Корбет потръпна, когато слезе на кея; спокойната златиста привечер бе помрачена от идването му тук. Премина по подвижния мост и тръгна през поредицата мрачни порти, построени, за да бъде обграден и унищожен всеки нападател. На всеки ъгъл и завой го спираха добре въоръжени млади мъже със сурови погледи, които го претърсваха и внимателно изучаваха заповедите и писмата, които носеше. Един от тях му стана водач; мрачна фигура с ризница, чието лице беше скрито от конусовиден шлем, той поведе Корбет с ръка на меча, а широкото му бойно наметало се развяваше като крилете на гигантски прилеп. Най-после преминаха зад стените, по много от които още имаше скелета, тъй като Едуард беше решил да подсили отбраната на Тауър, и стигнаха до голямото тревисто пространство, което заобикаляше извисяващата се норманска крепост.
Тук, в най-вътрешния двор на Тауър, живееха членовете на гарнизона със семействата си. За по- високопоставените имаше двуетажни дървени къщи, а за работниците — колиби. Освен тях се виждаха множество каменни кухни, ковачници и пристройки. Няколко деца подскачаха около огромните тарани, катапулти и други обсадни машини на двора, чието злокобно, смъртоносно присъствие бе смекчено от детските викове и смях. Водачът на Корбет се отправи към крепостта, тръгна покрай стената и спря до малка странична врата.
Корбет спря, ужас сви сърцето и стомаха му — знаеше, че в тази част на Тауър се намират тъмниците и стаите за разпит. Напрегна се да чуе песента на птиците и далечните викове на децата. Искаше му се да запечата тези звуци в сърцето си, да се вкопчи в тях за утеха. Вратата се затръшна зад него, водачът му взе една от стенните факли, запали я с огниво и подкани Корбет да го последва. Тръгнаха надолу по влажните плесенясали стъпала, в чието подножие имаше просторно помещение. Корбет потръпна, когато видя мангалите, пълни с пепел, дългата окървавена маса, огромните щипци и назъбени железни решетки, които лежаха покрай влажните, покрити със сива слуз стени. Факли проблясваха в мрака и хвърляха сенки, които му заприличаха на душите на убитите и измъчвани тук. Английските закони забраняваха мъченията, но тук, в царството на прокълнатите, нямаше други правила, освен волята на владетеля.
Тръгнаха по посипания с пясък под на един от тунелите, които започваха от това адско преддверие и водеха надолу към основите на крепостта. Тук светлините бяха по-нарядко, горяха само свещи от натопена в лой сърцевина от тръстика. Преминаха покрай няколко малки килии с обковани с желязо врати и малки зарешетени прозорчета. Завиха и срещу тях внезапно изникна дебел тъмничар, облечен в мръсен кожен елек, панталони и престилка, който изскочи като паяк от тъмнината, сякаш ги беше очаквал. Водачът на Корбет му прошепна няколко думи, мъжът трепна и се поклони, а лицето му се разтвори в угодническа усмивка. Той ги заведе до една килия и дълго се мъчи, докато вкарваше опипом голям ключ в ключалката. Вратата се разтвори и Корбет взе факлата от войника.
— Изчакай ме тук — каза той. — Искам да говоря с него насаме.
Когато вратата се тръшна, Корбет вдигна факлата и се огледа. Килията беше малка и тъмна, рогозките по пода се бяха превърнали в мека, влажна каша, миришеше отвратително.
— Какво има, Корбет? Да злорадстваш ли дойде? Писарят вдигна факлата по-високо и видя Уотъртън на едно ниско легло в отсрещния ъгъл. Дрехите му се бяха превърнали в мръсни дрипи и когато го приближи, видя, че небръснатото му лице е покрито с рани; лявото му око беше полузатворено, а устните — подути и покрити със спечена кръв.
— Бих станал — гласът на Уотъртън беше ясен и твърд, — но пазачите не са много внимателни и глезените ми са прежулени.
— Слушай — настойчиво каза Корбет, — не съм дошъл да злорадствам, а за да те разпитам и може би да ти помогна.
— Как?
— Арестували са те — отвърна Корбет, — защото мислим или по-точно доказателствата сочат, че ти си предателят в английския кралски съвет.
— Така ли мислиш?
— Може би, но само ти можеш да опровергаеш това.
— Отново те питам — как?
Корбет пристъпи по-близо и го огледа. Уотъртън се държеше смело, но в трептящата светлина на факлата, той съзря в очите му страх.
— Можеш ли да обясниш откъде си толкова богат?
— Баща ми остави много пари при италиански банкери. И Фрескобалди, и Барди могат да потвърдят това.
— Ще видим. Кой беше баща ти?
— Противник на крал Хенри III — горчиво заяви Уотъртън, разчесвайки раната, която се виждаше през разкъсаните му панталони.
— Споделяш ли възгледите му? — тихо попита Корбет.
— Не. Предателите ги бесят. Аз не искам такъв край.
Уотъртън се изправи и веригите задрънчаха, прежулвайки китките му.
— Майка ми? — каза той почти подигравателно. — Нима е държавна измяна, че е французойка?
— Не — отсече Корбет, — но е държавна измяна да се съюзяваш с французите.
Уотъртън скочи и веригите заскърцаха и задрънчаха, докато гневно жестикулираше.
— Не можеш да го докажеш!
— Значи не го отричаш.
— Напротив — изръмжа Уотъртън. — Не се прави на толкова умен и престани да ми приписваш думи, които не съм казал. Не знам за какво говориш.
— В Париж — отвърна Корбет — французите ти обръщаха специално внимание, правеха ти много подаръци.
Уотъртън уморено сви рамене.
— Не знаех и още не знам защо ми оказваха такова внимание.
— Сигурно не знаеш и защо се срещаше с дьо Краон и една млада руса жена тайно през нощта в една парижка кръчма?
Дори на слабата светлина на факлата Корбет забеляза как кръвта се отдръпна от изтощеното лице на Уотъртън.
— Не знам за какво говориш!
— Напротив, знаеш! — извика Корбет. — Ти ли си предателят, шпионинът? Ти ли причини смъртта на Аспейл и останалите? На цял екипаж на кораб? Защо? За да си начешеш крастата?
Уотъртън се хвърли напред с оголени зъби като куче и обичайно мрачното му лице се разкриви от гняв. Корбет не помръдна и видя как веригите се опънаха и той яростно размаха ръце във въздуха.
— Кажи ми — настоя Хю, когато Уотъртън се свлече обратно на мръсното си легло. — Кажи ми истината. Ако си невинен, след няколко часа ще бъдеш свободен, но сега си се оплел здраво като муха в паяжина.
Той млъкна.
— Защо французите бяха благосклонни към теб? Кое беше момичето с дьо Краон, с което се срещна? Пишеш ли си с лорд Морган от Нийт?
Уотъртън си пое дълбоко дъх.
— Баща ми беше бунтовник срещу короната — започна бавно той, — но аз не съм. Майка ми беше французойка, но аз не съм. Богатството си е мое. Верен съм на Едуард Английски и не знам защо дьо Краон беше тъй добре настроен към мен. Аз бях определен да изпращам на лорд Морган кралските писма, но не бих заговорничил с този продажен уелсец повече, отколкото ти!
— Ами младата жена в Париж?
— Това, Корбет, си е моя работа. Единствената ми тайна. За Бога — извика Уотъртън, — ако всеки мъж, който тайно се среща с жена, бъде обвинен, че е предател, всички ще бъдем екзекутирани.
— Кажи ми името й!
— Няма!
Корбет сви рамене, обърна се и почука на вратата.
— Корбет!
Хю се обърна и потръпна от омразата, която прочете в очите на Уотъртън.
