Ланкастър седеше склонил глава на една страна — поза, която подчертаваше деформираното му рамо. Най-накрая той уморено се усмихна и стана.
— Ти се провали, Корбет. Знам — той вдигна отрупаната си с пръстени ръка, за да спре въпросите му, — че си направил всичко възможно. Когато казвам „провали се“, имам предвид, че не си открил нищо ново, освен че потвърди подозренията ни за предателя.
— Знаеш ли кой е той?
Ланкастър направи гримаса.
— Трябва да е Уотъртън — отвърна той. — Няма кой друг да е. Така сочат твоите заключения, а ние имаме нови доказателства.
— Срещу Уотъртън?
— Да. Брат ми замина на север, за да смаже Балиол. Шотландският крал се съпротивляваше дни наред, но ние имахме полза от това, защото един от правниците му, Огилви, казал на нашия шпионин в Стърлинг, че шотландците знаели за предателството на Уотъртън.
— Откъде са разбрали?
— От французите!
— Но те може да са го казали, за да прикрият истинския предател!
Ланкастър сви рамене.
— Защо да си правят труда — отсече той — да защитават човек, който няма нужда от защита. Както и да е — заключи графът, — очевидно някой е решил, че Огилви е направил нещо много лошо. Няколко часа след срещата му с нашия шпионин го открили с прерязано гърло.
Графът замълча, докато си наливаше чаша вино.
— Има още нещо — продължи Ланкастър. — Когато се върнахме от Франция, изпразнихме торбите и кесиите на писарите. Между принадлежностите на Уотъртън намерихме голям фрагмент от тайния печат на Филип. Което означава — заядливо добави Ланкастър, — че той трябва да е получил някакво тайно съобщение от френския крал. — Графът сви устни. — Разбира се, може някой да го е подхвърлил, но — той въздъхна — всички доказателства сочат към Уотъртън. — Графът вдигна пръст в знак, че няма да отговаря на повече въпроси. — Достатъчно — отсече той. — Ще отидеш при Уотъртън. Той вече е арестуван и е в Тауър. — Ланкастър злобно се усмихна. — А след това кралят нареди незабавно да се върнеш във Франция с пратениците на Филип и да се опиташ да откриеш нещо ново.
Корбет изпъшка при мисълта за това пътуване, но нямаше избор. Кимна колебливо на още усмихващия се граф, който стана, потупа го по рамото и се уви с широката си наметка.
— Френските пратеници ни очакват — каза той. — Добре е да се срещнем с тях.
Графът излезе от църквата и Корбет го последва до голямата зала за съвети. Ланкастър седна на трона в средата на подиума и направи знак на писаря да заеме мястото отдясно; останалите членове на съвета също седнаха и сред тържествен тръбен звук, французите влязоха, водени от Луи Еврьо, брата на Филип IV, блестящ в синята си хермелинова роба. На гърдите му се полюляваше медальон, украсен със скъпоценни камъни; рубини, перли и диаманти блестяха по пръстените, сложени над ръкавиците. Еврьо държеше главата си гордо вдигната, сякаш беше нещо уникално и безценно. Той седна на стола срещу Ланкастър, а свитата му се нареди край него, докато писарите от двете страни заеха местата си около една странична маса.
Ланкастър и Еврьо започнаха срещата с обичайните дипломатически баналности; французинът каза, че много съжалява за отсъствието на Едуард и злорадо се подсмихна, когато англичанинът, почервенял от гняв, отсече в отговор, че проблеми в Шотландия са попречили на брат му да присъства на срещата. После започнаха да обсъждат въпроса с Гаскония. И двете страни повтаряха многобройните си възражения. Корбет остави високопарните думи да се плъзгат край него като ромолене на поток. Беше съзрял дьо Краон, застанал от дясната страна на Луи Еврьо. Френският шпионин също го беше видял, но избягваше да го погледне, затова писарят ядно се втренчи в него. Беше ли дьо Краон изненадан да го види? Струваше му се, че е така, но лицето на французина оставаше безизразно, докато слушаше списъка с оплаквания на англичаните. Корбет въздъхна и не за пръв път през този ден се замисли за Мейв. Лицето й сияеше в ума му като свещ върху олтар, която разпръсква мрака с ярката си светлина, а споменът за нежните й сини очи и дългата руса коса беше запечатан в най-тайното кътче на душата му. Искаше му се тя да е тук, между тези мрачни, самодоволни мъже, чиито мисли и думи щяха да бъдат забравени, може би само след година.
Внезапно силни гласове го изтръгнаха от забравата му. Луи дразнеше Ланкастър, очевидно успешно, защото графът буквално му крещеше в отговор. Корбет почувства, че напрежението се засилва, дори писарите се оглеждаха с пера в ръце, чудейки се какво ли ще последва. Той погледна отново към дьо Краон и долови тържествуващ блясък в очите му. Господи, помисли си Корбет, те се осмеляват да ни предизвикват тук, в самия Уестминстър. Спомни си нападението край Париж, омайната красота на Мейв и внезапно го заля безумен гняв. Тогава прошепна в ухото на Ланкастър какво да каже, за да спре заяжданията на французите.
— Милорд Еврьо! — извика Ланкастър, отдръпвайки се от Корбет. — Извини ни за врявата и разногласията, но те се дължат на особени обстоятелства. — Той се огледа, очевидно доволен, че думите му смълчаха всички други разговори в залата. — Току-що наредихме — смело продължи той — да арестуват един човек, близък на нашите съветници, истинска змия в пазвата ни, който е издавал тайните ни на враговете на краля тук и — добави той, правейки пауза за по-голям ефект — зад океана.
Думите му бяха последвани от смаян шепот сред англичаните, стоящи зад френските пратеници. Без да им обръща внимание, Корбет внимателно изучаваше реакциите на французите: Еврьо не изглеждаше смутен, а дьо Краон продължи да дърпа някакъв конец от ръкава си, преди да прошепне нещо на граф Луи. Корбет бе заложил капана, сега очакваше французите да се хванат в него.
— Граф Ланскастър — обади се Еврьо, — доволни сме, че английският ни братовчед се е отървал от тази неприятност. Надявам се, че въпросната змия не е участвала в преговорите с нас, защото ако е предал вас, може да предаде и нас.
— Това ли е всичко, милорд? — чу се Корбет с изненада да пита. Еврьо го погледна презрително.
— Разбира се — отвърна той. — Какво друго искаш да кажа?
„Какво друго ли?“, помисли си Корбет, без да обръща внимание на любопитните погледи на Ланкастър и враждебния взор на дьо Краон. Преди години беше заложил капан на французите в Шотландия и сега отново го бе направил. Беше сигурен в това. Възбудено сви юмруци, без да си прави труда да следи по- нататък дискусията, която премина към по-досадни и маловажни въпроси.
Беше късен следобед, когато срещата завърши и както язвително забеляза по-късно Ланкастър, много беше говорено, но нищо не беше казано. Французите смятаха, че има начин да се разреши спорът. Съжаляваха, че кралят не присъства, но — тук дьо Краон многозначително беше погледнал към Корбет — крал Филип IV лично щял да обясни на пратениците на Едуард идеите си как да бъдат изгладени всички несъгласия. После французите заявиха под клетва, че английските пратеници, които ще ги придружат до Франция, ще бъдат в безопасност. Когато Ланкастър съобщи, че това е Корбет, дьо Краон се усмихна злорадо, а Еврьо изглеждаше обиден, сякаш беше очаквал човек с по-висок ранг. Срещата приключи и писарят търпеливо изслуша гневните възклицания на Ланкастър, преди да тръгне към Тауър за разговора си с Уотъртън.
Крехка лодка го понесе по оживената река покрай доковете, кантарът, галерите и корабите, които вливаха злато в Лондон и в джобовете на търговците му, покрай малките рибарски лодки и бесилките с обесени пирати, чиито души отдавна бяха излетели през отворени им усти. Живите около тях не обръщаха внимание на това мрачно напомняне за смъртта, бързащи да натрупат богатство. Една лъскава баржа ги изпревари, изящното черно дърво блестеше, навсякъде се виждаха разкошни тъкани и знамена, които провъзгласяваха, по-ясно от звук на фанфари, че собственикът й е важен човек.
Навлязоха под извития свод на Лондонския мост. Водата ревеше и се пенеше като в огромен казан. Корбет се уплаши, но лодката се носеше право напред като добре насочена стрела. Внезапно над дърветата изникна Тауър — голямата крепост, построена от Уилям Нормански, сега обградена и защитена със стени, кулички, канавки и ров. Тя беше причината Лондон да е спокоен; освен че съхраняваше кралската съкровищница и архиви, беше известна като място на ужаси, мрак и внезапна смърт. В тъмниците й мъчителите и палачите на краля търсеха истината или я изопачаваха така, че да приляга на интересите им.
