Пол Дохърти
Шпионинът на краля
На
Първа глава
Бурята, която връхлетя от север, надигаше огромни вълни, но макар и подмятан нагоре-надолу от стихиите, корабът не беше в опасност. Капитан Джон Юъл, представител на Саутхемптън в парламента и дългогодишен мореплавател, добре познаваше тези води и знаеше какво да очаква. Корабът беше достатъчно здрав. В двата края на палубата имаше кули за стрелците, мачтата беше висока, но стабилна, а далеч над издутото платно и малко под английското знаме се намираше платформата на наблюдателя. Юъл имаше доверие в своя кораб и в опитния екипаж. Той крачеше по палубата и студените му сини очи се взираха проницателно в морето, а от време на време се отправяха рязко към наблюдателите, за да се уверят, че са нащрек и оглеждат бурните води за преследвачи.
Той се поздрави наум. Беше успял да влезе и излезе от гасконското пристанище без проблеми. Престоят беше кратък, но достатъчен, за да вземе малките рула пергамент, запечатани в кожени калъфи и заключени в обковано с желязо ковчеже, което сега се намираше в каютата му. Едуард Английски щеше да му плати добре за тези доклади — със злато и специални привилегии, може би дори щеше да го посвети в рицарство. Въпреки ледения вятър, Юъл не усещаше студа, но мечтаеше за спокойните води на Ламанша, където „Свети Кристофър“ щеше да намери убежище.
Чувстваше се доволен от постигнатото. Макар проклетите французи да бяха завзели градовете, крепостите и замъците на английската провинция Гаскония, прекъсвайки търговията с вино между Англия и Бордо, скоро нещата щяха да се променят. Юъл спря и се загледа замечтано в пространството. Може би, когато това станеше, той щеше да бъде там като английски капитан и представител на Саутхемптън в парламента или дори като рицар със земи и титла, дарени му от благодарния крал. Внезапно мечтите му бяха прекъснати от вика на наблюдателя.
— Платна на югоизток! Един, не два кога1!
Юъл хукна към релинга, но не можа да види нищо през поройния дъжд.
— Къде? Къде? — изкрещя той.
— На югоизток — два кога, тежковъоръжени!
— Под какво знаме плават? — попита Юъл, опитвайки се да надвика вятъра.
— Не виждам цветовете. От мачтите висят два флага.
Как му се искаше да са английски! Сега вече той не мислеше за земи и рицарство, а за хубавичката си жена, малките дъщери и любимия си кораб, който се бореше с вятъра. Но дълбоко в сърцето си знаеше, че коговете са френски, изпратени да го преследват като хрътки подплашен заек. Юъл се огледа колебливо — платното беше опънато докрай, за да улови и най-лекия повей на вятъра, двама мъже на кърмата въртяха тежкия румпел, а останалите бяха под палубата или по такелажа2, очаквайки командите му. Обърна се и видя пребледнялото, уплашено лице на боцмана Стивън Епълби. Напрегна се, за да потисне паниката, която беше свила сърцето му, и се опита да си придаде безгрижен вид.
— Вдигни хората, Стивън — тихо каза той. — Раздай им шлемове, наметала, арбалети и колчани със стрели.
Боцманът направи гримаса, кимна и слезе долу. Вятърът приглушаваше виковете му.
Скоро мъжете се запрепъваха по палубата, уморени и бледи, закопчавайки кожените си елеци, слагайки шлемове и предпазни ленти на китките си, като отчаяно се опитваха да запазят сухи тетивите на арбалетите си. Юъл им нареди да заемат местата си върху бойните кули в двата края на кораба и по въжетата, които се виеха като змии по голямата мачта. По негова заповед двама юнги донесоха пясък и сол, за да посипят хлъзгавата палуба, докато друг се опитваше да запали малък покрит мангал под мачтата. Юъл отново се обърна към релинга и с надежда се взря през дъжда. Отначало не виждаше нищо, но когато напрегна очи, забеляза неясни очертания. Французите го настигаха. Може би щеше да успее да им избяга, но още беше сутрин и до спасителния мрак имаше много време. Английският капитан знаеше, че корабът му няма да успее да се измъкне. Не си правеше илюзии за французите. Те не обичаха английските моряци, а рицарските закони не се прилагаха при морските битки.
Времето не се оправи и към обяд французите вече бяха съвсем близо. Двата големи кога, мобилизирани търговски кораби, имаха големи платна и плаваха бързо. Това им даде време дори да се разделят и да обградят английския кораб. Юъл видя сините знамена, украсени със сребърни линии, а още по-лошо беше, че под тях искреше червен флаг, който показваше, че не взимат пленници. По високите кули на корабите имаше множество стрелци, а палубите блестяха от броните на войниците. Юъл забеляза тънки струйки черен дим, което показваше, че имат катапулти. Той се огледа отчаяно. Нямаше голям избор — не можеше да се предаде, защото в морето не се взимаха пленници. Пое дълбоко дъх, отправи наум молитва към света Ана и нахлузи броня и шлем, покрити с ръждиви петна. Французите се приближаваха от двете страни, катапултите изпращаха огромни пламтящи кълба катран в сивото небе. Първото пропусна, но скоро поправиха прицела си и върху „Свети Кристофър“ заваля огнен дъжд.
Катранът подпали платното, такелажа и дървото, пламтящите езици алчно ги поглъщаха и непрестанно растяха. Екипажът отчаяно се опитваше да ги угаси с пясък и вода, но напразно. Нови снаряди превърнаха платната в огнени завеси и наблюдателите, заплетени в такелажа, с отчаяни викове падаха по палубата, обгърнати в пламъци. Юъл даде заповед за стрелба и се обърна точно навреме, за да види как един от френските кораби опря борд в борда на „Свети Кристофър“ и войниците наскачаха по палубата. Английските стрелци успяха да улучат неколцина и те с крясъци се загърчиха, когато назъбените стрели разкъсаха плътта на гърдите и вратовете им, но французите бяха прекалено много. Другият кораб също се доближи и още въоръжени мъже прескочиха през борда.
Юъл реши да се добере до каютата си и да унищожи докладите, но една стрела го улучи в гърлото и той се свлече на палубата. Стори му се, че още може да се движи, но от устата му рукна кръв, пред очите му изплуваха неясните образи на жена му и по-голямата му дъщеря, после мракът рязко го погълна. След час „Свети Кристофър“ беше обхванат от пламъци. Френските кораби се отдалечиха, екипажът им наблюдаваше как бушпритът3 потъва сред вълните, докато тялото на боцмана още се гърчеше върху него. Стивън Епълби умря бавно. Примката около врата безмилостно го задушаваше, но дори в смъртната си агония той се чудеше как французите са открили кораба им.
На улица „Барбет“ в Париж Никълъс Поър сърбаше с роговата лъжица, която винаги носеше със себе си, яхнията от граниво месо и праз. Огледа мръсната кръчма, тайно изучавайки останалите посетители, седнали на обърнати бурета или счупени столчета. Помещението беше слабо осветено от дебели лоени свещи, които издаваха отвратителна миризма. Тук изобщо не му харесваше; чу шумоленето на плъх в мръсната слама, която покриваше пръстения под и отново се зае с храната, чудейки се какво ли яде всъщност. Надигна очуканата калаена халба и пресуши съдържанието й. От бирата раничките в устата му засмъдяха. Беше уплашен, почти го тресеше от страх, макар че се опитваше да го прикрива и се утешаваше с мисълта за острата кама, която стискаше под наметалото си.
Тъй като родителите му бяха от Гаскония, той говореше добре френски и отлично познаваше Париж. Винаги се беше гордял с умението си да се предрешава — никой не би заподозрял, че този сивокос, дрипав и небръснат човек е опитен писар в английската кралска хазна и шпионин на Едуард, изпратен в Париж, за да събира и изпраща сведения. Той с лекота се беше придвижил из града, преминавайки от подземния свят на левия бряг на Сена към разкоша на кралския двор в Лувъра. Беше развълнуван от онова, което откри през последните седмици. Заедно с братята си Шарл и Луи френският крал планираше нови действия срещу Едуард Английски. Нещо изумително, „Велик план“, както му беше признал един от вратарите на двореца, когато се беше напил. Поър смяташе да разкрие за какво става дума, но напоследък все повече се страхуваше.
Беше сигурен, че го следят, докато се скиташе из уличките и алеите на Париж. По-рано през деня беше стоял на площада пред „Нотр Дам“, наблюдавайки един огнегълтач и синовете му, които жонглираха с цветни топки и отново беше изпитал неприятното усещане отпреди няколко дни. Някой го следеше и макар да се обръщаше рязко, нито веднъж не бе успял да забележи злокобните очи, които го наблюдаваха. Тази
