Уисхарт кимна замислено.
— Кралица Йоланда — започна той, — ще потегли на път утре сутринта, с прилива, точно на зазоряване. Един френски кораб ще я чака край брега в устието на Форт, и ще я отведе навътре в морето, където ще са пуснали котва още няколко кораба, за да я ескортират по обратния път към Франция. Доколкото знам, френският посланик, Дьо Краон, ще я изпрати. — Епископът въздъхна тежко. — Ако френският кораб напусне устието на Форт — продължи той, — няма никаква надежда, че той ще спре, за да може кралицата да отговори на въпросите ти, писарю. Затова трябва да я спреш, преди корабът да излезе от устието.
Епископът внезапно се оживи.
— Разполагаме ли с кораб, сър Джеймс? — попита той.
— Разбира се — отвърна Селкърк.
— Искам да кажа — поясни рязко епископът, — има ли кораб в пристанището Лийт, който можем да ползваме?
Селкърк потърка брадичката си с ръка.
— Ами можем да вземем „Сейнт Андрю“ — каза той замислено, — лек кораб, който ползваме, за да защитаваме нашите кораби от английски пирати. — Той изгледа накриво Корбет. — Корабът разполага с всичко необходимо, екипажът е на разположение, има пълна оръжейна, и може да вдигне котва незабавно.
— Чудесно — усмихна се Уисхарт. — Тогава, сър Джеймс, отведи нашия английски гост в Лийт, представи го на капитана, и предай, че той трябва да изпълнява заповедите на мастър Корбет. Трябва да излязат в устието, да препречат пътя на френския кораб и да не допуснат кралица Йоланда да потегли, преди Корбет да заяви, че е получил задоволителни отговори на въпросите, които интересуват и мен. Ще ти дам необходимите писма и пълномощия.
ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА
Само след час Корбет и Селкърк, придружени от дузина конници, препускаха по изровения път, който водеше от Единбург към пристанището Лийт. Движеха се бързо, защото от доста време не беше валяло и земята бе твърда и добре утъпкана. Освен това сър Джеймс бе наредил един от войниците да носи знаме с кралския герб, и при вида му всички други пътници се отдръпваха и ги пропускаха да минат. Влязоха в Лийт, без да спират да препускат, преминаха през тесните, криви улички, през калдъръмения площад, където хората на Брус бяха задържали Корбет, и после заслизаха към кея. В залива беше пълно с малки и големи рибарски лодки, гемии и тежките, широкодънни търговски кораби, пристигнали от ханзеиските градове9. Моряците сваляха на пристана бали, бурета, сандъци и тежки кожени чували. Шумът беше невъобразим, всички крещяха заповеди, ругаеха, насочваха, едни кораби вдигаха котва, други се канеха да навлязат в пристанището. Сър Джеймс поведе невъзмутимо групата край кея, разбутвайки хората, без да обръща никакво внимание на протестите и ругатните, които ги сподиряха.
Най-сетне откриха „Сейнт Андрю“ — немалък, но лек боен кораб, с широк и здрав корпус. Корабът се издигаше високо над стената на кея, по кърмата се издигаха като миниатюрни крепости укрепените платформи, предназначени да защитават стрелците по време на битка. Високо на единствената мачта, под навитото платно, се полюляваше наблюдателната платформа. Сър Джеймс се представи и подвикна на моряците, че иска да се качи на борда. Веднага спуснаха широко дървено мостче. Сър Джеймс нареди на един от войниците да остане на сушата и да привърже някъде конете, а той заедно с останалите войници и Корбет се изкачи внимателно по мостчето и се прехвърли на оживената корабна палуба. Наоколо тичаха и се блъскаха моряци; Корбет разбра, че корабът е пристигнал скоро в пристанището, и екипажът трябваше да почисти палубата. Забеляза голямо кърваво петно и предположи, че корабът е участвал в някоя от постоянните схватки в тези води, където постоянно кръстосваха кораби от Норвегия, Дания, Англия, Шотландия и Франция — заради богатия улов на риба, по търговия, а някои и за пиратски набези.
Млад червенокос мъж, облечен скромно в кожен елек и панталони, се упъти към Корбет и го заговори с такъв акцент, че писарят тутакси загуби всяка надежда да схване думите му. За сметка на това Селкърк успя да му обясни съвсем точно за какво става дума. Човекът изгледа учудено Корбет и явно се канеше да откаже, когато Селкърк тикна под носа му подпечатаната заповед на Уисхарт. Капитанът (Корбет предположи, че това е той) избухна в безкрайна поредица сочни ругатни на всевъзможни езици, така че у Корбет не остана никакво съмнение относно мнението му за тази мисия. Независимо от това червенокосият капитан започна да раздава заповеди. Палубите бяха разчистени набързо; моряците се закатериха като маймуни по рейте, за да разгънат голямото платно, други пък изтичаха към кърмата при голямото корабно кормило. След малко капитанът, вече значително по-спокоен, отведе Селкърк и Корбет в своята каюта — малко, мрачно помещение, вмирисано на катран и солена вода. Вътре имаше една обикновена койка, моряшки сандък, маса и няколко ниски дървени столчета. Корбет, непривикнал към лекото полюляване на кораба и ниските тавани, веднага удари главата си в една от подпорните греди на тавана. Заболя го много, а капитанът, макар че се разсмя на несръчността му, веднага му предложи чаша удивително хубаво вино, за да поуспокои болката и, както се изрази Селкърк, да укрепи стомаха му за предстоящото пътешествие.
Един час след като се бяха качили на борда, „Сейнт Андрю“ започна да маневрира и излезе в открити води, в широкото устие на реката. Болката в главата вече не измъчваше Корбет, но на нейно място се появи постоянно гадене, предизвикано от все по-силното люлеене на кораба. Селкърк искрено се наслаждаваше на неразположението му.
— Хайде, мастър Корбет — поде той развеселено, — по-добре е да се качим на палубата, ако ще повръщаш. Не можеш да го сториш тук и да причиниш неприятности на любезния ни домакин. Освен това трябва да му обясним накъде да насочи кораба.
Корбет започна да ругае под нос, но последва Селкърк нагоре по тясната стълбичка и излезе на палубата. Голямото платно, вече развито, плющеше на силния вятър, докато корабът завиваше към далечния бряг.
Тук устието бе много по-широко, отколкото при Далмени и ако денят не беше толкова ясен, Корбет би повярвал, че са вече в открито море. Капитанът му показа карта, грубо нарисувана върху парче велен, и говорейки неспирно на своя гърлен шотландски диалект, започна да сочи с масивния си показалец крайбрежната линия на графство Файф, където се намираше замъка Кингхорн, и вероятното място, където французите биха могли да хвърлят котва, за да вземат пътниците от брега.
— Какво казва? — попита Корбет. Селкърк сви рамене.
— Казва, че при Кингхорн няма пристанище, но наблизо има много рибарски селца и малки заливи, и че кралица Йоланда би могла да чака кораба на всяко едно от тези места. Според него ще е достатъчно да следваме бреговата ивица, докато забележим кораба, който ни интересува. — Селкърк вдигна поглед към притъмняващото небе. — Скоро ще мръкне — отбеляза той, — и тогава няма да можем да виждаме каквото и да било. Капитанът обеща да наближи брега на зазоряване и да насочва кораба покрай него, чак до мястото, където реката се влива в морето. В това е единствената ни надежда.
Селкърк поговори още малко с капитана на някакъв неразбираем език. После обясни на Корбет, че ставало дума за „Ърс“, наречието, което се говорело по близките острови. После двамата слязоха обратно в каютата.
Корбет прекара една от най-неприятните нощи в живота си. Капитанът му донесе купа със студена яхния, но той можа да преглътне само няколко хапки, прокарвайки ги с вино. Селкърк му донесе едно наметало и му препоръча да се разположи колкото може по-удобно. Писарят потъна в неспокоен сън. Събуди се един-два пъти, колкото да се качи на палубата и да повърне вечерята си, под присмехулните подвиквания на вахтените. Накрая Корбет реши да остане на палубата, и облегнат на парапета, наблюдаваше идването на деня. Капитанът спази обещанието си. Корабът наближи брега точно на зазоряване и започна да се движи покрай него в посока югоизток, към морето. Задачата им всъщност не беше толкова трудна, колкото се бе сторила първоначално на Корбет. Спряха някаква рибарска лодка и от рибарите научиха, че някакъв френски кораб се движел нагоре по Форт предния ден. Сетне просто се задоволиха да се движат по посока на вятъра. Моряците се катереха по рейте, нагласяха платното така, че да улавя всеки полъх, а високо на мачтата наблюдателите се взираха напред.
Продължиха да плават, докато най-сетне викове от наблюдателницата накараха Селкърк и капитана да
