като скъпоценен камък; лицето й — почти сърцевидно, носът — малък, а огромните дяволити сини очи не се откъсваха от него.
Той никога не беше виждал такава красота: без да се срамува, я огледа от глава до пети и забеляза как тъмнозелената рокля подчертава очертанията на талията и гърдите й. На шията й имаше брошка, тъничкото й кръстче беше опасано от филигранна сребърна верижка, а върху изящните й китки подрънкваха гривни, украсени със скъпоценни камъни. Момичето го изгледа с престорено смущение и леко повдигна полите на дрехата си.
— Ако не си видял достатъчно, нося ботуши от телешка кожа.
— Съжалявам — заекна Корбет. — Просто не очаквах да… Аз… — Той се изправи от стола.
— А какво очакваше? — Напевният й глас звучеше подигравателно.
— Нищо — отсече писарят, ядосан на самия себе си. — Нищо не съм очаквал, просто бях изненадан. Не знаех, че тук има жени.
— Искаш да кажеш, че жените нямат място в мъжките работи: в изкуството на войната — да се избиват помежду си с най-добрите възможни мотиви, а когато си почиват — да се занимават с дипломация или преговори.
— Мейв! — Морган се надигна с престорен гняв, но Корбет усети, че тайно се радва, задето са го поставили на мястото му. — Това е племенницата ми Мейв — каза той, обръщайки се към писаря, — която се слави с острия си език.
— Не е вярно, чичо — отвърна тя язвително. — Просто англичанинът ми се струва неучтив, не е свикнал да поздравява жените.
И преди Корбет да измисли подходящ отговор, тя бързо го отмина. Той се обърна, когато чу как стоящият зад него Ранулф с мъка преглъща смеха си при гледката как една непозната жена тъй успешно бе затворила устата на господаря му.
Двамата нямаха избор — трябваше да отседнат в Нийт. Самият лорд Морган ги заведе до белосаната стая, отредена за тях на четвъртия етаж на крепостта, в която имаше две походни легла, очукан сандък и лекьосана маса с пейки от двете страни. Корбет горчиво се оплакваше от студа, затова Морган нацупено накара да поставят дървени капаци на тесните прозорци и да донесат ръждясал мангал и железен свещник в стаята. Кралските пратеници не знаеха дали да се чувстват посрещнати с уважение или са просто затворници. Беше им позволено да се движат свободно из замъка и около него, но трябваше да нощуват там.
Голямата крепост имаше три етажа над приземния, на който имаше складове, килер и кухни. На първия етаж беше голямата зала, където Корбет се бе срещнал с Морган, на втория се намираха всекидневната, параклисът и личните покои на семейството, а на третия имаше редица малки, студени и задушни стаи, за които дори думата „затвор“ би била ласкателна.
Там бяха настанени Корбет и Ранулф — на върха на тясното виещо се стълбище, там живееше и Оуен, капитанът на стражата на Морган, когото Корбет умишлено избягваше. Не харесваше този мъж със сплъстена черна коса, жълтеникаво лице и неугасваща усмихва. Усещаше, че той е зъл човек; беше срещал такива хора и преди — убийци, които обичаха смъртта и излъчваха нейната смрад на разложение.
Останалата част от хората на Морган живееше на приземния етаж, в пристройките на двора или в съседните села. Корбет разбираше, че лордът е дребен управник, но се радва на безпрекословната вярност на своите наематели и прислуга. Уелският благородник несъмнено беше богат, долината Нийт и околните плодородни земи със сигурност носеха солиден доход. Освен това той притежаваше правото за риболов по скалистото крайбрежие на морето и го защитаваше с редицата бесилки, на всяка от които висеше гниещ труп. Черните им силуети зловещо се очертаваха на фона на синьото небе. Те служеха за предупреждение на бракониери, крадци и пирати.
Корбет често оглеждаше владенията на Морган от върха на крепостта — това беше тихо място, от което се разкриваше вълшебна гледка и той обичаше да стои там, усещайки топлината на слънцето и соления морски бриз — истинско облекчение след вонята на нужниците, които се изливаха в крепостния ров. Беше се опитал да разбере нещо повече за смъртта на Дейвид Талбът, но в отговор получаваше само безизразни погледи и учтиви усмивки. Ако продължеше да настоява, събеседникът му заговаряше на уелски, сякаш не разбираше какво го пита англичанинът. Ако се появеше на двора, лудият старец Гарет го следваше навсякъде и имитираше походката му за смях на тълпата. Обикновено писарят не му обръщаше внимание.
Веднъж го попита за Талбът и беше сигурен, че видя в очите му да проблясва искрица разум, но после старецът примигна, засмя се лукаво, уви се в мръсната си дреха и го заведе в една от външните пристройки — дълго мрачно помещение от измазан с глина плет с една врата и дупка на покрива, откъдето да влиза светлина. Миришеше на кожа, пот и конски фъшкии. Корбет се огледа и видя седла, юзди, оглавници, стремена и всякаква сбруя да висят от дървените греди, които заемаха надлъжната стена. Обърна се и погледна в сълзящите очи на Гарет.
— Талбът? Какво общо има това с неговата смърт? — попита той, но старецът засия в беззъба усмивка и се измъкна навън.
Ранулф също не успя да се сдобие с никакви сведения и скоро се залови да задиря жените или да губи парите си в безкрайни игри на зарове. Оплакваше се, че го мамят, но уелсецът се усмихваше и го подканяше да покаже как. Единственото подозрително нещо, което Корбет откри, беше огромната купчина дърва и съчки, струпани на покрива на крепостта. Подозираше, че целта им е да послужат за сигнален огън, ако замъкът бъде нападнат, или за да се подгрява катранът при обсада. При една от дългите си разходки по крайбрежието той откри бурета, пълни със съчки и подредени едно върху друго и се зачуди дали Морган се боеше или очакваше нашествие. Забеляза също, че обичайно му позволяваха да се разхожда свободно из замъка и околностите му, но седмица след пристигането му, два последователни дни Оуен учтиво, но твърдо настоя да си останат в стаята.
Като изключим това, Морган се държеше като любезен домакин. Корбет вечеряше на неговата маса и тъй като великите пости бяха свършили, беше дошъл краят на сушената херинга и скумрия; вместо това се хранеха със скопени петли и есетра от рибарниците на лорда, които се намираха съвсем близо до крепостните стени. Очевидно той пренебрегваше закона, според който есетрата беше риба, предназначена да бъде сервирана само на кралската трапеза. В кухнята приготвяха и еленско, подправено с мента, канела и пълнено с бадеми, пресен лук и праз; плодови сладкиши и пайове, подсладена извара с плодове и сметана, а за прокарването им помагаха многобройни халби силна бира. Корбет забеляза само едно нещо, което не беше на място — каните младо бордо, които Морган поднасяше суетно, за да впечатли гостите си. Писарят харесваше виното не само заради отличния му вкус, но и заради факта, че потвърждава подозренията, зародили се у него, когато беше видял струпаните съчки по брега.
Единайсета глава
През повечето време Корбет се мотаеше из замъка, понякога отиваше в голямата зала, за да гледа как Морган раздава правосъдие. Лордът седеше на голям резбован стол, до него се подреждаха отец Томас, крепостният свещеник и секретарят, който се гушеше на малко столче, уплашен от това, което щеше да види и запише върху дългото руло пергамент пред себе си. Повечето престъпления бяха незначителни — спорове за земя или дребни кавги за собственост. Но от време на време справедливостта на лорд Морган бе подлагана на изпитание: пред него биваха изправяни измамници, бракониери, разбойници или крадци и наказанието беше винаги безмилостно и жестоко, но справедливо.
Корбет видя как осъдиха един бракониер и го изблъскаха от залата: злочестият престъпник беше изпратен направо в двора на замъка, където опънаха ръката му над дръвника и един меч със свистене я отряза до китката. Той изкрещя и припадна, докато палачите го бутаха към котел с врящ катран, където натопиха чуканчето, за да обгори. Неколцина други не извадиха такъв късмет — единият беше отведен на укрепленията и обесен, а другите — откарани с голяма двуколка към ешафода, който се издигаше на близкия нос, над бушуващото море.
Над Нийт беше надвиснала атмосфера на страх, но настроението често се променяше и минаваше от една крайност в друга. На вечеря идваха менестрели, които рецитираха поеми и разказваха предания, докато дългокоси бардове пееха тъжни песни за минала слава и погубени мечти. Корбет трябваше да търпи
