беше все още мокър от пътуването под дъжда, а сега му беше и студено и го измъчваше глад. Появи се тъмничарят с чаша блудкава вода, купа недоварено месо и малко твърд, престоял хляб. Корбет погълна лакомо храната под безразличния му поглед, но когато се опита да зададе някакъв въпрос, тъмничарят го удари през устата, взе купата и излезе, клатушкайки се, от килията. Корбет се опита да заспи, но не можа и остана да лежи така, треперещ от студ. Направи опит да подреди мислите си, но без успех — така и не можа да се успокои. Чу драскане по пода на килията и забеляза две тъмни сенки точно пред ивицата слаба светлина под вратата. В килията се промушиха още плъхове и Корбет започна да ги рита, без да обръща внимание на букаите, които се впиваха в глезените му. Плъховете се разбягаха и той се отпусна отново на пейката, задъхан, почти хлипащ от страх и гняв. Впери очи в решетката на стената и се замоли по-бързо да дойде утрото.
Отворът в стената започна да изсветлява, а скоро и слънчевите лъчи проникнаха в килията. Тъмничарят се върна с кана вода. Корбет я изпи, седнал сред мръсотията, вперил очи в прозорчето, преследван от страхове за следващата нощ. Постара се да се успокои и да си обясни защо трябваше да бъде арестуван, и кой стоеше зад всичко това. Малко успокоение му донесе мисълта, че поне случаят го срещна със сър Джеймс Селкърк, същия, който бе открил тялото на крал Александър. Каза си кисело, че може би дори ще успее да го поразпита, ако се удаде такава възможност. Замисли се отново върху тайнствените обстоятелства около смъртта на краля, но виденията, които му се бяха явили в селото на пиктите, го преследваха натрапчиво. Поспа малко, но сънят му бе прекъснат грубо, когато вратата на килията се отвори с трясък и вътре влезе Селкърк. Той освободи краката му, издърпа го рязко, докато писарят стъпи на крака и го изтика навън. После го поведе напред по коридора, нагоре по стълбите, и най-сетне се озоваха навън, на чист въздух и светлина. Корбет се обърна към Селкърк.
— Къде ме водиш? — попита той настоятелно.
— Водя те при епископ Уисхарт, англичанино. Корбет поклати глава.
— Държа да получа обратно наметалото си, камата и колана — каза той. — А също и топла храна и вино.
Селкърк се ухили и отвърна:
— Ти си предател и затворник. Нямаш право да предявяваш претенции.
Корбет бе толкова изтощен, че всичко му беше все едно.
— Аз съм упълномощен представител на английската корона — реши да послъже той. — Държа да получа вещите си и храна.
Селкърк кимна.
— Така да бъде — измърмори той. — Това не променя нищо. Ела.
Той го отведе в кухнята на замъка, където един от готвачите даде на Корбет ейл и блюдо, пълно с месо и зеленчуци. Когато той се нахрани, Селкърк му подхвърли вещите, които бе взел вчера; Корбет ги взе и последва Селкърк по някакви стълби, които водеха нагоре в замъка, докато накрая двамата се озоваха в малка, полутъмна стая.
В другия край на стаята, в кръга светлина, хвърляна от факлите по стените и няколко свещи, седеше дребен, плешив мъж, потънал в диплите на богатата си роба. Корбет позна Уисхарт, епископа на Глазгоу. Той вдигна очи, когато Корбет влезе.
— Влизай, писарю — подвикна той и остави ръкописа, който четеше. — Хайде, сър Джеймс, дай стол на госта!
Корбет седна, а епископът наля чаша греяно вино с подправки и му я поднесе. Селкърк се отпусна на друг стол до него. Епископът се зае да подрежда свитъците на масата пред себе си, докато Корбет, вбесен от целия фарс, не стана, за да напълни отново чашата си.
— Ваша милост — започна той рязко — бях арестуван и хвърлен в тъмница, без никой да ми е предявил обвинение. Аз съм писар от съда и кралската канцелария, служа на негово величество краля на Англия. Освен това съм упълномощен пратеник на негова светлост английския лорд-канцлер. Уисхарт се усмихна.
— Мастър Корбет — отвърна той, — не ме е грижа, дори да си брат на английския крал. Кой ти дава право да обикаляш страната и да разпитваш шотландците за смъртта на техния крал? Кой ти е дал такива пълномощия?
Корбет отдавна се боеше от този въпрос, съзнавайки, че рано или късно някой ще му го зададе. Той сви рамене, за да прикрие смущението си.
— Аз съм пратеник — каза той. — Това ми е работата, да събирам сведения. Пратениците на вашия двор вършат същото в Англия.
Уисхарт се усмихна едва доловимо и се приведе напред, опирайки пръстите на ръцете си един в друг.
— Мислиш, че покойният крал е станал жертва на убийство, така ли? — попита той.
— Да, убеден съм в това — каза бързо Корбет. — Сигурен съм, че е бил убит. Бих могъл да те излъжа, да се опитам да те заблудя, но вместо това ти казвам чистата истина. Зная, че е бил убит, но от кого и защо — това не мога да разбера.
Уисхарт кимна и Корбет почувства, че напрежението в стаята спадна осезаемо.
— Мастър Корбет — започна епископът. — Аз също предполагам, че негово величество може да е бил убит, но не ме е грижа! — Той размаха предупредително пръст към Корбет. — Не ме разбирай погрешно. Александър не беше съвършен, и в никакъв случай не бе въплъщение на добър християнин и рицар, но като крал управляваше Шотландия добре. Опази я от обвързване с тази или онази чужда сила, не ни въвлече във войни извън нашите граници, не ни постави под чуждо влияние. — Гласът на Уисхарт зазвуча по-силно и вдъхновено. — Единственото, за което ме е грижа, англичанино, повече, отколкото за близките ми и дори за църквата, е Шотландия. Александър служи вярно на Шотландия, но се провали, защото не се погрижи да остави наследник, въпреки че взе за жена тази френска уличница.
— Кралица Йоланда е бременна — възрази Корбет, учуден от реакцията на епископа.
— Кралица Йоланда — отвърна епископът твърдо, — не е бременна. Това е сигурно; сега тя ще се върне във Франция, унищожавайки всякакви надежди за съюз.
— Но все пак е била бременна, нали? Уисхарт поклати глава.
— Не. Било е това, което лекарите наричат „фалшива бременност“, предизвикано от внезапната смърт на съпруга й, и чувство за вина, свързано с тези събития. Или Бог знае какво друго!
— Ами съюзът? Уисхарт отново се усмихна.
— Нима не знаеш? Александър проявяваше интерес към новия френски крал, Филип IV, и неговите планове за Европа. Бракът с Йоланда дьо Дрьо беше само първата стъпка към установяването на съюз между двете държави. — Уисхарт сви рамене. — Действително, това се пазеше в тайна. Идеята не ми се нравеше, но Александър беше упорит. Той така и не прости обидата на вашия крал.
— Каква обида? — отвърна Корбет, искрено удивен. — Кога е било това?
— През 1278 година — отвърна Уисхарт. — В Уестминстър, по време на коронацията на вашия крал. Едуард I поискал с право от Александър да положи клетва за васалска вярност за своите земи в границите на Англия и Александър се съгласил. Но сетне англичанинът поискал от краля да положи подобна клетва и от името на Шотландия. Александър основателно отказал, изтъквайки, че правото да управлява му е дадено от Бога, а не от Едуард. Тази обида той никога не прости на Едуард.
— Не знаех това — промърмори Корбет. — Но ти каза, че също си убеден в убийството.
— Не — възрази Уисхарт. — Казах, че може и да е бил убит. Но като се има предвид какъв живот водеше, много вероятно бе рано или късно да го сполети насилствена смърт. А ако наистина е бил убит, не е толкова важно кой точно е извършил убийството, а защо. Ако става дума за лично отмъщение… — Уисхарт замълча и сви рамене. — Но ако това е политическо убийство, което има отношение към съдбата на Шотландия, тогава то представлява интерес за мен.
— Значи Твоя светлост не се вълнува особено…
— Моя светлост — прекъсна го Уисхарт, — се вълнува дори много. Но какво бих могъл да сторя? Да настоявам за публично разследване на смъртта на краля? А какво ще стане, ако се окаже, че виновникът е лорд Брус например, а? Знаеш ли, мастър писарю? Гражданска война, ето какво. Не, това не е начинът.
— Така че — поде Корбет, — ти се интересуваш от всичко, което бих открил. А защо тогава ти трябваше да ме хвърляш в тъмница и да ме излагаш на грубостите на това нищожество? — Корбет посочи
