тях се приведе и разроши червената му коса, а когато прислужникът ги заля с поток от ругатни, всички звънко се разсмяха.
Корбет не проговори, нито се опита да се прави на герой: знаеше, че уелсците са отзивчиви и благородни хора, но изключително избухливи — при най-малкия повод можеха да станат агресивни, а той не беше забравил висящите от бесилката трупове на входа на долината. Смехът замря, водачът хвана юздите на коня му и ги поведе напред, а останалата част от групата пое от двете им страни. Скоро замъкът се появи пред очите им в цялото си величие — студена и строга сграда, кацнала на върха на скалите, които се спускаха отвесно към морето.
Голяма кула се извисяваше над назъбените стени и когато Корбет наближи главния вход, видя, че навсякъде по укрепленията има войници и се развяваха знамената на Морган. Имаше още нещо — от стените висеше обесен а точно над портата се виждаше ръждясала клетка, чиято дебела червеникава верига скърцаше зловещо на вятъра.
Корбет се загледа в нея и потрепери при вида на белите кости в ъгъла, но на придружителите му тя очевидно не направи никакво впечатление. Прекосиха тесния дълбок ров, трополейки по дървения подвижен мост и изчакаха в сянката на входната кула, където беше студено и миришеше на плесен, вдигането на решетката, за да влязат в големия двор. До стената на замъка бяха издигнати едноетажни каменни пристройки, но останалите сгради бяха дървени — някои самостоятелни, а други, допрени до неносещите стени — ковачници, кухня, конюшни, кочина и импровизирани обори за добитъка. Беше като малко селце. Кокошки кълвяха в прахта и кудкудякаха яростно към кучетата и прасетата, които грухтяха и душеха всичко.
Деца играеха с надути свински мехури; бебета, голи, както майка ги е родила, седяха в прахта, защото родителите им бяха прекалено заети с работа, за да им обръщат внимание. Когато конниците влязоха в двора и слязоха от конете си, обичайните шумове позатихнаха. Корбет и Ранулф бяха внимателно огледани, една голяма хрътка дойде да ги подуши, но беше изритана, а след това един сакат старец със сълзливи очи се дотътри до тях и се втренчи в Корбет. После се изкикоти, зачопли носа си и леко потупа писаря по ръкава.
— Изчезвай, Гарет — каза тихо предводителят и лудият се отдалечи, пращайки въздушни целувки на Корбет. — Англичанин е — многозначително каза мъжът. — Лорд Морган го плени по време на войната и го подложи на разпит. Наричаме го Гарет, защото изгуби името заедно с ума си.
Корбет сви рамене и подаде юздите на коня си.
— Погрижете се за него — студено каза той — и съобщете на лорд Морган, че пратениците на крал Едуард са готови да се срещнат с него.
Лицето на уелсеца пребледня от гняв заради обидата и ръката му посегна към късия меч, но после размисли, огледа се и избухна в смях. Напрежението се стопи, зяпачите се върнаха към работата си и сякаш забравиха новодошлите.
Преведоха Корбет и Ранулф през двора и нагоре по тесните каменни стъпала към втория етаж на голямата крепост, където се намираше голямата зала. Беше висока десетина метра и писарят се смая от занемарения вид. На южната стена имаше огромна камина, иззидана от квадратни каменни плочи. Вероятно коминът й минаваше през дебелата стена и излизаше навън. Няколко скосени овални арки, широки над два метра, се стесняваха до амбразури или тесни квадратни прозорци, закрити с тънки рогови покрития. Гредите на тавана бяха почернели, но от тях висяха многобройни разноцветни драперии — някои скъсани, а белосаните стени бяха покрити от гоблени със сцени от Стария завет. Върху подиума в отсрещния край на залата блестеше полирана дъбова маса, а на нея бяха поставени златна солница, инкрустирана със скъпоценни камъни, и пет сребърни свещника, които според Корбет бяха отмъкнати от някоя английска църква. В тях горяха восъчни свещи, а в ръждясалите скоби по стените бяха пъхнати насмолени факли. Подът беше покрит с прясно отрязана тръстика и писарят долови мириса на смачканата мента и пирен, разпръснати върху нея.
В залата имаше само двама мъже, които играеха шах на малка масичка до огъня. Те седяха на резбовани дървени столове, увити в наметките си, съсредоточени в играта. Кацнал на дървена стойка над тях, един сокол неспокойно се бореше с каишката и звънчетата на краката си, а очите му наблюдаваха бдително залата. Водачът на групата побутна леко Корбет, писарят отиде до масичката, огледа шахматната дъска и премести една фигура. Двамата играчи вдигнаха поглед. Единият беше блед русокос младеж с розови момичешки устни и очи като синчец. Другият, дребен и мургав, с кестенява коса, която се спускаше до раменете му в странен контраст с посивелите му брада и мустаци, имаше тъмни очи, жестоко лице и нос, който приличаше на клюна на сокола. По-младият се засмя, защото ходът на Корбет беше провалил играта на противника му, но другият се изправи и погледна мрачно писаря.
— Кой си ти? — попита той с изненадващо тих и мелодичен глас.
— Хю Корбет, кралски писар и пратеник на Едуард I.
Мъжът кимна и излая някаква заповед на уелски. Един слуга се спусна към масичката със столче и Корбет беше поканен да седне. Възрастният мъж му наля чаша вино, докато високопарно се представяше като лорд Морган. Корбет кимна и отпи с наслада от бургундското вино, проучвайки събеседника си. Уелсецът беше внушителна фигура — на ушите му висяха златни халки, на врата носеше сребърна торква, на ръцете — сребърни гривни, а по пръстите му блестяха пръстени с аметисти. Носеше тъмносиня роба, украсена с овча вълна, но Корбет забеляза петната по нея и бялата батистена риза отдолу. Уелсецът също съсредоточено изучаваше писаря, докато отпиваше от виното си.
— Погрижи ли се Оуен за теб? — попита Морган, кимайки към водача на конниците, който още не беше излязъл.
— Да — отвърна Корбет. — Оуен се погрижи за мен. Той е човек, който обича да се смее.
— Защо се оплакваш, един уелсец има малко поводи дори да се усмихне!
— Недоволен ли си от нещо, милорд?
— Не, Корбет — остро отвърна Морган, — не съм недоволен, просто изказах мнение, на което имам право в собствения си замък, нали? — и той погледна гневно русокосия си другар.
— Да — едва прошепна младежът. — Напълно си прав. После се обърна към Корбет. — Нека ти се представя — продължи той — аз съм Гилбърт Медар, иконом на лорд Морган.
В отговор Корбет му се усмихна леко. Може би младежът наистина беше иконом на Морган, а може би нещо много повече, но това със сигурност не беше нито времето, нито мястото да се обсъжда този въпрос. Лордът остави чашата си и прибра фигурите от шаха в украсено със скъпоценни камъни ковчеже, което постави под масата.
— Негово величество кралят — каза той бързо — те е пратил при мен. Защо?
Корбет беше очаквал този въпрос. В краткия си разговор с Едуард, преди да замине от Лондон беше получил едно ясно нареждане — да открие всичко, което може за предателските действия на Морган и да се опита да разбере дали те могат да му помогнат да открие кой е предателят в съвета.
— Негово величество кралят — излъга той спокойно — ти праща своите поздрави и благопожелания. Надява се, че добрите отношения помежду ви ще се затвърдят; пита дали си заловил убийците на Дейвид Талбът и те уверява, че смята за злобни лъжи и клевети слуховете, че имаш връзка с врага му Филип Френски.
В себе си Корбет се усмихна злорадо, когато очите на Морган се отместиха встрани, а икономът замръзна.
— Благодаря на негово величество — предпазливо отвърна Морган — за добрите му пожелания към неговия верен поданик. За съжаление, убийците на Талбът не бяха открити. Кралят знае, че Южен Уелс все още е пълен с хора извън закона. И накрая — Морган разпери ръце, — радвам се, че негово величество отхвърля всички скандални обвинения по отношение на моята преданост към короната. Какво друго бих могъл да кажа?
Какво друго, наистина, помисли си Корбет. Идеше му да се изсмее гласно при вида на престорено сериозното лице на уелския благородник и очевидното притеснение, което беше обхванало иконома му. Двама предатели и чудесни лъжци. Той прочисти гърлото си и се канеше да продължи с дипломатическия фарс, когато някакъв шум от отсрещната страна на залата го накара да се обърне. Малка врата встрани от подиума се отвори и една жена с прекрасна фигура се появи и тръгна към тях. Корбет се надигна и с мъка сподави ахването си: дългата й руса коса падаше като воал до раменете. Кожата й беше бяла и блестяща
