък морето. Когато прекосихме Форт, беше ранно утро, времето на отлива, затова не яздехме горе по скалната пътека, а долу по пясъчния бряг. Бурята беше утихнала, беше хубава утрин и конете ни бяха отпочинали. Пуснахме ги в галоп по пясъка, и дълго преди да стигнем скалите, където лежеше тялото на краля, разбрах какво се е случило. Видях да се белее трупът на Тамезин, любимата кобила на негово величество, видях и пурпурната наметка на краля, развявана от вятъра. Кралят лежеше върху скалите, беше ясно, че е мъртъв. Беше паднал между два назъбени камъка и прибоят бе блъскал цяла нощ тялото му в тях. Лицето му бе почти неузнаваемо от рани, вратът му беше прекършен. Ако не бяха дрехите и пръстените по ръцете му, не бихме могли да го познаем.
— Ами конят? — попита Корбет.
— Не си струваше да го оглеждаме — отвърна Селкърк. — И неговият труп беше целия в рани, беше с два счупени крака, главата извъртяна встрани от счупването на врата. Свалихме сбруята му и сковахме набързо носилка, на която положихме трупа на краля. После се върнахме в Абърдур, по-късно пристигна и кралската ладия, за да превози тялото обратно през Форт.
— Ако разбирам правилно — поде Корбет, — ти така и не си стигнал до Кингхорн Нес, и не си оглеждал мястото, откъдето се предполага, че е паднал кралят?
— Не — отвърна замислено Селкърк. — Съдейки по мястото, на което бе паднал, трябва да се е подхлъзнал на най-високата точка, откъдето пътеката започва да слиза към замъка.
Корбет се усмихна любезно.
— В такъв случай трябва да ти поднеса най-искрените си извинения, сър Джеймс — отбеляза той. — Винаги съм мислел, че си минал отгоре, през Кингхорн Нес, че си видял по някакъв начин тялото долу и че сте го вдигнали с въжета.
Селкърк се засмя.
— Че за какво ми е да постъпвам така? Вече ти казах, имаше отлив. Всеки пътник би постъпил като мен. Пътеката горе по скалите се използва само в лошо време, или ако има опасност да те изненада приливът. А пък това за изтеглянето на трупа нагоре с въжета е чиста глупост, човече!
Корбет кимна в знак на съгласие.
— Ще те помоля за още една услуга, твоя светлост — каза той. — Има нещо, което трябва да бъде сторено, дори с риск да ядосаме французите.
— Продължавай — въздъхна уморено Уисхарт.
— Бях в замъка Кингхорн — продължи Корбет. — Само че не успях да поговоря с лейди Иоланда, да я попитам защо не е изпратила хора да търсят негово величество, когато въпреки полученото писмо той не пристигнал в замъка в уреченото време. Струва ми се странно — една кралица, съпруга, принцеса, приучена на отговорност, да получи съобщение, че съпругът й пристига, а когато той не се явява, да не предприеме нищо. Всяка жена с малко здрав разум в главата си би се обезпокоила и би пратила някого да потърси съпруга й. Бурята е била страховита, можело е кралят да е хвърлен от коня си и да лежи безпомощен някъде наоколо. Трябва да попитам кралица Йоланда защо е постъпила по такъв необясним начин.
Корбет следеше внимателно стария епископ. От една страна, виждаше собствените си съмнения, отразени в неговите очи, от друга страна, Уисхарт разбираше, че един такъв разпит може да обтегне отношенията с Франция и да причини неоправдано много неприятности. Корбет реши да бъде настоятелен.
— Как бихме могли да бъдем сигурни, твоя светлост, че кралицата не е замесена в смъртта на своя съпруг? В неин интерес е, както и в интерес на Франция и Шотландия, името й да бъде чисто от всякакви съмнения!
