близките им не биха могли да платят връщането на телата в родните им места, затова ги погребаха тук. Чий гроб ще отворим първо?
— На Ерсилдун — отвърна Корбет. Сър Джеймс преведе войниците през малка странична портичка. Излязоха на широка морава, обрасла с мека трева. Надвисна тежко мълчание. Крачеха между пресни гробове — на някои стърчаха набързо сковани кръстове, други представляваха просто жалки купчинки пръст. Богатите можеха да си позволят пищни мраморни гробници и паметници, но гробовете на бедняците дори не бяха добре изкопани, гробарите си пестяха труда, и кучетата без усилие извличаха телата от плитките ями. Нерядко се спъваха в разпилени човешки кости, случваше се да видят и ръка или крак, изровени изпод тънкия слой пръст.
Над тях изпищя кукумявка. Всички се стреснаха, а единият от войниците изруга, докато птицата прелетя ниско над главите им, стрелна се във високата трева и отлетя отново с някаква дребна животинка, която се гърчеше в ноктите й.
— Хайде! — настоя Селкърк нетърпеливо. Повървяха още малко. Селкърк се озърна и посочи едно място, където тревата бе прясно окосена. По средата се издигаше купчина наскоро изкопана пръст.
— Това е гробът на Ерсилдун — отбеляза той, запали една факла и нареди на войниците да започват да копаят. Задачата беше лесна, гробът бе плитък, затова и скоро успяха да разчистят пръстта от все още белеещия се ковчег.
— Отворете го! — нареди Корбет, но войниците поклатиха глави, хвърлиха лопатите и се отдалечиха. Корбет извади дългата си уелска кама, коленичи пред гроба и пъхна острието в пролуката под капака на ковчега. Той поддаде със скърцане. Корбет се задави и едва не повърна, когато го лъхна сладникавата миризма на гниещ труп. Притисна края на наметалото пред устата и носа си и се взря в ковчега. Трепкащата светлина на факлата, която Селкърк държеше, осветяваше тялото, което лежеше по гръб, с леко извърната встрани глава и полуотворени очи. Плътта около устата и очите вече бе започнала да се разлага, Корбет почувства, че кожата е студена и влажна, когато докосна главата, за да огледа по-внимателно следите от удушаването — широка, морава следа с малки, остри вдлъбнатини тук-там, които я превръщаха в призрачна пародия на огърлица.
Корбет се взираше в ужасяващите останки на човека, когото помнеше като жизнен млад мъж, обзет от страстно желание да докаже пълната си невинност във връзка със злополуката, довела до смъртта на краля. Сега той беше мъртъв, жертва на жестоко убийство, и Корбет съзнаваше, че младежът е бил убит, защото някой е видял, че разговаря с него. Той избърса ръце във влажната трева до гроба, повика един от войниците, който се върна с нежелание, и му нареди да затвори ковчега и да го зарови отново. Корбет забеляза, че спътниците му са се отдалечили. Ранулф седеше доста настрани, а останалите войници се бяха скупчили, мърмореха и ругаеха под нос, докато Селкърк вече се бе упътил към един друг гроб.
— Ако приключи с този — подвикна тихо сър Джеймс, — да започваме тук. Това е гробът на Ситън.
Войниците пак разкопаха пръстта, а Корбет повдигна капака на дървения ковчег. Отметна настрани кожата, с която бе покрит трупът, и чу как Селкърк ахна от удивление. Мъжът в ковчега беше млад, рус, доста нисък, и макар да бе лежал в земята доста по-дълго от Ерсилдун, по тялото, макар и подпухнало и със зеленикав оттенък, почти не се забелязваха следи от разложение.
— В името Божие! — измънка Селкърк. — Как е възможно труп, лежал толкова дълго в земята, да се е съхранил така добре?
— Не знам — отвърна Корбет, — но имам известни подозрения. Почти очаквах нещо подобно.
Заровиха набързо тялото на Ситън, и въпреки протестите на сър Джеймс Корбет настоя охраната да го съпроводи до абатството Холируд. Стигнаха дотам без никакви произшествия по пътя. Корбет благодари сухо на Селкърк и, последван от видимо облекчения Ранулф, потъна в хладните сенки на абатството.
ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА
На следния ден Корбет отиде в скрипториума на абатството. Разположи се в края на една маса и се зае да съставя списък на различни факти. От време на време изфучаваше яростно, вбесен от собствените си грешки, задраскваше нещо с перото и продължаваше. Появи се Ранулф с цяла поредица оплаквания и въпроси, но само един поглед на Корбет беше достатъчен, за да млъкне и да излезе незабавно от залата. Приорът, любопитен както винаги, също опита да се намеси, но сухите, едносрични отговори на Корбет му подсказаха, че няма да успее да задоволи любопитството си. След като списъкът най-сетне бе готов, всяка точка от него изяснена и номерирана, Корбет го взе, напусна хладната, приятно ухаеща библиотека и започна да се разхожда умислено под колонадите на абатството. Понякога мърмореше нещо на себе си и поглеждаше в свитъка, също като свещеник, който готви проповедта си, или студент, който се готви за учен диспут. Монасите, удивени от необичайното му поведение, клюкарстваха въодушевено за странностите на английския писар. Корбет не им обръщаше внимание; прекъсна за кратко неспирното си бродене, хапна малко риба, варена в мляко, и продължи да снове насам-натам. Смътните хрумвания се бяха подредили в стройно и логично изградено цяло, но му трябваше още малко, за да бъде напълно сигурен: заключението трябваше да бъде представено ясно и точно, както се изготвя документ. Всяко нещо трябваше да бъде на мястото си, а за съжаление имаше още празнини в теорията му, които искаше да попълни, имаше висящи нишки, до чийто край не бе стигнал.
Късно следобед той помоли учудения приор да му позволи да ползва услугите на послушника, с когото бяха пътували до Ърлстън. Когато получи необходимото позволение, нареди на Ранулф да оседлае конете, и поведе хората си извън стените на абатството, към града. Установи с радост, че пред стените вече го чакаше сър Джеймс Селкърк, начело на отряд войници. Докато минаваха през града, Корбет не забелязваше нищо около себе си — нито мръсотията по улиците, нито шума и виковете на търговците, нито дори задушаващата смесица от миризми — както от пекарните и кръчмите, така и от купчините гниещи отпадъци, които се търкаляха навсякъде и се разлагаха под палещите лъчи на лятното слънце. Опитваше се да си припомни откъде точно бе минал през онази утрин, когато го спряха хората на Дьо Краон. Горещината в тесните, претъпкани с хора улици беше непоносима. Хората на сър Джеймс започнаха да се оплакват на висок глас; послушникът, вече привикнал към странностите на Корбет, седеше примирено и отпуснато на кроткото си конче, а Ранулф поглеждаше накриво към своя мрачен и неразбираем господар.
Най-сетне Корбет намери тясната уличка и започна да си проправя път пред тълпата, докато стигна до схлупената кръчма. Каза на Ранулф и останалите от охраната да чакат отвън, но помоли послушника да влезе, защото „говорел езика на местните“. Ранулф, останал отвън, се опита да види нещо през тясното прозорче, чиито капаци бяха отворени широко, за да влиза в кръчмата чист въздух и малко светлина. Кръчмата не се различаваше по нищо от някое подобно заведение в Съдърк — подът беше от утъпкана пръст, масите — грубо сковани, пейките край тях — претъпкани със селяни и търговци, явно решени да похарчат печалбите си от пазарния ден. Ранулф наблюдаваше Корбет. Той бе потънал в сериозен разговор със съдържателя, а послушникът служеше за преводач. След малко Корбет кимна, подаде на съдържателя няколко монети и излезе. На лицето му се бе изписала доволна усмивка.
Тръгнаха отново, този път към замъка. Корбет изпрати напред едного от стражите, за да помоли Уисхарт да го приеме. Когато пристигнаха, старият епископ със сбръчканото лисиче лице ги чакаше в стаята си. Макар вътре да не можеше да се диша от горещина, той не бе свалил подплатената си с кожи роба.
— Старостта изстудява кръвта, мастър писарю, — обясни той. — Смъртта не е далеч. Но кой знае, някой ден и ти може да я срещнеш, по-рано, отколкото предполагаш!
Корбет не обърна внимание на заплахата, която се криеше в думите му, и се отпусна на стола, донесен от един прислужник. Като изключим Селкърк, двамата с епископа бяха сами. Корбет бе оставил Ранулф и стражите навън, като им позволи да си починат и да пийнат нещо.
— Искал си да говориш с мен, писарю. Казвай направо какво има този път! — Корбет забеляза, че епископът е нервен, напрегнат, дори малко уплашен.
— Милорд — започна той. — Покойният крал обсъждал ли е с теб брака си?
— Не — отвърна категорично епископът. — Негово величество… как да кажа… мразеше да говори за тези неща с мен.
— А с някого другиго?
— Ако го е правил, то на мен не ми е известно. Кралят не обсъждаше личния си живот.
— Тогава е направил изключение за френските си пратеници в деня, непосредствено предшестващ
