Двамата се качиха и лодкарят изтика лодката по течението. Когато загреба напред, той започна да обяснява какво има предвид.
— Има пещери — каза той, — нагоре по брега на Форт, на запад от Инвъркийтинг. Ще те отведа там.
Човекът изпълни обещанието си. Слязоха на пясъчен бряг — над тях се издигаха скали, които се простираха по протежение на брега докъдето поглед стигаше. Лодкарят махна с ръка.
— Ако се качиш там горе — поясни той, — ще ги видиш. Приличат на малки стаи, издълбани в камъка. Някога са ги ползвали пирати, но негово величество покойният крал прочисти страната от тях — с огън, меч и бесилки. Искаш ли да те почакам?
— Да — отвърна Корбет, — ако не открия това, което търся, ще се върна да ти кажа.
Корбет пъхна още една монета в ръката на лодкаря, и докато той се разполагаше в сянката на лодката, писарят започна мъчителното катерене по стръмния скат. Стигна до мястото, където под надвисналите скали се простираше широко равно пространство. Сега разбра това, което му бе обяснил лодкарят. В основата на високите скали, като изсечени от човешка ръка, се виждаха отворите на няколко пещери, подобни на широки стаи, като килиите в някой манастир. Корбет прегази през тежкия, мокър пясък и влезе в първата. Тук имаше следи от човешко присъствие, боклуци, изпотрошени глинени съдове, странни знаци по стените на пещерата, чието продължение тънеше в пълен мрак. Когато Корбет забеляза това, сърцето му се сви. Ако всички пещери бяха толкова дълбоки, или ако са били използвани само от хора, които са навлизали дълбоко в тях, търсенето можеше да му отнеме и месеци. Реши първо да надникне в другите пещери, с надеждата там да открие търсеното. Щастието му се усмихна едва в четвъртата. Веднага след входа се натъкна на купчини конска тор. Писарят я докосна и прецени, че тук са били прибирани коне през последните два-три месеца. Имаше и други следи — изпокъсани чували, в които имаше още овес, както и една тъмна, мокра буца от нещо, което някога е било сено. Доволен, той коленичи, изми ръцете си в локва вода и заслиза надолу, където лодкарят го чакаше търпеливо.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА
След като прекоси обратно Форт, Корбет се присъедини към спътниците си. Обратният път започна без особени събития. Минаха моста при Далмени и излязоха в откритото поле. Едва тогава връхлетяха нападателите. Бяха петима или шестима конници, маскирани, добре въоръжени. Изскочиха иззад няколко дървета и ги нападнаха. Корбет сграбчи заредения арбалет, който висеше на седлото му, прицели се и заби стрелата дълбоко в гърлото на водача им. Но останалите наближиха, размахвайки къси мечове, тояги и боздугани. Ранулф и другите двама мъже извадиха мечове и ги размахаха, крещейки, към нападателите. Корбет извади светкавично голямата си уелска кама, заби шпори в хълбоците на коня си, извика на останалите да го следват, премина през нападателите и се отдалечи в галоп от дърветата, послужили за засадата. Беше ползвал същата тактика в Уелс — кавалерията не спираше, за да се сражава с внезапно изскочилия отнякъде противник, а просто минаваше през него, избягвайки клопката. Корбет бе видял как двама от нападателите падат с вик от конете си, притиснали яркочервените рани, които разцъфтяха на гърдите им, и се надяваше това да стресне достатъчно останалите, та да се откажат да ги следват. Възможно бе да не бяха очаквали толкова яростна съпротива.
Препускаха така известно време, докато най-сетне Корбет заповяда да спрат. Конят му едва дишаше, а му беше станало ясно, че никои не ги преследва. Беше невредим, но му призляваше от преживения страх. Ранулф имаше синини от удари и няколко повърхностни рани по ръцете и краката, но единият от хората на Бърнел, съвсем млад човек, бе получил жестока рана в корема. Корбет беше наясно, че той ще умре много скоро. Кръвта се стичаше от раната, а момчето стенеше и молеше за вода. Корбет му даде да пие с пълното съзнание, че това може да ускори края му. Свалиха го от коня и го положиха внимателно на земята; Ранулф остана на стража, а Корбет и другият мъж стояха мълчаливо край ранения, чакайки да издъхне. И той издъхна скоро. По устата му изби кървава пяна и мъките му свършиха. Корбет прошепна молитва над тялото, и едва сега осъзна, че така и не бе успял да научи името на загиналия. Бил е нечий брат, син или любим, а вече го нямаше. Корбет не можеше да откъсне очи от трупа, съзнаващ преходността на човешкото съществувание. Нареди да увият тялото в едно наметало, качиха го на един от конете и продължиха към абатството Холируд. Пристигнаха късно през нощта. Корбет се стряскаше от всяка сянка и едва издържаше, съсипан от умора и напрежение. Не обърна внимание на въпросите на сънливия приор, помоли го да се погрижи за мъртвия, и обеща, че той ще поеме разноските. После двамата с Ранулф тръгнаха със сетни сили към килиите си.
На другата сутрин присъстваха на заупокойната литургия за мъртвия им другар. Тялото беше подготвено от монасите за погребението и лежеше в нов ковчег от чамови дъски на стъпалата пред църковния олтар.
Приорът, особено достолепен в своите одежди в черно и златисто, се изправи, протегнал ръце нагоре, и подхвана встъплението:
„Requiem aeternam dona ei Domine“. „Дарувай му вечен покой, Господи, и нека Твоята светлина го озарява во веки веков“. Корбет потри уморено очи и се запита кога той ще намери покой от тази безкрайна история, кои ли бяха вчерашните нападатели и най-вече кой им бе платил? Хорът продължаваше с прекрасните стихове на Томазо ди Целано „Dies Irae, Dies Ilia“:
О, ден на гняв и ден на скръб! Ден, сбъднал всичко предвещано, Земя и небосвод във пламък потопил, Светът греховен прах да стане!
Корбет долавяше отделни фрази: „И Съдникът от небесата слиза“. Обърна се към ковчега и се закле в себе си, че младият мъж, когото погребваха, нямаше да чака до Съдния ден, за да получи справедливост.
След погребението Корбет изпрати също толкова притеснения Ранулф в замъка, като го успокои, че всичко ще бъде наред и го помоли да поиска аудиенция при епископ Уисхарт. Възложи му да помоли добрия епископ да приеме Корбет още веднъж, но да уреди този път на разговора да присъства и изповедникът на краля. Корбет добави също, че ще му бъде особено благодарен, ако изпрати въоръжен ескорт да го придружи до замъка, предполагайки, че по този начин си осигурява компанията на сър Джеймс Селкърк. Късно следобед Ранулф се върна заедно с малък конен отряд, воден от сър Джеймс, Корбет оседла набързо един кон и потегли незабавно с тях към замъка. Сър Джеймс се опитваше да се шегува и все подпитваше Корбет дали не би желал да се наслади още веднъж на гостоприемството му. Когато Корбет най-сетне отвърна, че гостоприемството му не отстъпва по нищо на благородните му маниери, рицарят най-сетне млъкна обидено.
Когато пристигнаха в замъка, отведоха Корбет право в стаята на епископа. Уисхарт го чакаше, седнал зад голямата маса от полирано дърво — като че ли не беше мърдал от това място от последния път, когато писарят го видя. До епископа се бе изправил дребен и слаб човек с аскетично лице, в черно-кафявото расо на францискански монах. Корбет предположи, че това бе отец Джон.
— Влез, английски писарю.
Епископът покани Корбет и Ранулф да седнат на пейката пред писалището му.
— Ще ни кажеш ли на какво се дължи тази припряност? Какво се е случило?
— Милорд — отвърна Корбет, без дори да сяда, — бих искал да попитам отец Джон, защото предполагам, че това е той, защо покойният крал е искал да го изпрати в Рим? — монахът облиза устни и хвърли кос поглед към епископа.
— Милорд — измънка той, — не мога. Всичко това ми бе доверено „sub sigillo“, под печата на тайната на изповедта. Нямам право да споделям тези неща с никого. Дори Светият отец няма право да поиска това от мен!
Епископът изду устни, кимна и погледна въпросително Корбет.
— Отче — отвърна писарят. — Запознат съм с каноничното право и знам, че то почива върху Божията справедливост. Не желая да те карам да нарушаваш положената клетва, нито пък да обременяваш съвестта си, но — той се обърна към епископа, — с позволението на негова светлост бих искал да ти задам насаме само един въпрос. Ако предположението ми е неправилно, не казвай нищо, а пък аз обещавам да не те разпитвам повече.
Епископът се обърна към францисканеца, който преглътна притеснено и кимна в знак на съгласие.
