чаши и купа сладки. Започнаха да ядат. Докато се хранеха, разговаряха за пътуването и разказваха дворцови клюки. Когато приключиха, Томас помоли Бету да покаже на Ранулф и на брата-послушник отредените за тях стаи. Когато тримата излязоха, той се обърна към Корбет и се вторачи в него със стряскащите си очи.
— Е, мастър Корбет? За какво съм притрябвал на един писар на английския крал?
Корбет остави чашата си на масата и отвърна.
— Става дума за негово величество крал Александър III. Както сам знаеш, той загина, падайки от скалите при Кингхорн Нес. Ти сам си предсказал смъртта му.
Томас кимна.
— Откъде разбра, че ще се случи така? — попита Корбет.
— Видях го — отвърна Томас и докосна леко челото си с пръст. — Виждам образи, сцени, картини, когато гледам във водата.
— Каква вода? — попита рязко писарят.
— Малкият народ — усмихнато отвърна Томас. — Наричат ги елфи и гоблини. Римляните ги наричали пикти, от „Pictus“, „нарисувани“. Слуховете за мен са верни. Живях при тях, макар и не единайсет години. Те са отхвърлени от обществото. Такъв съм и аз, може би затова споделям тяхната дарба да виждат бъдещето.
Корбет въздъхна и поклати невярващо глава. Томас се обърна и посочи една муха, която пълзеше по ръба на масата.
— Погледни мухата — всичко, което тя вижда и чувства, е тази маса. Нима можем да я виним, задето вярва, че единствените неща, които съществуват на този свят, са масата и тя самата? Същото е и с нас, мастър Корбет. Вярваме единствено в това, което можем да видим и пипнем!
— Чувал съм подобни философски аргументи и от мнозина учени — отвърна Корбет, — но все пак… да гледаш в бъдещето?
Томас стана и направи знак на Корбет да го последва. Отидоха до един от тесните процепи, които служеха за прозорци, и домакинът посочи надолу, където се виеше река Лодър.
— Виж, мастър Корбет, оттук виждаме много голяма част от реката, но ако плавахме с лодка по нея, какво щяхме да виждаме? Малка част пред нас, малко зад нас и бреговете от двете ни страни. Същото е и с времето. Въпрос на гледна точка!
Корбет се извърна и взе отново чашата си, наслаждавайки се на плътното, ароматно вино от Бордо.
— И тъй, къде точно си застанал ти във времето, за да познаваш бъдещето и да виждаш смъртта на крале?
— Понякога просто става така, че знам — въздъхна Томас. — Но смъртта на Александър видях — във водата, в блюдото за пророкуване.
— Не разбирам. Какво видя?
— Видях краля и коня му — как падат от някакви скали на фона на нощното небе — отвърна Томас.
— И това е всичко?
— Това е всичко! Защо, нещо повече ли трябваше да има? — попита Томас.
— Но нали — възрази Корбет, — ти си предрекъл и самия ден на смъртта му!
— Нищо подобно не съм правил — заяви Томас. — Казах само открито на негово величество, че е близък денят, когато ще се представи пред Върховния съдник. Едва след като нещастието се случи, хората започнаха да си измислят, че съм споменал точна дата.
Томас изгледа замислено Корбет.
— Ти си убеден, че кралят е бил убит, нали? Писарят кимна.
— Да — призна той с въздишка. — Убеден съм, че е убит, но кой го е убил, как и по каква причина — това не знам! Може би ти ще ми кажеш нещо по-точно?
Томас се засмя тихичко.
— Не, аз виждам само отделни картини, събитията, а не причините за тях и техните последици. Но мога да ти кажа — продължи той по-сериозно, — че виждам непосредствено застрашаваща те опасност. А също и че ме измъчва съжаление, задето си пропътувал толкова път за нищо.
Той отиде при писаря и постави ръка на рамото му.
— Ти трябва да откриеш истината, мастър Корбет. Да, аз предупредих краля, че го заплашва опасност, но като се има предвид обичая му да препуска като луд от единия край на кралството до другия, най-често в дълбока нощ, и придворният шут би могъл да му отправи също толкова основателно предупреждение. — Томас се извърна и погледна през прозореца. — За да не отиде напразно пропътувалият път, Хю, утре ще те заведа при Малкия народ, „нарисуваните“, пиктите, феите, наричай ги, както щеш. — Той се взря в Корбет.
— Ще дойдеш ли?
Корбет кимна.
— Чудесно! — възкликна Томас и потри ръце. — А сега е време за обяд!
Късно на следната утрин Корбет и Томас напуснаха Ърлстън и потеглиха на югозапад — към голямата гора Етрик. Ранулф и послушникът останаха в замъка. Томас обясни, че пиктите били потайни и враждебно настроени към пришълците, които ги изтласкали от техните земи. Ако се натъкнели на странник, рядко се отнасяли добре с него. Докато яздеха, Томас разказа на Корбет още много неща за пиктите — как някога те владеели Шотландия и дори нерядко преминавали голямата римска стена на юг, за да нападат и плячкосват колонизираните от Рим земи.
— Те имат своя, древна култура — поясни Томас. — Те идат от мрака и затова му се покланят, а земята наричат своя богиня-майка. Строили са свои укрепления по високите места, издигали са големи каменни кръгове и малки, сковани от греди къщурки.
Корбет и Томас яздеха през открити, широки поля. Стихоплетеца Томас посочи към три хълма, чиито черни силуети се открояваха рязко на фона на синьото небе.
— Това са Елдънските възвишения — обясни той. — Там пиктите имали своя крепост. Там ги срещнах за първи път — бяха излезли на лов. Погрижих се за раните на един от тях, а те ме взеха обратно със себе си, в голямата гора Етрик. — Той продължи усмихнато. — Затова суеверните хора разказват, че съм живял с елфите цели единайсет години. Малцина са виждали пиктите — заключи той, — и е разбираемо, че заради нравите им, защото са дребни и мургави и много потайни, простите хорица да ги наричат елфи, феи и горски духове.
Корбет слушаше с увлечение разказите за този легендарен народ. Беше чувал подобни истории и в Уелс и на свой ред разказа за тях на Томас. После разговорът премина към легендите за крал Артур и Томас започна да обсъжда с него една епична поема, която пишел, наречена „Сър Тристрам“. После помоли писаря да му разкаже всичко, което знае за Уелс.
ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА
Нощуваха в цистерцианския манастир в Мелроуз и продължиха на другата сутрин. Местностите, през които пътуваха, изглеждаха все по-диви и пусти, все по-рядко минаваха покрай някое селце или ферма, колкото повече наближаваха привидно безкрайната стена от дървета, която заемаше целия хоризонт. Корбет предположи, че са близо до гората Етрик. Когато я видяха пред себе си, писарят изпита чувството, че навлизат в друг свят. Първоначално под дърветата беше хладно и много красиво — слънчевите лъчи пронизваха короните им и слънчеви петна играеха по пирена и прещипа като светлината, проникваща през стъклописите по прозорците на някоя катедрала. Но постепенно започна да става по-тъмно, дърветата растяха по-нагъсто, стволовете им бяха по-дебели и сякаш ги притискаха от всички страни, докато Томас насочваше конете им по едва забележима пътечка, позната само на него. Многогласното птиче пеене, толкова звънко и силно в покрайнините на гората, притихна и двамата пътници се движеха вече в пълна тишина. Някакви дребни животинки претичваха наоколо и се шмугваха из ниските храсталаци. Всяко пропукване на клонче, всяко необяснимо шумолене звучеше особено заплашително в студеното зелено мълчание на гората. Внезапно срещу тях от шубраците изскочи глиган — малките му червени очички и завитите зъби накараха Корбет да трепне уплашено, но животното продължи тромаво по пътя си.
