— Слушай, Корбет — дрезгаво каза той, — ако ти кажа, няма да ми повярваш. Не и ти. Ти си самотник, праведник с остър ум и без душа. Може да си обичал веднъж, но сега си забравил дори как става това. Защо тогава да ти кажа? Мразя те, мразя студенината и празнотата в теб и дано Сатаната и неговите демони я запълнят!
Корбет се обърна и потропа по-силно на вратата. Искаше да се махне оттук. Бе дошъл да накара Уотъртън да се изправи срещу истината, но не му беше приятно сам да застане срещу нея.
Шестнайсета глава
Шест дни по-късно, след спокойно и безбурно пътуване Корбет и френските пратеници стигнаха до Булон. Писарят беше придружаван от вечно мърморещия Ранулф, ядосан, че са го откъснали от насладите на лондонския живот. Придружаваше ги още един англичанин — Уилям Хърви, преписвач — дребно човече с външност на мишка и кротък характер. Той работеше в гражданския съд и изпитваше страхопочитание към спътниците си. Французите не им обръщаха внимание. Дьо Краон и Корбет си разменяха любезности, но като цяло отношението между двете пратеничества, ако изобщо можеше да се нарече така, беше на взаимно недоверие. Всъщност, Корбет се чувстваше по-спокоен между французите, отколкото сред жителите на Уелс: те бяха гарантирали безопасността му — с тържествена клетва над свещени реликви и Библията бяха потвърдили, че ще му позволят да се върне безпрепятствено в английския двор.
Ланкастър му беше дал подробни устни напътствия — какво да казва и да не казва, какво да предлага и да не предлага, кога да си тръгне и кога да остане. Корбет пренебрегваше повечето от тях. Разбираше, че идеята на графа беше да чака най-доброто предложение и да го приеме. На целия английски двор беше ясно, че Филип, който се готвеше за война с Фландрия, предизвикана от английски агенти, не би могъл да защити Гаскония, ако Едуард отведе армията си там.
Следователно, френският крал вероятно щеше да се съгласи да им върне провинцията, но при изгодни за него условия. През свободното си време Корбет беше проучил някои от меморандумите и документите, съставени от хитрите адвокати на Филип IV, особено тези на Пиер Дюбоа, който виждаше в лицето на френския крал новия Карл Велики в Европа. Дюбоа препоръчваше на Филип да разшири властта си чрез поредица от законни брачни съюзи. Изглежда френският крал беше съгласен с него, защото беше оженил тримата си сина за жени от семейства на могъщи френски благородници, с надеждата да анексира независимото херцогство Бургундия.
Докато пътуваха по море до Дувър, Корбет беше стигнал до заключението, че Филип ще предложи подобен договор и на Англия. Синът на английския крал беше 6–7 годишен и вече се носеха слухове, че Едуард му търси невеста измежду семействата на могъщите херцози от Ниските страни. От някой род, който би му станал съюзник срещу Филип.
Французинът щеше да използва това: съпругата му, Жана Наварска, наскоро беше родила принцеса на име Изабела. Корбет се чудеше дали Филип не възнамерява да им върне Гаскония при условие, че Едуард ожени наследника си за дъщеря му. Колкото повече мислеше, толкова по-възможен му се виждаше подобен план и той се надяваше, че ще преговаря достатъчно изкусно, за да не предизвика гнева на вечно сърдития си височайш господар.
Корбет имаше и други инструкции. Трябваше да продължи да издирва кой е предателят в съвета на Едуард. Той беше обмислил добре сведенията, с които разполагаше, и смяташе, че Ланкастър и кралят щяха да се съгласят със заключенията му. Макар че Уотъртън беше обвинен в съмнителни дейности, той не беше предателят, когото търсеха. Корбет непрекъснато мислеше за това, слушайки с половин ухо мърморенето на Ранулф по адрес на французите, липсата на храна и враждебното им отношение.
Мейв все още му липсваше, той я обичаше, но изпитваше и леко вълнение от настоящата си задача; предателят, който и да беше той, сигурно се чувстваше прекалено уверен в себе си. При предишните си разследвания Корбет беше установил, че точно в такъв момент виновникът най-лесно можеше да бъде разобличен и предаден на правосъдието. Когато пратениците напуснаха Булон и поеха по дългия път към Париж, Корбет почувства, че този миг вече наближава.
Пътуването мина доста приятно. Топлото лято и златното слънце бяха превърнали голата нормандска провинция в прекрасна гледка. Брястове, чинари и дъбове се издигаха величествено в лятната си премяна, овощните градини и житните нивя бяха узрели и готови за беритба. Изгледите за добра реколта и лека зима бяха смекчили обичайно враждебното отношение на селяните и необщителните собственици на имения и навсякъде, където нощуваха, пратениците бяха посрещнати гостоприемно. Разбира се, Корбет се опита да разговаря с французите, но усети, че недоверието на дьо Краон към него се отразява в очите и на останалите французи — когато заговореше, дори възрастният граф Луи Еврьо го гледаше бдително и с подозрение, почти с респект, като диво животно опитен ловец.
Осем дни след като напуснаха Булон, влязоха в Париж, който беше претъпкан с хора, защото беше времето на летните панаири. Улиците бяха пълни с просяци, калайджии, амбулантни търговци, мъже и жени от различни страни, търговци, дошли на юг от Рейн или Ниските страни с надеждата да продадат и купят стоки. Дори мястото за екзекуции Монфокон беше пусто, въпреки труповете, които висяха от импровизираните бесилки и нещастниците, заключени в стегите. Корбет и френските посланици прекосиха Сена, минаха през лабиринт от криволичещи улички, покрай катедралата „Нотр Дам“ и влязоха в Лувъра.
Корбет се сбогува с Еврьо и дьо Краон и след сдържаните им отговори един шамбелан го поведе, следван от Ранулф и Хърви, към покоите им — три малки тавански стаи на последния етаж на двореца. Писарят би се заклел, че над тях е само покривът. Ранулф замърмори недоволно и започна да го насъсква да се скара с шамбелана, но като размисли, Корбет се въздържа. Той беше английски пратеник, но не от знатно потекло и французите щяха да се зарадват, ако им дадеше възможност да го предизвикат. Те познаваха отлично протокола и дворцовия етикет и Корбет знаеше, че са му определили неприветливия, безвкусно обзаведен таван с надеждата, че ще го предизвикат да избухне.
Стаите бяха на един и същ етаж и можеше да влиза и излиза, когато си иска, изплъзвайки се на шпионите, които дьо Краон със сигурност щеше да пусне след него. Корбет нареди на Ранулф и Хърви за нищо на света да не излизат от двореца и да му съобщят веднага, ако се случи нещо подозрително или необичайно. Преписвачът изглеждаше доволен от това, но прислужникът се цупи часове наред, когато разбра, че не му е разрешено да обиколи парижките вертепи, известни със своите проститутки. При последното си посещение Ранулф беше вкусил от това удоволствие и сега бе разочарован, че не може да поднови старите си познанства.
Бързо се приспособиха към живота в двора. Корбет разбра, че французите ще му дадат официална аудиенция, едва когато моментът назрее. Получаваха храна от килера и кухните, понякога вечеряха в голямата зала под копринени балдахини и между гоблени, извезани с белия кръст на Лотарингия или сребърната френска лилия. Корбет постоянно се опитваше да разбере какво става — откъслеците от клюки, слуховете, повтарящите се новини можеха да бъдат подредени в една въображаема картина.
Скоро той разбра, че ще бъде по-трудно, отколкото си беше мислил. Дьо Краон или някой още по- високопоставен беше дал строги заповеди: с английските пратеници трябваше да се отнасят любезно, да им се оказва някакво гостоприемство, но да не им се правят никакви отстъпки и да не се споделят с тях клюки. Остроумията и опитите на Корбет да поведе интелигентен разговор биваха незабавно пресичани, дори бързият и непринуден език на Ранулф, завоалираните му комплименти и блестящо чувство за хумор не пожънаха очаквания успех сред прислужничките от двореца.
Знаеха и че ги следят, поради което Хърви изпадна в такава паника и нервно напрежение, че Корбет се умори да го успокоява. Въпреки пъстротата, блясъка и разкошните ярки костюми на рицарите и различните по ранг прислужници, в двореца витаеше атмосфера на злоба и стаена опасност. Корбет знаеше, че виновникът за нея не е дьо Краон, а самият Филип — крал, който се гордееше, че знае и най-дребното нещо, което става в кралството му.
Дните се влачеха. През по-голяма част от времето писарят слушаше хора в кралския параклис или жадно ровеше из редките книги и ръкописи на дворцовата библиотека. Крал Филип се гордееше с културата си и Корбет с радост откри, че френското злато е закупило творби на Аристотел от ислямските преписвачи в Испания и Северна Африка. Удоволствието му се нарушаваше от факта, че трябва да държи вечно под око Ранулф, чието неспокойно бродене из двореца можеше да се окаже заплаха за сигурността им. Корбет
