забитата в гърдите му стрела, а от устните му протече кървава пяна.
— Защо? — прошепна той.
— Както всички убийци — отвърна Корбет — и ти говориш прекалено много.
Но Оуен вече не го чуваше — изстена, изкашля кръв, главата му клюмна и след миг беше мъртъв. Корбет се приближи и гузно докосна още топлата му шия, но не усети пулс. После скочи, посягайки към камата си, защото вратата се отвори и тялото на уелсеца се блъсна в него. На прага стоеше Мейв с бяло като сняг лице и отворена уста. Гърдите й се издуха, но тя успя да спре надигащия се вик.
— Хю! Видях Оуен да пресича двора с изваден меч и разбрах, че идва тук. Очаквах…
— Да намериш Оуен жив, а мен мъртъв ли? — прекъсна я Корбет.
Мейв кимна, все още пребледняла от ужас. После погледна към уелсеца.
— Мъртъв ли е? Корбет кимна.
— Уби Гарет и дойде да свърши и с мен.
— Но защо?
— А защо не? — отсече Корбет и уморено се свлече на леглото. — Мейв — бавно продължи той, — ти знаеш защо бях изпратен тук. Разбрах, че чичо ти заговорничи срещу краля. Това трябва да спре. Филип Френски само го използва. Оуен знаеше, че съм шпионин и ме мразеше заради това, както и защото те обичам.
— Обичаш ли ме? — Тя прескочи тялото на уелсеца и приближи до Корбет. — Ах, англичанино — продължи момичето, — ето че стоя в собствения си замък с трупа на мъжа, който би ме защитавал срещу целия свят, а аз го пренебрегнах заради един шпионин, който твърди, че ме обича. Но вярно ли е това?
Корбет хвана белите й ръце и я привлече, за да я целуне.
— С цялото си сърце — прошепна той страстно. — Замини с мен, Мейв. Хайде!
Тя лекичко го целуна по челото, погали го по бузата и проследи с пръст бръчките около устата му.
— Не мога — прошепна момичето и се отдръпна от него, — но ти трябва да заминеш веднага! Още сега! Не! — Мейв сложи пръсти върху устата му, за да възпре възраженията му. — Чичо ми ще те убие, ако разбере, че си убил Оуен. Не взимай коня си, а тръгни по море. Ще ти покажа пътя. — Тя огледа стаята. — Намери Ранулф — заповяда му. — Бързо!
Корбет стана и се накани да каже нещо, но видя решителния й поглед и покорно се подчини.
Откри прислужника си, удобно разположен в една от пристройките, да се крие от силното следобедно слънце, както правеше и целият гарнизон. Опитваше се лениво да прелъсти едно момиче, което обаче му говореше на уелски и отказваше да приеме или разбере комплиментите му. Корбет го извлече навън и шепнешком му разказа случилото се. Когато младежът възкликна ужасено, той го ритна по глезена и двамата бързо се върнаха в стаята си. Писарят се тревожеше, че гарнизонът скоро ще се надигне от дрямката си и ще започне да задава въпроси. Не си правеше илюзии какво ще се случи, ако са още в Нийт, когато бъде открит трупът на Оуен. Мейв не беше изляза от стаята.
Тя беше допълнила и завързала дисагите им. Ранулф изстена от страх, когато видя трупа на Оуен, но Мейв му каза да пази тишина и ги подкани да я последват. Слязоха бързо по стълбите, минаха покрай голямата зала, където Корбет видя с ужас, че няколко прислужници вече се размърдват. Чу джавкането на кучето, което въртеше шиша — малко уродливо създание, завързано за железен стълб. Разнесоха се гласове, покрай тях мина котка, понесла мишка в челюстите си. Мейв ги изведе от крепостта и ги поведе покрай стената. Когато завиха зад ъгъла, спряха, докато тя се мъчеше с тежката заключалка на обкована с желязо врата.
Корбет тревожно се огледа: гарнизонът се пробуждаше от следобедната си дрямка, някъде пееше момиче, едно куче се протягаше и прозяваше, без да обръща внимание на мухите, които кръжаха около главата му. Скоро тишината щеше да бъде нарушена от викове, когато откриеха Гарет или Оуен. Мейв още се бавеше с ключалката и писарят се опита да овладее паниката си, въртейки се неспокойно под тежките дисаги. До него Ранулф почти бе примрял от ужас. Най-после вратата се отвори със скърцане. Мейв им прошепна да внимават и те предпазливо заслизаха по хлъзгавите стъпала. По стените горяха насмолени факли в ръждиви скоби, влажните слузести стени блестяха на светлината им.
Най-долу Мейв взе една факла и ги поведе по просторен тунел, заобикаляйки внимателно калните локви. От него излизаха много разклонения и Корбет предположи, че те водят до тъмниците и складовете на замъка. Момичето продължи напред, обърна се само веднъж и с царствен жест им нареди да пазят пълна тишина. Корбет се изкашля и звукът отекна из тунелите като тропота на многобройни крака. Той замръзна като преследван заек, но подтикван от жестовете на Мейв, я последва навътре в тунела. Стана по-тъмно и студено и Корбет се зачуди къде отиват: студен вятър снижи пламъка и го накара да затанцува в мрака. Плъх пресече пътя им, цвърчейки гневно, а над главата си Корбет чу шумолене и пърхане на прилепи. Далечен шум, наподобяващ тропот на конница преди атака, го стресна и той спря, докато осъзна, че това е ревът на морето.
В пещерата стана по-светло и по-влажно, завиха и писарят въздъхна от облекчение, съзрял слънчевите лъчи, проникващи през входа на пещерата. Когато излязоха от тунела, Корбет се огледа. Зад него се издигаха стръмните скали на Нийт, а отпред — отвъд пясъците — морето бушуваше яростно под ясното небе. Мейв спря и посочи по продължение на брега.
— Ако се движите покрай скалите, ще стигнете до малко рибарско селце.
Тя свали от ръката си пръстен с келтски кръст и го подаде на Корбет.
— Дай това на Грифит рибаря. Кажи му, че аз съм ти го дала и той ще ви отведе до Бристол.
— Мейв, наистина ли няма да дойдеш?
— Хю, моля те, тръгвай! Това е единственият начин да прекосите морето. Чичо ми ще прати хора след вас.
Корбет хвана ръката й и се усмихна.
— Но лорд Морган няма ли власт над рибарите?
— Не — отвърна Мейв. — Тези права са дадени от твоя крал на граф Ричмънд. Чичо ми преговаря с него да ги откупи.
Тя улови стреснатия поглед на Корбет.
— Какво има?
— Нищо — прошепна той. — Нищо.
— Тогава тръгвай.
Тя го целуна леко по устните и се обърна.
— Мейв! — Корбет свали от ръката си пръстена на починалата си жена. — Вземи това за спомен от мен.
Тя кимна, взе пръстена и влезе безмълвно в тунела.
Четиринайсета глава
Корбет се обърна — плажът изглеждаше още по-пуст, слънцето беше изгубило част от златистия си блясък. Искаше му се да остане, да повика обратно Мейв. Изведнъж осъзна колко беше свикнал с присъствието й, както човек, седял край огъня, усеща липсата му, когато се отдалечи. Над него ловуващи чайки надаваха самотния си зов. Той почувства, че самотата нахлува в него като мъгла в блато. Потърка бузата си, погледна към прислужника си, който ровеше из пясъка с ботуш и осъзна, че все още са в опасност.
— Ранулф! — повика го тихичко. — Трябва да тръгваме. Ако приливът започне, ще се озовем в капан.
Ругаейки и пъшкайки, младежът вдигна тежките дисаги и го последва. Движеха се плътно до скалите, за да не ги забележат разузнавачите или наблюдателите. Корбет се стараеше да не плаши чайките и кормораните, които се люлееха в крайбрежната пяна — внезапното им излитане със сигурност щеше да привлече внимание. Продължиха да вървят, докато лятното слънце започна да се търкаля надолу като оранжева топка, изпъстряйки синевата на морето с пламтящи ивици. Нямаше следи от преследвачи и Корбет се надяваше, че Морган, заблуден от Мейв, ще претърсва долината Нийт, ще изпрати хора да чакат на изхода й, за да ги залови. Единствената опасност беше морето, което с началото на прилива се доближаваше към тях и заплашваше да им отреже пътя. Писарят дрезгаво подкани Ранулф да върви по-
