гняв, но френският крал, седнал изправен на стола си и загледан някъде над главите на английските пратеници, продължаваше монотонно да говори със сухия си глас. Без да благоволи да спре, за да даде възможност на Ланкастър да му отговори, той набързо описа положението в Гаскония, както го виждаше — че той е сюзерен на провинцията. Едуард може и да е крал на Англия, но като херцог на Гаскония той е васал на френския крал. Гасконските благородници на Едуард нападнали френски земи — с това английският крал нарушил клетвата си на васал и провинцията била конфискувана от сюзерена. При тези думи Ланкастър не можа да сдържи гнева си.
— Твое величество — грубо го прекъсна той, — може да си имал основателни причини да навлезеш в провинцията, но с какво право я задържаш?
— Това е съвсем ясно — с мазен глас се намеси дьо Краон. — Цялото херцогство е пълно с френски войски — той разпери широко ръце, — затова чакаме със затаен дъх вашия отговор.
Английските пратеници вече бяха обсъждали стратегията и тактиката, които да следват, когато се срещнат с французите, и преодолявайки неприязънта си към Корбет, Ланкастър го бе помолил да се намеси, когато намери за нужно. Май точно сега беше моментът.
— Твое величество — обади се той бързо, преди Ланкастър да продължи с острите си забележки, — значи ли това, че нашите две страни са във война? В такъв случай — той разпери ръце, подражавайки на дьо Краон — тази среща приключи и ние молим за разрешение да се оттеглим.
— Мосю Корбет — лицето на френския крал се разля в усмивка, — разбрал си ни погрешно. Дьо Краон просто описваше ситуацията, каквато е, а не каквато би трябвало да бъде.
Англичаните веднага осмислиха фразата „би трябвало“ и последва дълга и протяжна дискусия на тема бъдещите преговори. Корбет седеше и безпристрастно ги наблюдаваше, съзнавайки, че и дьо Краон, и Филип IV също го изучават мълчаливо. Изрази като „отнемане правата на васалите“, „феодално владение“, „феодални права на сюзерена“ летяха като перушина из стаята и от всичко това му беше ясно, че французите възнамеряваха да задържат провинцията в своя власт колкото се може по-дълго. Но и той, и Ланкастър, който му шепнеше на ухото, стигнаха до заключението, че опонентите им не играят просто за да спечелят време, а отнемането на Гаскония е част от далеч по-голяма игра.
Аргументите летяха през масата, докато и двете страни не се съгласиха да продължат дискусията по- късно. Но имаше и други въпроси за обсъждане, а Ланкастър не закъсня да ги подеме с ожесточение.
— Твое величество — отривисто каза той — представителят на английската корона в Париж Симон Фовел е изчезнал.
— Не е изчезнал — язвително се намеси дьо Краон. — За съжаление, мосю Фовел е мъртъв. Бил е убит, вероятно от някоя банда просяци, каквито бродят по улиците.
Думите му предизвикаха негодувание сред английските пратеници.
— Това е нечувано! — ядно изсъска Ланкастър. — Ние бяхме нападнати в покрайнините на Париж, а английски представител е убит в самия град! Нима френският крал е толкова безсилен, че не може да осигури неприкосновеността на чуждите граждани?
— Мосю Ланкастър! — възкликна Филип. — Погледнете фактите — и наши пратеници са нападани в Англия! Съжаляваме за посегателството над вас и моля да приемете най-искрените ми извинения и уверения, че кметът усърдно издирва престъпниците. Но колкото до мосю Фовел — добави той рязко, — явно вашият представител е пренебрегнал препоръките ни. Разхождал се е из града след вечерния час. Разбира се, ние съжаляваме за тези неприятни случки, но те са само две, нали?
Ланкастър усети капана и дипломатично го избегна. Филип се опитваше да ги предизвика да споменат за нападението над „Свети Кристофър“ и смъртта на Никълъс Поър. Корбет знаеше, че ако повдигнат въпрос за тях, ще трябва да споменат тайните им мисии. Но Филип не смяташе да зареже темата така лесно.
— Вашият повелител и мой скъп братовчед — продължи той — преживява тежки моменти. В писмата си до мен намеква за предатели близо край себе си. — Той бавно разпери ръце. — Но какво бих могъл да направя аз?
Всички английски пратеници, включително Корбет, бяха тъй изненадани от подобно обидно изказване, че не намериха думи за отговор, затова Ланкастър се поклони и подкани останалите да се оттеглят.
Пета глава
Срещата след това беше кратка и мрачна. Ланкастър сбито обобщи английската позиция — Филип щеше да задържи Гаскония колкото е възможно по-дълго и да я върне само при условия, които са изгодни за французите. Очевидно кралят смяташе, че е в по-силна позиция (всички горчиво се съгласиха с това) и възнамеряваше да осъществи някакъв сериозен замисъл или заговор срещу Едуард. Но най-тревожното бяха откритите провокации на Филип, който знаеше, че в съвета на английския крал има предател. Смъртта на Фовел и нападението по пътя от Бове само сложиха сол в откритата рана. Спътниците на Ланкастър реагираха, както се очакваше — Ричмънд се засуети, Ийстри студено отбеляза, че са направили всичко по силите си и най-добре да си тръгват, а Уотъртън мълчеше, но явно би искал да бъде далеч оттук. Най-накрая Ланкастър ги освободи, но помоли Корбет да остане. Графът затвори вратата на стаята и веднага пристъпи към въпроса.
— Не ми харесваш, Корбет — каза той. — Ти си потаен и сдържан, нямаш опит в дипломацията, но августейшият ми брат те изпрати тук и очевидно ти вярва. Нещо повече — добави той горчиво, — вярва ти повече, отколкото на мен. — Корбет мълчаливо го изчака да продължи. — Предполагам, мастър писарю, че си изпратен, за да откриеш предателя, затова ти предлагам да действаш.
— И ако е така — язвително попита Корбет, — откъде ме съветваш да започна?
— Първо, можеш да продължиш да ни наблюдаваш, мастър Корбет, както аз ще продължа да наблюдавам теб — язвително каза графът.
— И второ?
— Открий кой е убил Поър и Фовел!
Корбет би искал графът да му обясни как да постигне това, но Ланкастър му обърна гръб — знак, че разговорът е приключил.
Затова сега, придружен от вечно словоохотливия Ранулф, Корбет обикаляше улиците на Париж. Бяха получили известни сведения за Поър и Фовел, но за първия те бяха съвсем оскъдни — кратко описание, името на кръчмата, която редовно посещавал, а след дълго търсене, безкрайни въпроси и странни погледи към Корбет заради чуждестранния му акцент, бяха открили и в коя пивница е бил видян за последен път. Но това не им помогна особено. Дебелият съдържател мрачно беше описал мъж, който приличаше на Поър и им беше казал, че е ял и пил там през въпросната вечер. Бил сам и си тръгнал сам. Никой не го последвал, а единственият, който си тръгнал горе-долу по същото време, бил един сакат просяк. Корбет се опита да научи още нещо, но мъжът само сбърчи вежди, обърна се и плю.
Тогава писарят реши да отидат в жилището на убития Фовел. С Ранулф си пробиха път през тълпите, застанали край Сена в очакване на лодките, които превозваха храни от близките стопанства. Прекосиха един от големите каменни мостове над Сена и тръгнаха по алеите, които криволичеха зад каменната сграда на „Нотр Дам“. Ранулф тормозеше Корбет с въпроси и изпадна в мрачно мълчание, когато господарят му не му отговори. Най-после откриха улица „Нел“ — тясна уличка с дълбока канавка, пълна с помия, по средата. Къщите от тъмно дърво и зацапана мазилка бяха скупчени една до друга и имаха по три-четири етажа, като всеки беше издаден по-напред от предишния. Прозорците имаха дървени капаци, някои бяха с рогови пластини, а тук-там се виждаше и цветно стъкло. Корбет откри сградата, която търсеше, и почука на мръсната врата. Чу се тракане и на прага застана нацупена жена на средна възраст в кадифена рокля с бухнали поли.
— Какво има? — попита тя.
— Аз съм англичанин — отвърна Корбет на френски. — Търся…
— Аз говоря английски — прекъсна го жената. — Родена съм в Девън, а покойният ми съпруг беше търговец на вино от Бордо. Когато почина, започнах да давам част от къщата под наем на англичани, дошли в Париж. Знам, че сте дошли заради мастър Фовел — продължи тя задъхано. — Права съм, нали?
Корбет се усмихна.
— Разбира се, мистрес. Бих се радвал, ако науча нещо повече за смъртта му.
Мислеше, че жената ще ги покани вътре, но тя се облегна на вратата и сви рамене.
