— Мосю Дьо Краон — настоя той, — говоря истината. Съзнавам високия произход на лейди Йоланда, не пропускам и факта, че ти си посредничил за сключването на брака между нея и покойния шотландски крал. Знам обаче също, че този брак, поради нежеланието на лейди Йоланда, е останал неконсумиран!
Френският посланик го зяпна, готов да разиграе ролята на възмутен благородник, но спокойният, нетрепващ поглед на Корбет го накара да замълчи. Той запристъпва на място, наду устни, опита се да прикрие изненадата и смущението си — този английски писар беше умен и опасен. После сви рамене и се усмихна. Каза си наум, че е трябвало да убие този човек, и се закле да поправи грешката си при първи удобен случай. Корбет продължаваше да следи неотклонно изражението му, прецени, че е улучил мишената, и реши да щракне капана.
— Говорил ли си с краля за лейди Йоланда по време на заседанието на съвета, вечерта, преди той да загине?
— Не бих могъл в присъствието на толкова много хора!
— А с кого разговаря негово величество?
— С лорд Брус, с епископ Уисхарт, с оръженосците си Ситън и Ерсилдун, и с Бенстийд — той почти изплю последното име.
— Но е вярно, че си прекарал предния ден с краля?
— Да — призна мрачно Дьо Краон. Дойде време да се затегне примката. Корбет почти трепереше от вълнение.
— Вярно ли е, че през този ден сте обсъждали възможността краля да вземе за жена лейди Маргарет, сестрата на Филип Френски?
Дьо Краон се наежи.
— Прекаляваш, писарю! — възкликна той възмутено. — Това наистина не ти влиза в работата. Говориш за принцеса от кралска кръв. Ти нямаш право… — внезапно той млъкна, взря се в Корбет и се усмихна хладно. — Добър ход, мастър Корбет — измърмори той. — Умно замислено. Бива те, писарю, много си добър — той му обърна гръб и си тръгна, но погледна през рамо и допълни: — Прекалено добър за този свят! Aurevoir!
— Убеден съм, че ще се срещнем отново — измърмори под нос Корбет, но французинът вече не можеше да го чуе. Той крещеше на прислужниците и моряците да се подготвят за вдигане на котва.
Без повече формалности Корбет, Селкърк и четиримата им придружители се върнаха на „Сейнт Андрю“. Френският кораб вдигна котва, греблата се врязаха във вълните и той се плъзна по прилива към открито море.
Върнаха се в Лийт на „Сейнт Андрю“. Обратният път бе също толкова неприятен за Корбет, и той почувства с радост твърда земя под краката си, когато пристанаха. Селкърк бързаше да поемат на път. Прибраха конете си от конюшнята и скоро препускаха по калдъръмените улички на Единбург, към Холируд. Селкърк обеща да държи на разположение охраната, а Корбет, извънредно доволен заради навременната намеса на шотландеца по време на разговора на френския кораб, започна да му благодари.
— Недей да ми благодариш — отвърна мълчаливият шотландец. — Колкото по-бързо привършиш работата си тук, английски писарю, толкова по-скоро ще си тръгнеш, а това ще ме направи много щастлив!
Корбет само кимна и се обърна, за да преведе коня си през портата на абатството, но Селкърк подвикна подир него.
— Все пак, Корбет, за английски писар имаш доста добри качества, а това е голяма похвала от страна на един шотландец!
Корбет се усмихна в отговор и влезе в абатството, обзет от задоволство, задето пътуването бе приключило, и сведенията, с които се бе сдобил, бяха наистина много полезни.
Приорът пристигна забързано в малката му килия — сандалите му шляпаха по каменните плочи на коридора, сивото му расо се вееше около тялото му като корабно платно.
— Полезно ли се оказа това пътуване по море? — осведоми се той. — Съгласи ли се Дьо Краон да ти помогне?
Корбет се усмихна.
— Дьо Краон е нервен и лесно възбудим човек — отвърна той, — и не особено умен. Подлъгах го, но се налагаше да постъпя по този начин. Спомням си една римска мозайка, която видях веднъж. Виждал ли си римски мозайки?
Приорът поклати отрицателно глава.
— Е — продължи Корбет, — тази беше много красива. Женско лице, мургаво и тайнствено, обкръжено от дълга, вълниста черна коса. Майсторът го бе създал от многоцветни камъчета, много от които бяха нападали. В продължение на цял ден се опитвах да ги поставя по местата им, наблюдавайки как това лице, създадено преди стотици години, оживява под пръстите ми. — Той въздъхна. — Но ти не се интересуваш особено от рисуване и скулптура, нали? Вероятно билките, лекарствата и отровите те вълнуват много повече? — Той видя как бледото лице на приора пламва. — Извинявай, отче — усмихна се Корбет, — исках да те поразтърся. Аз приличам на създателя на онази мозайка — камъчетата започват да идват по местата си, затова се нуждая от твоята помощ. Кажи ми, има ли такива билки, с чиято помощ можеш да имаш видения, но същевременно изострят паметта ти?
И той разказа на приора преживяното в гората Етрик, когато беше в селото на пиктите. Приорът го изслуша замислено.
— Съществуват — поде той, — някои растения, които, когато се окосят, изсушат, и обработят по определен начин, са в състояние да замайват човешкото съзнание и да събуждат призраци в душите на хората. Да вземем например растението, познато под името напръстник, което има пурпурни цветове, или пък старото биле, и най-вече цветето на Хеката, богинята на нощта, чемериката. Понякога дори дъвкането на дафинови листа има подобно въздействие. Те възбуждат мисълта и могат да събудят забравени спомени — той изгледа замислено Корбет. Умните му, уморени очи наблюдаваха внимателно лицето на писаря. — Но ти спомена нещо за отрови, Хю — каза той спокойно, — а всяко от растенията, които споменах, може в определена доза да убие човек, да отнеме живота му за миг — колкото е достатъчно, за да духнеш свещ.
Тогава Корбет описа подробно това, което бе видял. Приорът задаваше въпроси, а писарят отговаряше, стремейки се да бъде възможно най-точен в описанията си. Приорът помълча, помисли и предложи своето обяснение. По устните на Корбет бавно плъзна усмивка.
Последното камъче бе поставено на място. В съзнанието му изплува съвсем ясно лицето на човека, убил Ерсилдун, Ситън, младежа от собствената му свита и лодкаря Саймън Тагарт. Но този човек беше преди всичко кралеубиец — той бе посегнал на живота на Божия помазаник, крал Александър III. Корбет помоли приора за една последна услуга, монахът прие и излезе безшумно от стаята му.
ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА
На зазоряване Корбет бе на крак, за да присъства на първата утринна литургия. Коленичил, той наблюдаваше как свещеникът изнесе тялото и кръвта Христови — издигнал високо блюдото с причастния хляб и чашата с вино, той умоляваше Агнеца да отнеме греховете на света. Писарят прие Светото причастие, молейки се то да му даде сила да се пребори със злото, срещу което щеше да се изправи през този ден. След края на службата, той изпрати на юг последния останал вестоносец с устно известие и заповед то да не бъде предавано никому, освен лично на лорд-канцлера на Англия, Робърт Бърнел, епископ на Бат и Уелс. Корбет беше убеден, че лорд-канцлерът трябва да се намира в абатството Тайнмаут. Ако още не бе пристигнал, пратеникът трябваше да остане в абатството и да го чака там. После писарят даде някои напътствия на приора и на въоръжените стражи на Селкърк, които пазеха пред портите на Холируд, и се върна в килията си.
Точно преди обяд чу гласове в коридора и тропот на ботуши по каменните плочи. После на вратата се почука и в килията му влезе Бенстийд, дружелюбно усмихнат. Той потупа Корбет по рамото и се озърна в мрачната килия.
— Е — поде Бенстийд, след като се разположи удобно, — какво има? Разбрах, че си искал да говориш с мен.
