нещо — Филип не само беше сключил съюз с Фландрия и с норвежкия крал Ерик, но и настояваше Шотландия да участва в големия заговор на Франция срещу Едуард I. Отначало Балиол му беше отказал, уплашен какво може да направи английският крал, но французинът го беше уверил, че Англия ще има проблеми в Южен Уелс и Гаскония, а ще бъде сполетяна и от по-неприятни събития, тъй като имал шпионин в съвета на Едуард — човек, който се ползвал с пълното му доверие и съобщавал на французите всичко, което той мисли, решава или планира да направи. Филип IV твърдеше, че този предател е средството, което ще му позволи да отслаби силите на английския крал, също както беше направил Филип Август преди повече от сто години с крал Джон, преди да го изгони от Нормандия.
Затова Балиол бързо беше свикал съвета си в Стърлинг и го беше изненадал с намерението си да отхвърли властта на Едуард, да влезе в съюз с Франция и Норвегия и да го затвърди посредством брака си с Жана дьо Валоа, братовчедка на Филип IV. Отначало бароните и епископите бяха ужасени, но после се зарадваха, че кралят им за пръв път от началото на управлението си действа като владетел. Часове наред обсъждаха най-добрия начин да изпълнят замисъла му, а Балиол мрачно ги наблюдаваше, наслаждавайки се за пръв път на властта, която му носеше короната. Въпреки това страхът от Едуард все още го държеше в прегръдките си. Той погледна епископите и благородниците, които се надпреварваха да го съветват. Вълци, помисли си, сурови мъже, които със сигурност щяха да го разкъсат, ако се провали и този път.
Най-накрая уморен от бъркотията и врявата в залата, Балиол вдигна чашата си и удари с нея по масата. Повтори го по-силно и изкрещя, че иска тишина и ред. Съветниците му постепенно прекратиха обсъжданията помежду си и погледнаха към него.
— Милорди — каза той, осъзнавайки, че имитира гласа и маниерите на Едуард, — трябва да вземем решение. Знаем, че английският крал е отслабен от предателя в съвета си и срещу него ще се изправи силен съюз, начело с нашия приятел Филип Френски. Решаваме ли да се откажем от клетвата си пред Едуард и да се съюзим с французите? Това ли искате?
Силен хор от гласове, които викаха „Да!“ и одобрителен рев посрещна думите му. Балиол се усмихна, кимна и уморено се отпусна на стола, без да обръща внимание на разговорите около масата, които продължиха. Нито той, нито съветниците му забелязаха младежа, който се измъкна от залата, слезе на двора и се измъкна през голямата порта, която водеше в града.
Робърт Огилви, правник от шотландския съд, всъщност беше предател. Беше дочул новини, за които английският пратеник в Стърлинг щеше да му плати добре — освен плановете на шотландците той беше разбрал и кой е предателят в съвета на Едуард. Всъщност мухльото Балиол беше разкрил кой е, но съветниците му бяха или твърде пияни, или твърде недосетливи, за да се усетят. Освен Огилви, който мечтаеше за власт и богатство, а тази тайна щеше да му ги донесе.
Той тръгна по тясната, осеяна с конски фъшкии уличка, която вонеше на бунище в лятната жега. Видя парцалив просяк да отпъжда с една ръка джавкащо псе и видът му го изпълни със самодоволство. Той беше млад, способен, а скоро щеше да стане и богат. Продължи през пазара, без да обръща внимание на виковете на амбулантните търговци, които възхваляваха безвкусните си стоки и боклуците, които обичайно продаваха и влезе в хладната полутъмна кръчма, осветена само от слънчевите лъчи, които се процеждаха през два грубо издялани прозореца. В нея го чакаше англичанинът, на когото щеше да предаде сведенията.
„Всъщност“, помисли си шотландецът, „не е англичанин, а уелсец“. Беше пристигнал тук привидно по работа, свързана с Едуард Английски и беше останал с надеждата да събере каквито може сведения. Докато пресичаше помещението, Огилви се усмихна — новините, които носеше, щяха да изтрият самодоволната усмивка от лицето на надутия уелсец.
Гороноди Ап Рийс се зарадва да го види. Беше изпратен от Едуард Английски да шпионира и това младо шотландско петле щеше да му свърши хубава работа. Поръча от най-хубавото вино и след като прислужницата го поднесе, щедро започна да пълни чашата на шотландеца, докато едва отпиваше от своята. Внимателно изслуша бърборенето му, отделяйки зърното от плявата, клюките от истината, фактите от пикантериите, към които Огилви изглежда имаше слабост. Усещаше, че правникът има да му казва нещо важно и знаеше, че с достатъчно търпение и вино, и това ще стане. Най-накрая шотландецът, зачервен от пиене, отпи голяма глътка и удари с чашата по масата.
— Имам интересни новини — обяви той на висок глас, — но ще ти струват доста.
Ап Рийс кимна и шотландецът заизрежда стряскащите си разкрития. Ап Рийс го слушаше, прикривайки вълнението си и щом Огилви свърши, свали от кръста си голяма кожена кесия и я хвърли на масата.
— Заслужи си я, шотландецо! — каза той. — Напълно си я заслужи.
И без повече да се бави, стана и тихо се измъкна от кръчмата. Огилви, който вече беше доста пиян, внимателно вдигна кесията, скри я под робата си, допи остатъка от виното и стана да си ходи.
Двама мъже, които седяха в отсрещния ъгъл, бяха наблюдавали сцената и след като шотландецът излезе със залитане, нарушиха мълчанието си.
— Мислиш ли, че Огилви му е казал?
— Разбира се! — отвърна вторият. — Затова получи кесията.
— Какво ще правим сега? Другият сви рамене.
— Пратеникът на Едуард вече е в течение. Ами Огилви?
Първият мъж мрачно се усмихна.
— Той си свърши работата. Намери го довечера и му прережи гърлото!
Тринайсета глава
На шестата седмица в Нийт Корбет се чувстваше объркан и напрегнат като вързано куче. Не беше открил нищо, не искаше да напусне Мейв, но се усещаше все повече в капан, тъй като лорд Морган учтиво пренебрегваше молбите му да се върне в Лондон. Дните се влачеха толкова бавно, че разрешението на проблемите му го изненада като меч, изваден светкавично от ножницата или свистенето на стрела във въздуха.
Във вторника след Летния празник замъкът беше необичайно оживен. Вечерта Корбет и Ранулф се върнаха в стаята си и завариха Оуен, облечен в черни кожени дрехи, кацнал на перваза на едно от тесните прозорчета.
— Нося съобщение от лорд Морган — напевно каза той. — Трябва да останете в покоите си.
— Докога? — отсече Корбет. — Същото стана и преди няколко седмици. Лорд Морган има странна представа за гостоприемството. Защо се отнася така с нас? Какво иска да скрие?
Оуен скочи на земята като котка и го доближи толкова плътно, че писарят усети неприятния дъх на тялото му и видя отблизо присвитите му, изпъстрени с кехлибарени точки ириси.
— Лорд Морган — отвърна Оуен — може да прави каквото си иска в своя замък и владения. Запомни това, англичанино!
После се промъкна край него и пъргаво заслиза по спираловидното каменно стълбище.
Оуен беше прав. Морган правеше онова, което му харесва, затова Корбет и Ранулф останаха затворени в стаите си до следващия понеделник. Никой от тях не би искал да преживее това отново: Корбет сновеше из стаята и крещеше на Ранулф, или лежеше на малкото си легло и мрачно зяпаше в тавана, чудейки се какво е намислил Морган, макар да имаше смътни подозрения.
Той знаеше, че въпреки любовта си към Мейв, ще трябва да си тръгне от Нийт с празни ръце. Кралят щеше да бъде бесен, защото Корбет не беше открил нищо за шестседмичния си престой в Уелс. Ранулф се опитваше да го утеши, предложи му да го научи да играе на зарове, да мами и печели, но не получи благодарност за усилията си. Носеха им храната в стаята. Мейв ги посещаваше, но присъствието на Ранулф нарушаваше насладата от взаимната им компания и разговорите им се ограничаваха с въпросите на Корбет какво става и уклончивите отговори на момичето. Пред вратата им постоянно имаше стража — четири-пет от разбойниците на Оуен се бяха разположили в тесния коридор и им разрешаваха да излязат, само за да използват нужника на етажа.
Корбет правеше всичко възможно, за да разбере причината за затварянето им и прекара дълго време, задавайки реторични въпроси, макар че Ранулф направи всичко възможно, за да им отговори. Най-накрая младежът се умори и гневно заяви, че Корбет лесно би могъл да разбере причината за временния им затвор.
