привидно покорни, но тайно мразещи идеята да се подчиняват на Едуард, свирепи бойци с остри ками и дълги тисови лъкове, които сееха мълчалива смърт из мъгливите долини.
Корбет стана, въздъхна и пое към дома си. Единствената му утеха беше мисълта за ужасените възражения на Ранулф, когато разбере къде ги изпращат. Прислужникът му обаче се примири мълчаливо и писарят се зачуди дали няма лични причини да напусне столицата. Не го разпита, а му нареди да вземе коне и товарни кончета от кралските конюшни. Приготвяха чанти и кошове и четири дни след получаването на заповедта двамата яздеха на северозапад през Актън, Глостър и Севърн към Уелс.
Корбет и Ранулф тръгнаха по стария римски път на запад. Беше топла късна пролет, селяни оряха ширналите се кафеникави ниви. Волове пристъпваха бавно с тежки хомоти на вратовете, а остриетата на плуговете разравяха земята пред сеячите. Над тях кръжаха и грачеха пронизително ята от ядосани гарвани. Момчета ги отпъждаха с прашки. Селяните се връщаха към живота след тежката зима и студената ранна пролет, затова пътищата бяха пълни с каруци, амбулантни търговци, големи товарни коне с подстригани гриви, украсени с черни и зелени кожени ленти.
Корбет и Ранулф отсядаха в ханове или в далеч по-удобните къщи за гости на манастири и абатства. Към средата на май, в деня след Петдесетница, прекосиха брода на Севърн до Бристол и навлязоха в Уелс. По време на пътуването писарят разказваше на прислужника си как се е бил там преди десет години, описваше суровата красота на земята с гъстите й гори, тесни долини и диви, независими племена. Едуард I беше подчинил със сила уелсците, превръщайки малките им общности в английски графства. Великият им вожд Люълин беше прогонен в мрачната пустош на Сноудония и по-късно убит; брат му Дейвид, оглавил въстание, беше пленен, изпратен в Лондон и осъден да умре като предател — да бъде измъчван, разчекнат и обесен. После Едуард беше подчинил Уелс, назначавайки английски управници и построявайки на стратегически места из страната огромни замъци, разположени в концентрични кръгове.
Докато пътуваха на юг, Корбет и Ранулф не забелязаха следи от тази насилствена окупация. Провинцията беше изпълнена със звуци и цветове. Реките проблясваха като сребро, докато се спускаха по мрачни чукари, а после се виеха като сребристи ленти в коритата си. Прещипът и дивите цветя цъфтяха под топлото слънце и зелените, обрасли с мъх долини сякаш бяха покрити със скъпи драперии. Свирци, ястреби, гарвани и мишелови кръжаха като малки точици в небето и пронизителните им писъци ярко контрастираха със спокойните, мелодични песни на дроздовете. Слънцето грееше силно и около обяд двамата ездачи спираха да отпочинат в сянката на горички от тисове, дъбове и ясени.
Ранулф беше малко уплашен — копнееше за оживените тесни улици на Лондон, но Корбет обичаше тишината, позлатената зеленина на горите и полята, топлината на слънцето по гърба си. Понякога се отпускаше с присвити очи на седлото, наслаждаваше се на прохладния бриз по лицето и шията си, слушаше птичите песни и свиренето на щурците и се връщаше в миналото при хълмовете на Съсекс. Ако се съсредоточеше, му се струваше, че може да чуе пеенето на съпругата си Мери и бърборенето на малката си дъщеричка. Това беше рай, в който винаги грееше слънце и дните бяха винаги топли, докато не дойде болестта и не разруши всичко, отнемайки живота на двете му най-близки създания. Така бързо, мислеше си той, както облак преминава над слънцето. Сянката не трае дълго, но когато изчезне, нищо вече не е същото.
Десета глава
Корбет и Ранулф прекараха шест дни, яздейки през дивата земя на Южен Уелс; понякога спяха на открито, в изоставени обори, а понякога в укрепения дом на някой английски благородник. Един от тях ги предупреди да бъдат предпазливи, защото разбойници още бродели по хълмовете, а още по-опасни били тайните церемонии и обреди на уелсците, някои от които все още били езичници и извършвали огнените си ритуали в тъмните гори или из планините. Корбет взе присърце предупреждението, но не се сблъскаха с нищо по-опасно от скръбния вой на вълците или виковете на нощните създания — бухали, лисици, хермелини и невестулки, които търсеха плячка. Уелските селца, през които минаваха, с къщи от дърво и кирпич и сламени покриви, изглеждаха доста дружелюбни. Корбет не разбираше странния напевен говор на местните жители, но дребните мургави уелсци се усмихваха и предлагаха храна и силна бира.
Когато наближиха скалистото крайбрежие, на което се намираше замъкът Нийт, местността стана по- пуста. Малкото амбулантни търговци, които срещаха по пътя си, започваха да говорят припряно, когато чуеха името на лорд Морган и макар да не разбираше всяка дума, от разтревожените им лица Корбет схвана, че се боят от местния управник. Писарят беше събрал някои сведения за него: Едуард беше завладял Уелс преди дванадесет години и около 1284-та, цялата страна беше подчинена. Същата година в Карнарвон беше проведена среща, на която малкият син на краля беше получил титлата „Princeps Walliae“ — Уелски принц. Но завладяната страна беше неспокойна, бунтовете избухваха като внезапни горски пожари. Две години по-рано, през 1294-та, беше започнало голямо въстание, което бързо набра скорост.
То беше подкрепено от лорд Морган, разгневен задето Гилбърт дьо Клер, граф Глостър, бе нахлул в земите му. Той получи широка подкрепа, но Едуард беше бърз, събра армиите си близо до Честър, навлезе в Уелс и смаза въстанието след поредица блестящи походи. Лорд Морган и другите уелски благородници трябваше да молят за милост, за да сключат отново мир с краля; позволиха на Морган да запази замъка Нийт и земите си, но ако можеше да се вярва на писмото на Талбът, той отново планираше предателство; само че този път с помощта на Филип I. Корбет си представяше триъгълник от предатели: на единия му връх беше Филип, на втория — Морган, но кой беше на третия? Англичанинът, който им предаваше сведения?
Да, ако лорд Морган беше предател, той все още притежаваше значителна власт: на входа на голямата зелена долина Нийт, която се виеше сред хълмовете, се издигаха две бесилки; дебелите ясенови стълбове бяха забити дълбоко в земята и върху всеки от тях беше поставено хоризонтално голямо колело от каруца.
От спицата на всяко колело, а те бяха общо дванадесет, висеше труп със счупен врат, клюмнала глава, почерняло лице, изхвръкнали очи и език. На самите стълбове пък бяха приковани за ушите нещастници, на чиито вратове висяха грубо изписани табели, че са бракониери.
Ранулф пребледня от страх и Корбет тайно се зачуди какви ли ужаси ги очакваха. Навлязоха в долината, заобиколена от зелени плодородни хълмове, по които се виждаха множество дървета и канари. Зловещата тишина се нарушаваше само от дрезгавото грачене на гарваните или песента на свирците. От грубата карта, която им беше начертал един монах от абатството в Бристол, Корбет знаеше, че замъкът Нийт се намира в края на долината, на стръмните канари, гледащи към морето. В мига, когато съзря сивите стени, той беше стреснат от група въоръжени конници, която изневиделица се появи измежду дърветата и се спусна към тях.
Видял облаците прах, вдигани от буйно препускащите коне, отблясъка на слънцето върху металните брони и големите знамена в зелено и златно, които се развяваха и плющяха над главите на нападащите ездачи, той хвана юздите на товарния кон с една ръка, а с другата посегна към камата си — излишно, защото нападателите вече ги бяха обкръжили. В сравнение с тях разбойниците, които беше виждал да бесят в Лондон, приличаха на светци. Двайсетината конници носеха разнородни оръжия и брони — някои бяха с ризници, наколенници, конусовидни или плосковърхи шлемове, а останалите с облекла от телешка, вълча, видрова и лисича кожа. Водачът им, мургав мъж с провиснали черни мустаци, беше нагизден с кожени панталони и ботуши, а под бронята му сияеше пурпурна риза. На главата му се зъбеше глава на дива котка, чиято кожа се спускаше върху косата му.
Той допря меча си до гърдите на Корбет и щракна с пръсти. Писарят се огледа — нападателите бяха добре въоръжени с боздугани, мечове, тояги и щитове, затова сви рамене и предаде камата си.
— Кои сте вие? — Водачът говореше английски почти перфектно и Корбет застина, осъзнал, че под странните дрехи се крие образован човек.
— Казвам се Хю Корбет и съм старши съдебен писар. Това е прислужникът ми Ранулф-ат-Нюгейт. Тук сме по заповед на крал Едуард Английски за аудиенция с лорд Морган. А кой си ти, сър?
Мъжът го огледа от глава до пети и избухна в звънлив смях, а после каза нещо на уелски на спътниците си. Корбет прехапа устни от яд, защото беше сигурен, че го подиграва. Зад него Ранулф беше преодолял първоначалния си страх и оглеждаше нахакано уелсците. Те, обаче явно се забавляваха от това. Един от
