— Мога да ви кажа съвсем малко — отвърна тя и посочи към калната улица. — Откриха го там с прерязано гърло.
— Само това ли знаеш?
— Да — каза тя и погледна първо към Корбет, а после към Ранулф, който я зяпаше похотливо. Жената се изчерви, когато той се усмихна с открито възхищение и сякаш онемя.
— Нямаше нищо особено — заекна жената, — освен монетите.
— Какви монети?
Тя посочи към улицата.
— Няколко су лежаха на земята.
— От кесията му ли са изпаднали?
— Не, от ръката му. Сякаш се е канел да ги даде на някого.
— На кого?
— Откъде да знам! — последва хаплив отговор. — Може би на някой просяк.
Корбет въздъхна. Това бе напълно възможно. Може и да не знаеше защо или по чия заповед са умрели Фовел и Поър, но вече предполагаше кой и как го е направил. Той измърмори някаква благодарност и се обърна, но жената извика след него.
— Господине, имате ли нужда от жилище?
Той се усмихна и поклати глава. Нямаше да се върне в тази къща, но съдейки по вида на Ранулф, той сигурно щеше да го направи.
Корбет се върна при английските пратеници, сигурен, че знае какво се е случило с Поър и Фовел. Но това беше само догадка, логично предположение и дори ако беше вярно, не му оставаше нищо друго, освен да чака, затова реши да насочи вниманието си към своите спътници. Реши да не се захваща с Ланкастър и Ричмънд. Ийстри беше студен човек и прекарваше повечето време в стаята си, така че му оставаше само Уотъртън. Той се бе доказал като способен писар — протоколът от срещата с Филип показваше, че има дисциплиниран и логичен ум. Двете страни си бяха разменили протоколите от срещата и френският крал бе останал толкова впечатлен от работата на английския писар, че му бе изпратил кесия злато.
Въпреки това Уотъртън озадачаваше Корбет — беше потаен и сдържан, използваше всяка възможност да се отдели от спътниците си и да броди сам по улиците. Ако услугите му на писар не бяха необходими, той се прибираше чак по малките часове. Корбет не смяташе това за кой знае колко подозрително, защото Париж беше известен с разгулния си живот, но колкото повече дни минаваха, толкова по-потаен ставаше Уотъртън. Освен това кралският шпионин забеляза, че когато френски служители или пратеници идват в имението, винаги питат дали мосю Уотъртън е там. Понякога му носеха подаръци, а веднъж му се стори, че видя как един от французите тайно подава на писаря пергаментов свитък.
Най-накрая Корбет помоли Ранулф да проследи Уотъртън при едно от нощните му излизания, но когато се върна, прислужникът му съобщи, че не е постигнал нищо.
— Известно време го следих — уморено каза той, — но група пияници ме обгради и когато разбраха, че съм англичанин, започнаха да ме обиждат и да ми се подиграват. Докато се освободя от тях, Уотъртън бе изчезнал.
Подозренията на Корбет нараснаха и той реши да разпита Уотъртън.
Подбра момента внимателно — една неделя след службата намери писаря сам в малката му стая без прозорци. Той седеше на масата и съсредоточено пишеше някакво писмо, заобиколен от рула пергамент, парчета пемза, пера и мастилници. Корбет се извини за внезапното посещение и поде несвързан разговор за времето, последната среща с французите и възможната дата на връщането им в Англия. Уотъртън се държа учтиво, но предпазливо; дългото му тясно лице не изразяваше нищо друго, освен умора и напрежение. Докато говореше, Корбет забеляза, че събеседникът му е облечен в скъпи дрехи, ботуши от мека кожа, наметка от чиста вълна, а елекът му беше украсен с фина батистена дантела по врата. Около врата му имаше сребърна верига, а на малкия пръст на лявата ръка — пръстен с аметист. Вероятно жените го харесваха.
— Заинтригуван ли си от мен, мастър Корбет? — внезапно попита Уотъртън.
— Ти си много добър писар, но твърде потаен. Не знам почти нищо за теб.
— А защо би трябвало?
Корбет сви рамене.
— Всички сме наблъскани тук заедно — отвърна той. — Заплашва ни една и съща опасност, а ти бродиш из Париж дори след вечерния час. Рисковано е.
Уотъртън взе един тънък, зловещ на вид нож за хартия и отряза парче пергамент, после очерта полето и затърка с пемза, докато повърхността му заблестя като коприна. Едва след това вдигна поглед.
— Какво намекваш, Корбет?
— Нищо. Просто се чудех.
Уотъртън раздразнено стисна устни и хвърли пемзата.
— Слушай — отсече той, — каквото и да правя, това си е моя работа. Проучваш ме като селска клюкарка. Баща ми беше богат търговец, затова разполагам с пари. Майка ми беше французойка, затова знам езика и не се боя да се разхождам из френски град. Сега доволен ли си?
Корбет кимна.
— Съжалявам — каза той, макар това да не отговаряше на истината, — просто исках да знам.
Уотъртън се намръщи и продължи да търка пергамента, затова Корбет си тръгна, горчиво съжалявайки, че не постигна нищо, освен, че е предупредил писаря, който вече щеше да бъде нащрек.
Той не сподели подозренията си с Ланкастър, който умишлено го избягваше след последната им среща, нещо повече — беше съобщил датата, на която щяха да тръгнат обратно за Англия и се занимаваше с подготовката на пътуването. Не беше забравил нападението по пътя от Бове и настоя да се вземат мерки за безопасност и за по-голям военен ескорт до крайбрежието. Филип се престори на обиден, заявявайки, че Ланкастър не му вярва и графът беше въвлечен в нови сложни преговори, а настроението му не се подобри от лукавите намеци и остроумните подигравки на френските благородници.
Корбет чакаше. Френските пратеници и длъжностни лица продължаваха да посещават къщата и в много случаи Корбет виждаше да предават парчета пергамент на Уотъртън. Изкушаваше се да изобличи писаря веднага, но осъзнаваше, че ще се прояви като последен глупак, ако се окаже нещо безобидно. Затова една вечер той се уви в тежка войнишка наметка, мушна в колана си меч и кама и последва Уотъртън на улицата. Проследи го през истински лабиринт от улици, алеи и площади, покрай къщи с угасени светлини. Движеше се бавно и далеч зад него, но без да изпуска от поглед жертвата си, в случай, че писарят имаше скрити защитници.
Най-после Уотъртън влезе в една кръчма. Корбет остана навън, оглеждайки осветения вход и квадратните прозорци с капаци. Улиците бяха пусти, като изключим някой пиян просяк или дрънченето на ризници, когато нощната стража на квартала правеше обиколката си. Скрит в сенките, Корбет наблюдаваше как те преминават, облени в светлината на факлата, носена от началника на стражата. Освен приглушения разговор и потракването на съдове от кръчмата, цареше тишина. Скоро заваля неприятен студен дъжд. Корбет подскочи, когато един плъх се измъкна от боклука в ъгъла, изцвърча и хукна, преследван от голяма котка, която бързо го улови в яките си челюсти и се отдалечи.
Къщите от другата страна на улицата се издигаха над него като огромна тъмна маса, нощното небе беше покрито с облаци, които скриваха пълната пролетна луна. Корбет потръпна и се уви още по-плътно в наметката си. Вгледа се в сребристия правоъгълник, очертаващ вратата на кръчмата и се зачуди кога ли ще си тръгне Уотъртън. На нощен гуляй ли беше дошъл? Или човекът, с когото имаше среща, вече беше вътре? Корбет се наруга за глупостта. Трябваше поне да разбере това, още когато Уотъртън влезе в кръчмата. Сега не смееше да се доближи до вратата.
Внезапно мислите му бяха прекъснати от тропот на ботуши по калдъръма. Две фигури с качулки се появиха от мрака. Първата влезе в кръчмата, но втората спря в светлината на вратата, отметна качулката и се огледа бързо. Корбет замръзна от вълнение — беше дьо Краон. Писарят го изчака да влезе и малко след това прекоси улицата и се загледа през една цепнатина в капака на прозореца.
Помещението беше слабо осветено от маслени лампи, прикрепени за стените. Корбет се огледа и видя Уотъртън с дьо Краон и придружителя му, който отметна качулката си и разкри златиста коса и лице, на което би завидяла и Хубавата Елена — с алабастрова кожа, плътни червени устни и големи тъмни очи.
