Мейв беше единственият човек, от когото лорд Морган се боеше.
Капитанът на гарнизона Оуен беше друго нещо. Той продължаваше се смее непрекъснато, но когато се срещнеха, очите му блестяха от убийствена злоба и дори Ранулф, който вече се беше потопил в ежедневието на замъка, помоли господаря си да бъде по-предпазлив. Корбет се вслуша в съвета му. Веднъж Мейв го заведе в двора на замъка, където Оуен обучаваше хората си. Хю беше свикнал с английските рицари на коне, с водопада от багри, сред който въоръжените мъже в ризници и брони, покрити с ярки гербове се нападаха с мечове, боздугани или притъпени копия, в зависимост от правилата на турнира. Но това беше различно, а когато Оуен ги видя с Мейв на стъпалата на крепостта, избра един от хората си и започна тренировъчен бой, който имаше за цел колкото да заплени Мейв, толкова да уплаши англичанина.
Корбет ревнуваше, когато тя пляскаше с ръце и подвикваше одобрително на Оуен, но дори той неохотно го похвали и в себе си реши, че ако някога се стигне до схватка, ще трябва да го убие с първия удар, защото мъжът беше роден войник. Оуен и противникът му се сражаваха на коне, здрави и обучени животни, които се завъртаха или сменяха посоката, когато ездачите ги притиснеха с коляно или бедро. И двамата мъже бяха с ризници, кожени панталони и ботуши, а на главите си носеха шлемове с предпазители за бузите и носа. Всеки носеше малък кръгъл щит и тъй като боят беше учебен, използваха притъпени мечове, които не можеха да причинят сериозни наранявания. Ездачите се нападаха и обикаляха един около друг. Майсторството на Оуен с меча предизвикваше възхитени възклицания у зяпачите, а ездаческите му умения бяха такива, че кон и конник изглеждаха едно цяло. Той непрестанно успяваше да пробие защитата на противника си и да засегне с тъпия меч корема и гърдите на нещастника.
Най-накрая Оуен се умори от играта, отдръпна се и се отдалечи в лек галоп. Съперникът му нападна с протегнат меч. Копитата на коня му тежко тропаха по земята. Оуен свърна, за да го пресрещне, но не успя да достигне пълен галоп. Корбет доволно си помисли, че капитанът е прекалено самоуверен и ще бъде победен. Ездачите се срещнаха, Оуен се промуши под меча на противника си и докато се разминаваха, рязко спря коня си и удари другия мъж по тила, запращайки го в безсъзнание на земята. Зяпачите извикаха одобрително, капитанът свали шлема си, вдигна меча и поздрави задъханата Мейв, чиито бузи се бяха зачервили от вълнение. Корбет пък получи продължителен убийствен поглед.
Английският писар се тревожеше единствено от нарастващата страст на Мейв, защото когато излезеха на езда, често се целуваха и се прегръщаха все по-пламенно и с по-голямо желание. Корбет искаше да я люби и се надяваше, че тя ще го покани в стаята си. Веднъж се осмели да й го намекне, но получи заядливия отговор, че тя няма намерение да отдаде дара на моминството си на някакъв случайно минаващ англичанин. Корбет смяташе, че я е страх от заминаването му и тъй като това бе четвъртата му седмица в Нийт, Едуард го очакваше с нетърпение, а и присъствието му създаваше все по-голямо напрежение в замъка.
Мейв го желаеше, но криеше чувствата си зад сладко-горчиви насмешки. Морган го пренебрегваше, Оуен го дебнеше като ловец, а Ранулф скучаеше, но вече уплашен от откритата враждебност на командира на гарнизона, започна да го моли по-бързо да си заминат за Лондон.
Корбет с тревога си мислеше дали Морган ще им позволи да си тръгнат и дори това да стане, дали Оуен и хората му ще се подчинят на заповедта. Но онова, което сериозно го тревожеше, беше очакваната реакция на крал Едуард. Беше узнал много малко в Нийт, а и то не беше ново — Морган беше готов да се разбунтува — но нямаше доказателства, нито нещо го свързваше с французите или предателя от кралския съвет. Разбира се, Корбет беше подпитвал това-онова, но всички продължаваха да го гледат неразбиращо. Мейв също не знаеше нищо, но си спомняше Талбът, дори деня, когато беше напуснал замъка завинаги.
— Между Оуен и Талбът — каза тя — избухна яростен спор. Талбът искаше да му позволят да отпътува, защото бил натоварен с кралски дела, но Оуен се колебаеше.
— Оуен ли? — попита Корбет. — Защо би искал да го задържи?
— Не знам — сприхаво отвърна Мейв и веждите й се присвиха, както винаги, когато беше ядосана. — Чух само Оуен да крещи, че Талбът бил при седлата.
— Но това звучи глупаво. Седлата? Какво толкова специално има в тези седла?
— Един Бог знае — отвърна Мейв. Чичо ми нареди на Оуен да пусне Талбът, но преди това пратиха конници, за да предупредят разузнавачите. Малко след като замина, Морган изпрати Оуен и група конници след него. — Тя сви рамене. — Но кой го е грижа за Талбът? Той беше английски шпионин. Никой тук не скърби за него.
На Корбет му се искаше да я попита дали смята и него за английски шпионин и — по-важно — дали някой, и по-специално тя, би скърбил за неговата смърт.
Дванайсета глава
Джон Балиол, крал на Шотландия по Божия милост и с разрешението на Едуард Английски, имаше чувството, че дори стените на замъка Стърлинг блестят от пот в лятната жега. Ята мухи, излюпени във вонящите купчини фъшкии на двора, влизаха през един отворен прозорец и кръжаха над масата, обсипана с останки от храна и локвички вино. На Балиол му беше горещо в дебелата златиста роба — по-горещо от когато и да било в живота му. Тялото му беше обляно в пот, малка мръсна струйка се стичаше изпод един от оръфаните му ръкави. Опитваше се да не обръща внимание на бърборенето на шотландските епископи и големци, докато гледаше с отвращение към остатъците от месо, сух хляб и големи локви бордо.
Те блестяха като кръв, а русокосият Балиол гледаше уплашено като заек и се чудеше дали виното не е предупреждение, поличба за нещо, което предстоеше да се случи. Все пак, той заговорничеше срещу сюзерена си Едуард I и макар да се боеше от всичко и от всички, английският крал го плашеше най-много. Бог знае кога този ужасен човек щеше да тръгне на север и гъстият прах изпод дългите му обози щеше да се вдигне над пътищата на Шотландия, разровени от копитата на бойните коне, предупреждавайки всички шотландци, че Едуард Английски, унищожителят на тяхното кралство, пристига.
Английската войска беше красива и същевременно ужасяваща гледка, истинска подвижна гора от смърт, но от постоянно повтарящите се свои кошмари Джон Балиол знаеше, че най-страшното в нея е високата фигура на Едуард, пристегната в черна броня, която лети върху черния жребец със златно покривало, с развяна от вятъра побеляла коса. Чудеше се дали разлятото вино предсказва, че когато Едуард разбере за заговора, отново ще завладее Шотландия и армията му ще унищожи кралството от Туид чак до планините на север. Балиол въздъхна и се размърда върху твърдия стол. Стомахът му се бунтуваше и къркореше, от време на време го пронизваше силна болка и той отново съжали за непълноценността си, която така бе подринала здравето му, че дори в залата за съвети не можеше да контролира тялото си.
Балиол беше искал да стане крал, но сега, когато бе получил короната, осъзнаваше каква ужасна отговорност е това. Цяла Шотландия беше пълна с воюващи фракции; бароните от равнините презираха вождовете от планините; лордът на островите със своите здрави и бързи галери винаги беше готов да започне война срещу всички останали. Как би могъл да установи дълготраен мир? Преди години законният крал на Шотландия Александър III беше загинал при загадъчни обстоятелства, без да остави наследник от мъжки пол.
Докато шотландските благородници се бяха карали кой да наследи трона, Едуард I ги бе дебнал като котка да се изтощят един друг, преди да се намеси, тържествено отсъждайки, че най-голямо право върху него има Балиол. Щом той прие короната, английският крал му наложи изключително тежки условия, които на практика го правеха негов васал. Разбира се, Балиол беше възразил, но Едуард се бе връщал на няколко пъти на север, за да му напомни задълженията. Шотландският крал знаеше, че не разполага с достатъчно сила, за да се противопостави нито на него, нито на собствените си барони и се гърчеше от срам, спомняйки си униженията, на които беше подложен — английски търговци го бяха призовали пред английския съд, за да отговаря като най-обикновен слуга за своите решения и действия.
Разбира се, знатните шотландски благородници начело с родовете Брус и Комин се бяха забавлявали от това положение, присмиваха му се зад гърба и го наричаха марионетка на Едуард, но Балиол нямаше избор, освен да се подчини, вътрешно кипейки от гняв.
Но сега положението се беше променило — спасението се бе появило от най-неочаквано място. Филип Френски беше завзел Гаскония, подчертавайки злобно, че английският крал е негов васал. Имаше и още
