бъдат обезпокоени от някакви необичайни събития по целия път до френското крайбрежие. Когато стигнаха Кале, Корбет беше уморен, изтормозен и натъртен от седлото, но облекчен, че всеки миг ще напуснат Франция. Уотъртън беше потаен и сдържан, както винаги, но не правеше нищо, което би предизвикало нови подозрения. Ранулф беше много мрачен. Корбет си мислеше, че това се дължи на вродения му мързел, но той си имаше други причини — беше се върнал на улица „Нел“ в жилището на убития Фовел, за да ухажва високомерната дама и се беше насладил на благоволението й.
Мадам Арера, както се наричаше тя, отначало се бе престорила на недостъпна, но Ранулф успя да я спечели с дребни подаръци, сладки думи и погледи, изпълнени с копнеж. Тя бе студена и непристъпна като дамите от песните на трубадурите, но като цвете, обърнало лице към слънцето, скоро се разтвори и отвърна на ухажването на напористия млад англичанин. Тя въздишаше и го молеше да я остави на мира, дори когато я разсъблече в собствената й стая, но без да й обръща внимание, Ранулф я потупа отзад, а после погали гърдите, бедрата и шията й, докато накрая се озоваха върху голямото легло, където тя завика и застена от удоволствие. Сега с това беше свършено и той гледаше с гняв необщителния си господар, сякаш той беше виновен за края на насладите му.
Корбет не му обръщаше внимание, а помагаше на Ланкастър, който беше изложил плановете си. Английски ког с ескорт от войници ги чакаше в пристанището на Кале. Под суровия поглед и хапливия език на графа англичаните се качиха на борда, следвани от конете и слугите. Ланкастър дори не си направи труда да се сбогува с френския ескорт, а застана пред тях, плю в копитата на конете и се запъти към подвижното мостче. Същата вечер английските кораби вдигнаха котва и се отправиха през Ламанша към Англия.
Дейвид Талбът, земеделец, йомен7 и наследник на процъфтяващи земи в Хиърфорд и край уелските блата, препускаше с всички сили, за да спаси живота си. Заби шпори дълбоко в меките, потни хълбоци на коня, който се спусна напред с протегната глава, а подкованите му копита превръщаха засъхналата кал по пътя във фин бял прах. Талбът се обърна и бързо погледна през рамо. Беше сигурен, че го преследват.
Хората на Морган го гонеха из криволичещите уелски долини, защото знаеше твърде много. Крал Едуард Английски му бе обещал цяло състояние в злато, ако му донесе сведения за водача на бунта в Уелс, който тайно преговаряше с французите. Талбът беше ги събрал, знаеше и името на предателя в съвета на Едуард. Вече беше предал някои от подробностите на краля, но тази смяташе да му съобщи лично и да получи огромно богатство в награда, стига да се изплъзнеше от преследвачите си. Бяха го открили в една от пристройките на Морган да проучва начина, по който английският шпионин се беше свързвал с предателя уелсец.
Талбът трябваше да избяга, да се измъкне от опасните долини, обградени от обрасли с прещип хълмове, зад които може би го дебнеха стрелците на Морган. Уелсците познаваха тези долини и пътища и Талбът беше видял огньове, които сигурно сигнализираха да му преградят пътя. Той се обърна и сърцето му подскочи, когато видя, че преследвачите му също навлязоха в долината с развети черни наметала, преследвайки го в див галоп. Долепи се към врата на коня и го подкани да препуска по-силно не само с окървавените си шпори, но и с думи. Пред него се появи тесният изход от долината. Той извика от радост и се надигна на седлото, а това направи смъртта му неизбежна. Тънките остри жици, опънати през тесния проход прерязаха врата му и окървавената му глава се затъркаля като топка по пътя.
Седма глава
Корбет чакаше пред стаята в края на белосания коридор, който тръгваше от голямата зала на Уестминстър. От време на време хвърляше поглед нагоре към дървения таван или отваряше някой от капаците на прозорците и гледаше към кралските градини, които цъфтяха под топлото пролетно слънце. Преди две седмици бяха акостирали в Дувър и той се бе отправил към Лондон, но там бе обзет от треска, от която чак главата и крайниците го боляха. Ланкастър му беше казал да си остане у дома, а останалите отидоха да се представят на краля.
Корбет беше прекарал дни наред под ревностните грижи на Ранулф, който винаги се тревожеше, когато господарят му се разболееше, защото ако умреше, трябваше да се прости с охолния си живот. Повикаха лекар, който искаше да му пусне кръв, за да пресуши треската и да източи вредните течности. Когато Корбет го заплаши, че ще му пререже гърлото, той бързо смени лечението и постави нефрит върху стомаха му, докато му даваше билкова отвара от див магданоз, чесън, джинджифил и канела, счукани на прах и размесени с топло вино. Корбет заспа и се изпоти, сънищата му бяха неспокойни заради треската и кошмарите, в които той отново преживяваше сцената, в която бе убил просяка от Париж.
Най-после се събуди. Чувстваше се слаб, но треската беше преминала. Лекарят се появи, явно учуден, че лекарството му е свършило работа, заръча на Ранулф какво да прави, прибра доста солидна сума и побърза да си тръгне, преди състоянието на пациента му внезапно да се влоши. Скоро Корбет възвърна силите си и няколко дни по-късно получи кралска заповед да се яви в Уестминстър. Чудеше се колко още ще трябва да чака, защото по звуците, които се чуваха иззад вратата, ставаше ясно, че Едуард пак е изпаднал в един от царствените си пристъпи на гняв. Най-после самият крал лично се появи в коридора и направи знак на Корбет да влезе. Вътре един уплашен писар седеше на масата и се опитваше да прикрие тревогата си, като се правеше, че чете какво е написал, а Ланкастър седеше на един стол, леко приведен, за да прикрие изкривеното си рамо.
И кралят, и брат му бяха облечени скромно в тъмни дрехи и наметки. Брошките, с които бяха закопчани и тежките им гравирани пръстени бяха единствените украшения. Стаята приличаше повече на военна квартира; два мръсни гоблена висяха накриво на стената; стенната факла беше изкривена, а не особено чистите рогозки бяха струпани на купчини. От погледа на Ланкастър, който излъчваше сдържано нетърпение и червените петна по скулите на краля, Корбет предположи, че между братята е имало яростен спор.
Едуард освободи писаря, погледна гневно към Корбет и му направи знак да седне на една пейка до стената.
— Седни, мастър Корбет — изръмжа той. — Едва ли имаш по-добри новини за мен. Пътуването до Франция се превърна във фарс, Филип ви е надхитрил, обидил и пренебрегнал. Не сте научили нищо, не сте постигнали нищо. Явно сте си тръгнали като бити кучета с подвити опашки.
— А твое величество — бавно каза Корбет — какво очакваше? Извини ме за откровеността, кралю, но се съмнявам, че бихме могли да заловим шпионина във Франция. Той е тук, в твоя съвет.
Едуард го погледна яростно, но писарят продължи.
— Първо — каза той, сгъвайки пръст, — убихме виновника за смъртта на Фовел и Поър; второ — знаем, че Уотъртън е под подозрение — Корбет кимна към Ланкастър. — По време на връщането ни докладвах подробно на графа. И накрая, знаем, че Филип крои нещо голямо и завладяването на Гаскония е само част от него.
Кралят уморено седна на един стол и притисна с длани главата си.
— Съжалявам — промърмори той и вдигна поглед. — Ти, Корбет, и брат ми сте единствените, на които вярвам. — Той подхвърли мръсно парче пергамент към Корбет. — Съобщение от Дейвид Талбът, оръженосец и кралски придворен. Последното, което получихме от него. Преди пет дни обезглавеното му тяло беше открито в една уелска долина — още една жертва на Филип.
Корбет бавно прочете писмото, написано набързо и тромаво.
Дейвид Талбът, оръженосец, до негово величество Едуард, крал на Англия. Приветствам те и ти желая добро здраве. Знай, че бях много зает с твоите дела в Уелс, графство Гламорган. Наблюдавах внимателно замъка и придворните на лорд Морган и въпреки че въпросният лорд наскоро сключи мир с краля, той заговорничи с кралските врагове зад граница. Видях френски кораби близо до брега; от тях слизаха хора и биваха отвеждани в замъка на лорд Морган. Разучих каквото мога и открих, че лорд Морган получава съобщения и от недоволните шотландски благородници. Вярвам, твое величество, че лорд Морган работи срещу твоите интереси и се е съюзил с враговете ти в страната и извън нея. Движещата сила зад всичко това, както знаеш, е Филип Френски; той възнамерява да конфискува владенията на твое величество във Франция и да вдигне Шотландия, Уелс и Ирландия срещу теб. Знай, че съм виждал същите тези френски
