— Той изпрати дъщеря си.
— Пишеш ли на синовете си?
— Да, канцеларията изпраща писмата. Ричмънд прави същото. Копие от всяко остава в архива.
— Харесваш ли Ричмънд? Тъбървил погледна гневно към Корбет.
— Ако зависеше от мен — каза той, — щях да изправя този некадърник пред военен съд като предател.
После се изправи, потупа Корбет по рамото и излезе бързо от стаята.
Писарят въздъхна и тръгна след него. Много би искал да разпита Ричмънд, но графът беше братовчед на краля и ако нещата се объркаха… Корбет прехапа устни и реши да изчака. Въпреки че дълбоко подозираше Ричмънд, нещо го човъркаше като стара рана и нямаше да намери покой, докато не разбере какво е. Спомни си думите на Тъбървил за писмата и реши, че един от начините да проучи Ричмънд ще бъде да прочете какво беше писал на дъщеря си.
Излезе на двора. Кралските конюшни заемаха по-голямата част от него — имаше пристройки, ковачница, купчина тор и огромни сандъци с овес, ечемик и слама. Бойни и товарни коне, както и мулета се разхождаха в откритото пространство, преди да бъдат върнати или изведени от конюшните. Коняри и ковачи крещяха и се ругаеха, заглушавайки ударите по наковалнята и дрезгавото цвилене на конете. Корбет премина предпазливо, наблюдавайки внимателно копитата на уплашения кон, който се беше вдигнал на задни крака. Влезе през една малка странична врата и тръгна по студения белосан коридор, докато стигна задната част на двореца и редицата стаи, в които се пазеше кралският архив.
Почука на обкованата с желязо врата и един чиновник с надменен вид му отвори.
— Какво искаш?
— Аз съм Хю Корбет, старши писар в Кралския съд.
— Протежето на Бърнел?
— Щом казваш така. А ти кой си?
— Гороноди Ап Рийс, отговарям за архива.
Корбет изстена наум. Нямаше по-неприятно и досадно нещо от тези надути чиновници, които налагаха волята си като дребни тирани.
— Тук ли е Найджъл Ковил? — попита той с надежда.
— Тук съм — чу се стържещ глас и Ковил се промъкна пред надутия чиновник.
— Виж ти, Корбет! — Старецът се усмихна и лицето му още повече се набръчка. Прегърна писаря през раменете с тънката си студена ръка, нашарена от изпъкнали вени. — Трябва да идваш по-често — каза той меко. — Хубаво е един старец да вижда бившите си ученици. — Той се обърна, за да го чуе Ап Рийс. — Особено един от най-добрите сред тях. Ела!
И той въведе Корбет в малката стая покрай разгневения чиновник.
Вътре беше пълно със сандъци, ковчежета и големи кожени торби, а от каменния под до гредите на тавана се издигаха рафтове с прилежно навити ръкописи с етикети, които показваха месеца и годината от царуването на краля, когато бяха написани. В центъра на стаята имаше голяма дъбова маса с пейки от двете страни. Около нея се носеше дъхът на червен восък, стар пергамент, пемза и изсъхнало мастило, който Корбет така обичаше.
— Какво искаш? — изкряка раздразнено Ап Рийс.
— Търся писма — отвърна Корбет — изпратени от граф Ричмънд на дъщеря му, заложница в двора на Филип Хубави в Париж.
— Нямаш право да ги четеш! — отсече Ап Рийс.
— Напротив — отвърна Корбет уморено. После се обърна към Найджъл Ковил. — Кажи на този надут глупак — продължи той, — че ако не получа писмата на Ричмънд и останалите, които имат роднини- заложници във френския двор, ще се върна с негово величество краля, за да продължим този разговор.
— Мастър Ап Рийс — каза Найджъл — е от Гламорган и винаги ми казва, че нещата тук се правят по друг начин.
Корбет се усмихна и погледна слабото измъчено лице на уелсеца.
— Значи познаваш лорд Морган.
— Разбира се — кисело отвърна Ап Рийс, — но съм верен на краля. Доказал съм го с много години в служба на короната.
— Тогава докажи го и сега, мастър Ап Рийс. Писмата!
Уелсецът погледна Корбет подозрително и се канеше отново да откаже, но размисли, сви рамене и отиде до голяма кожена торба. Развърза обточения със злато червен шнур, изсипа съдържанието й на масата и затърси сред различните свитъци и парчета пергамент. Най-после взе един, погледна етикета му, изсумтя и го показа на Корбет.
— Ето го, но не можеш да го изнасяш, трябва да го прочетеш тук.
Корбет намигна на Ковил и седна на голямата маса, за да го прегледа.
Ръкописът се състоеше от малки парчета пергамент, пришити заедно и преписани с лилаво мастило от умелата ръка на някой писар. Корбет се сещаше как е направено: всеки беше написал писмото си и го беше предал в канцеларията, където го бяха прегледали, за да се уверят, че не съдържа сведения, които биха навредили на короната. После кралският писар беше преписал писмата, преди да ги изпрати във Франция, запечатани в червена калъфка от испанска кожа, а копията бяха съшити заедно и оставени в архива.
Корбет бързо прегледа листовете и почувства как го залива вълна от съчувствие — те бяха изпълнени с мъка и сълзи послания от родители до деца, брат до брат, братовчед до братовчед. Едно от най-дългите беше от Тъбървил до двамата му сина. Болката и омразата му към французите бяха явни. В писмото от януари 1295 г., празника на свети Хилари, той изказваше съжаление, че не са прекарали заедно Коледа, но пишеше, че им е купил медальони със свети Кристофър и хрътка на име Никълъс и когато се върнат, ще празнуват в някоя от местните кръчми. Корбет потърси писмото на Ричмънд. За разлика от това на Тъбървил, отношението към дъщеря му беше студено. Тонът беше официален, сдържан и най-интересно беше, че той споменаваше неясно за някаква „мрачна тайна“.
Доволен, Корбет нави пергамента и го върна на Ап Рийс.
— Благодаря — усмихна се на Ковил и кимна. — Ще се видим пак, а дотогава се пази.
Старецът се усмихна беззъбо. Корбет го потупа леко по бузата и излезе в коридора. Би дал месечната си заплата, за да разбере за каква тайна говореше Ричмънд и вече беше решен да разпита графа, без да го интересува, че е роднина на краля.
Когато тръгна към улица „Темза“, вече беше тъмно. Пред някои къщи бяха окачени фенери, гуляйджии, прекалили с евтиния ейл и други наслади, изскочиха от една кръчма и с викове се потътриха по уличката. Корбет стисна дръжката на камата в пояса си и внимателно си проправи път покрай тях. Те му подвикнаха някакви обиди, но той вече беше далеч и с въздишка на облекчение достигна къщата си и се качи по тъмното виещо се стълбище. Обезсърченият Ранулф вече палеше свещите. Корбет го попита как е, но получи в отговор само неясни думи и се усмихна. Щом настроението на прислужника беше такова, вечерята от студено месо и вино щеше да мине в пълно мълчание.
Корбет нямаше нищо против и щом разчистиха масата, остави Ранулф на заниманията му, извади принадлежностите си за писане от едно голямо ковчеже и започна да записва върху парче пергамент подозренията и заключенията си.
Първо, в съвета на Едуард има предател, който издава тайните му на французите и има връзка с враговете на краля в Уелс.
Второ, писарят Уотъртън е наполовина французин, баща му е бил поддръжник на граф Симон дьо Монфор, стария враг на Едуард. Въпреки жестоката смърт на Монфор преди тридесет години, той все още беше почитан на много места, особено в Лондон.
Трето, Уотъртън изглежда богат, държа се подозрително в Париж, Филип го харесва и му праща пари, освен това се срещна с главния шпионин на френския крал Амори дьо Краон.
Четвърто, Уотъртън е бил препоръчан на краля от граф Ричмънд, бивш негов покровител и работодател. Ричмънд е причината да изгубим войната в Гаскония, освен това също е наполовина французин и член на съвета.
Корбет прегледа списъка и въздъхна. Всичко това е много хубаво, мислеше си той, но важни въпроси
