Корбет кимна.
— Вече знам кой е убил крал Александър III, знам и как е извършено убийството, но не мога да разбера защо е сторено.
За първи път, откакто се бяха запознали, писарят видя искрено стъписване и уплаха по лицето на Бенстийд. Страните му изгубиха цвят, жизнерадостният блясък на очите му погасна, устата му се разтвори безпомощно.
— И кой е убиецът? — прошепна той едва чуто.
— О, мастър Бенстийд — отвърна Корбет, — ти би трябвало да знаеш най-добре. Защото ти си убиецът на Александър III!
Настана продължително мълчание. Бенстийд сееше неподвижно и се взираше недоумяващо в Корбет.
— Не е възможно ти… — започна той, преглътна и млъкна. После започна отново. — Нямаш никакви доказателства! Просто прехвърляш върху мен вината, вместо да се насочиш към Дьо Краон и неговата банда главорези!
Корбет забеляза, че ръката на Бенстийд се плъзга бавно към камата, която висеше на колана му.
— Мастър Бенстийд! — каза той рязко. — Предлагам ти да държиш ръката си далеч от камата и да не се опитваш да упражняваш насилие, нито пък да викаш с надеждата да призовеш онази злокобна сянка, която те следва навсякъде. Вероятно той споделя твоята вина за поне четири убийства, извършени в Шотландия. Да — продължи писарят, — в много отношения ти си прав. Доказателствата, които имам, не са преки, а дори да можех да те заловя на местопрестъплението, съмнявам се, че шотландски съд ще приеме да те съди. Казвам ти, че всичко ми е известно, защото справедливостта го изисква. В твой интерес е да седиш кротко и да изслушаш спокойно това, което имам да ти кажа. — Корбет стана и закрачи напред-назад из килията, докато говореше. — През 1278 година — започна той, — крал Александър III присъствал на коронацията на нашия върховен господар, крал Едуард Първи. Нашият крал поискал от шотландеца да положи васална клетва като владетел на земи на територията на Англия. Александър веднага приел, но категорично отказал да полага васална клетва като крал на Шотландия, твърдейки с основание, че правото върху престола му е дадено свише, а не от Едуард. През изминалите четиринайсет години нашият повелител си изгради ясна представа за целите на своето управление — страната не е виждала нищо подобно от времето на Римската империя. Той предявява претенции към обширни земи във Франция, успя вече да завоюва Уелс, смаза вътрешната опозиция, крои планове за завладяване на Ирландия, а както е доказал още по време на коронацията си, има подобни намерения и по отношение на Шотландия. Не искам да кажа — продължи бързо Корбет, — че нашият върховен владетел е замесен в убийството на шотландския крал, или че, пази Боже, го е поръчал, но ти, мастър Бенстийд, си негово вярно куче. Ти познаваш най-добре ходовете на мисълта му, тайните му желания и надежди. Много ми напомняш на рицарите, убили Томас Бекет в Кентърбърийската катедрала. Те извършили това по своя воля. Хенри д’Анжу не бил нареждал нищо подобно, но в душата си се надявал смъртта да застигне Бекет. — Корбет помълча, отпи малко вино и продължи. — Предполагам, че Едуард те е пратил в Англия, за да провериш дали има възможност да предяви отново своите претенции. В края на краищата, всички наследници на Александър били мъртви, съпругата му също почивала в гроба вече десет години, а и самият крал не бил в първа младост. Ако Александър напуснел този свят без пряк наследник, това определено би облагодетелствало значително нашия крал. Но Александър разбил надеждите му. Започнал тайни преговори с французите, а на всичкото отгоре усложнил още работите, като встъпил в брак с младата френска принцеса. Това издигнало сериозни спънки пред Едуард. Александър имал млада съпруга. Можел да живее поне още двайсет години и да се сдобие със здрави деца, които да наследят престола. Нещо повече, в жилите на тези деца щяла да тече и френска кръв, и за първи път френската монархия би разполагала с потенциални съюзници, разделени от Англия само с една граница. Предполагам, че Александър наистина е разчитал на по-тесен съюз със Франция, и че това е била темата на дългите му разговори насаме с Дьо Краон. И така, ти си решил да действаш. Всеизвестно било пълното пренебрежение на Александър към опасностите, на които постоянно излагал живота си, слабостта му да препуска из Шотландия независимо от времето и опасния терен. Не би имало нищо удивително, ако кралят загинел при злополука. Толкова повече, че той, след продължително и успешно управление на страната, нямал сериозни врагове. Затова и обикновено го съпровождали не повече от двама оръженосци. Скоро възникнала и подходяща за теб възможност. Оказало се, че принцеса Йоланда отказва да допусне краля в леглото си. По каква причина — аз ще разбера напълно, но тъй или иначе студенината на младата принцеса ти дала идея чудесен план.
Вероятно си настоял пред Ситън да свика съвета на 18 март. Причината за свикването на благородниците била незначителна — ареста на шотландски благородник в Англия. Александър сигурно е скучаел, затова приел с радост идеята да събере благородниците, за да обсъждат освобождаването на негов поданик — още повече, че идеята била подхвърлена от посланика на Едуард на срещата на съвета ти си се постарал да останеш насаме с Александър и си му съобщил важна новина — че кралица Йоланда много настоявала той да прекара нощта с нея, че му изпращала своите извинения за студеното си поведение и че очаквала с нетърпение съпруга си в Кингхорн.
Бенстийд се изсмя.
— Но това е смехотворно — възрази той. — Та аз съм последният човек, комуто кралица Йоланда би се доверила!
— Съгласен съм — кимна Корбет. — И все пак, ти действително си я посетил в деня преди събирането на Съвета. Вероятно си я обсипал с дипломатични комплименти, за да изтръгнеш от нея някаква фраза, която после си можел да видоизмениш в интимна покана на влюбена жена. Ако планът пропаднел, винаги си можел да твърдиш, че си разбрал погрешно думите на кралицата, и по този начин недоволството и гневът на Александър от държанието й само щели да се усилят. Научих лично от изповедника на покойния крал, отец Джон, че капризите и отказите на кралицата дотолкова дотегнали на Александър, че той имал намерение да изпрати отеца в Рим, за да моли папата за анулиране на брака, останал неконсумиран, и за разрешение да се ожени отново, този път за друга френска принцеса, която можело да се окаже по-благосклонна. Възможно е и ти да си подозирал нещо такова. Поради това си съзнавал, че не разполагаш с много време. Предал си тази покана на краля, помолил си го да не споделя нищо с никого и си го подканил да разпусне съвета и да тръгне колкото е възможно по-бързо за Кингхорн. Ти си потеглил първи, съпроводен от безсловесния си слуга. Отишъл си в Куийнсфери, но не си поискал от лодкаря да те превози през Форт. Помолил си другия, който наскоро също бил получил разрешително, и когото си успял да заблудиш, че си французин. Той те откарал на другия бряг въпреки бурята, и те оставил на едно скрито място. Ти си се погрижил предварително там да те чакат коне и си потеглил направо за Кингхорн Нес. Там, точно на мястото, където високото плато започва да слиза към брега, си привързал въже напряко през пътеката, и си се скрил в един храсталак наблизо. Било студено, а и ти си бил вир-вода, чакал си дълго, но чакането си струвало труда. Най-сетне кралят се появил.
— Глупости! — прекъсна го отново Бенстийд. — Откъде съм можел да зная, че оръженосците няма да съпровождат негово величество? Как бих могъл да го различа в мрака от хората, с които е пътувал?
— Много просто — отвърна Корбет. — Мартенската нощ на Кингхорн Нес със сигурност е била непрогледно тъмна, а вилнеещата буря дори те улеснила. Познавал си отлично навиците на краля. Знаел си, че никога не взема със себе си повече от двама-трима души, и че обикновено някой от тях язди напред. Единият от оръженосците наистина минал покрай теб, но конят му не се препънал, защото ти си смъкнал въжето да лежи на пътеката. Сетне се появил и кралят, препускайки бясно, както обикновено, и тогава ти или Аарон сте вдигнали въжето нагоре. Галопиращият кон се препънал зле и полетял в бездната заедно с краля. — Корбет си пое дъх и погледна през единственото тясно прозорче на килията. — Разбира се — продължи той, — веднага си разпознал краля. Действително, нощта била тъмна, но той яздел бялата си кобила. Направил си всичко необходимо доставчикът да отведе в Инвъркийтинг тъкмо нея.
— И как точно е станало това? — не се предаваше Бенстийд. — Аз нямам право да заповядвам на хора от кралската свита.
— Безспорно — кимна Корбет. — Но, както казах, ти си прекосил Форт с втория лодкар, Тагарт. Той бил убеден, че си французин, и представяйки се за такъв, ти си се заел с необходимите приготовления на другия бряг на реката. Знам, че сутринта на 18 март Тагарт те отвел, все още в ролята на французин, към Кингхорн, но в Кингхорн не е пристигал никакъв французин. Вместо това някакъв непознат пратеник
