Франция.
Четвърто, логично беше Корбет да започне да разпитва хората на Ричмънд, които бяха свързани по някакъв начин със съвета.
Корбет се усмихна. Почувства се по-добре и след като реши какво ще прави, излезе от кръчмата и се върна в жилището си на улица „Темза“. Ранулф беше изненадан, че господарят му се усмихва за пръв път от седмици, затова се възползва и поиска разрешение да излезе по своя работа. Разсеяно усмихнат, Корбет кимна и прислужникът изчезна, преди господарят му да размисли. „Работата“ беше прелъстяването на една дама и винаги имаше възможност писарят да заподозре нещо нередно. Ранулф изтрополи по стълбите, чувайки зад себе си жалните звуци на флейтата, на която господарят му свиреше винаги, когато се опитваше да разреши някой сложен проблем.
Осма глава
На другия ден Корбет се върна в двореца Уестминстър. Искаше му се да разпита графа, но „господарят“, както го уведоми един млад оръженосец, „бил излязъл по тайни кралски дела“. Корбет тръгна да търси Тъбървил, но рицарят беше по работа в града, така че той продължи да обикаля напразно из двореца. Отиде до църквата, наслаждавайки се на топлите слънчеви лъчи, докато наблюдаваше как каменоделците пълзят като мравки по скелето на северната стена на абатството. Той винаги се възхищаваше на „повелителите на камъка“ и остана известно време, възхищавайки се на каменните лозници, огромните ухилени водоливници във формата на хора, кучета, грифони и многобройните гротескни лица. Камбаните зазвъняха за молитва и той тръгна обратно към Голямата зала.
Сега тя беше пълна с правници, чиновници, молители и пристави. Пристигнали бяха шерифите на графствата, които трябваше да представят сметките си за великденската проверка; кралски камерхери от Корнуол с изкаляни разкошни дрехи, изтощени и изтормозени на вид, молеха да бъдат упътени със странен носов акцент. Корбет се огледа, за да види колко е часът на една от часовите свещи и се отправи по празните каменни коридори към залата на съвета.
Откри Тъбървил в стаята му. Мъж на трийсет трийсет и пет лета, той беше типичен войник с късо подстригана руса коса и продълговато слабо лице. Сигурно щеше да прилича на хищник, на професионален убиец, ако не бяха плътните му устни и тревожният поглед. Беше облечен в ризница, над която имаше дълга бяла туника с герба на Англия, препасана със здрав кожен колан с ножници за меч и кама. Когато Корбет пристигна, той стоеше на прозореца, отворил капаците, защото стаята беше малка и прашна. Единственото й обзавеждане бяха две пейки до стената. Подът беше от голи каменни плочи, а мазилката по стените се белеше.
Корбет влезе и попита:
— Сър Томас Тъбървил?
Тъбървил се обърна и рязко отговори:
— Да.
— Аз съм Хю Корбет, старши съдебен писар. Изпълнявам специално нареждане на краля.
— Какво специално нареждане?
— Разследвам поражението в Гаскония.
Корбет забеляза как очите на рицаря се присвиха от гняв.
— Имаш ли заповед за това? — попита той.
— Не — отвърна Корбет. — Защо, нужна ли ти е? Можем да отидем направо при краля.
Тъбървил се усмихна и лицето му изведнъж стана момчешко.
— Сядай — той махна с ръка към едно от столчетата и отиде до очуканото изправено буре, върху което имаше поднос с калаени чаши и гарафа. Напълни две чаши с вино и се върна при Корбет. — Извинявай, че бях толкова рязък.
Писарят пое чашата.
— Няма нищо — отвърна той. — Времената са такива.
— Тъбървил сви рамене, седна и отпи от виното.
— Питай, мастър Корбет.
— Беше ли с граф Ричмънд на миналогодишния поход в Гаскония?
— Да — отвърна Тъбървил. — Отплувахме с флота от Саутхемптън и акостирахме в Бордо. Ричмънд строи войските и тръгнахме да превземем замъка и град Ла Реол. Може би си спомняш — горчиво продължи Тъбървил, — че проклетите французи вече бяха завзели няколко погранични крепости и войските им навлизаха във вътрешността. Ричмънд седеше и чакаше не се опита да предизвика французите на битка, а остана в града. — Тъбървил сви рамене. — Беше неизбежно. Французите намериха околността пуста и войските им се спуснаха към херцогството. — Той млъкна, загледан в чашата си. — Ричмънд не помръдна. Стоеше на място като подплашен заек. Французите обградиха града с окопи и капани, за да блокират пътищата. Докараха бойни машини. Най-голямата французите наричаха „Le Loup du Guerre“ — „Бойния вълк“. Тя мяташе огнени кълба и огромни камъни. Не можехме да се измъкнем, а кралят нямаше възможност да прати подкрепление, затова Ричмънд реши да се предаде.
— Не направихте ли опит да излезете от града? — попита Корбет.
Тъбървил стисна устни.
— Да — усмихна се той. — Не се подчиних на заповедта. По време на преговорите между Ричмънд и французите поведох един отряд от около шестдесет войници и конни стрелци.
— И какво стана?
— Отблъснаха ни, французите побесняха, Ричмънд — също. Заплаши, че ще ме убие като предател, защото съм попречил на преговорите. Аз изтъкнах, че самите преговори са предателство, затова той нареди да ме арестуват.
Тъбървил стана и отново напълни чашата си. Корбет внимателно го наблюдаваше.
— Какво стана, когато се предавахте? — попита той.
Тъбървил се загледа във виното, което въртеше из чашата си.
— Проклетите французи настояха да напуснем Ла Реол и ние го направихме със знамена, които се влачеха из калта. Те обградиха пътя и ни пуснаха да си отидем под подигравателните звуци на рог, гайда и барабани.
Корбет се размърда.
— Но когато се върнахте, ти беше обсипан с почести и провъзгласен за капитан на кралската гвардия, която охранява краля и неговия съвет.
Тъбървил се усмихна.
— Когато се върнахме, Едуард прочете доклада за похода и въпреки протестите на Ричмънд ми даде този пост.
Тъбървил се обърна и погледна през тесния прозорец.
— Трябва да тръгвам. Време е да проверя постовете и да се уверя, че никаква опасност не заплашва нашия суверен.
Корбет долови лекия присмех в думите му и се усмихна. Харесваше му този типичен войник, суров и язвителен, но същевременно някак странно уязвим.
— Преди да тръгнеш — попита той, — какви условия поставиха французите, когато ви позволиха да напуснете Ла Реол?
— Заложници! — Корбет забеляха как лицето на рицаря пребледня от гняв.
— Заложници ли? Тъбървил кимна.
— Да — обясни той. — Ричмънд, аз и други командири трябваше да се съгласим да изпратим в Париж членове на семействата си като гаранция, че докато траят сегашните проблеми, ние няма да се бием в Гаскония срещу френския крал.
— Кого изпрати ти?
— Двамата си сина.
Отговорът прозвуча лаконично, но горчиво и Корбет видя как в очите на Тъбървил проблесна омраза.
— Ами Ричмънд?
