Placet“ — „Но за краля на Франция би било удоволствие…“.
Корбет се постара да скрие вълнението си, когато чиновникът започна да чете предложението за мир на Филип. Френският крал беше готов да представи всичките си оплаквания на негово светейшество папа Бонифаций VIII. „А той изпълнява нарежданията на Филип“, помисли си Корбет. Французите щяха да върнат херцогството с надеждата, че Едуард ще се съгласи на брак между Уелския принц и Изабела и че някой ден Гаскония ще бъде управлявана от един от техните наследници. „Значи“, мислеше си Корбет, „се оказах прав“. Филип не можеше да окупира провинцията завинаги, но можеше да си я върне чрез обвързващ арбитраж, гарантиран от папата. По този начин щеше да ограничи дипломатическите ходове на Едуард и същевременно да подсигури единия си внук с английската корона, а другия — с управление над Гаскония.
Писарят млъкна. Корбет знаеше, че французите, включително Филип, го гледат и очакват отговора му. Вече беше решил — Ланкастър му беше дал такъв съвет: „Съгласявай се с всичко, което ще ни даде време. Щом завземем Гаскония, пак ще си помислим за условията на Филип.“
Корбет се изкашля.
— Placet — заяви той — Hic Regi Angliae placebit — това ще се хареса на английския крал.
Той почувства облекчението на французите. Филип почти се усмихна, а свитата му видимо се отпусна, докато дьо Краон явно злорадстваше. Корбет се размърда неспокойно: беше пропуснал едно — докато в съвета на Едуард имаше предател, французите винаги щяха да научават за всеки опит на краля да наруши или пренебрегне условията на арбитража.
Но така или иначе, вече беше късно: Филип стана, срещата беше приключила. Дьо Краон слезе от подиума и тръгна към англичаните, без да се опитва да скрие удоволствието си от предложеното споразумение. Той кимна благосклонно на Ранулф и Хърви, преди да се обърне към Корбет.
— Е, мосю, мислиш ли, че вашият крал ще приеме тези условия?
— Нямам причини да се съмнявам в това — отвърна Корбет колкото можеше по-небрежно.
Дьо Краон потри брадата си и се усмихна.
— Добре. Добре. — Канеше се да се отдалечи, когато внезапно, сякаш току-що се беше сетил, се обърна. — Негово величество кралят организира довечера тук пиршество и би искал — той се усмихна широко на Ранулф и Хърви — всички вие да бъдете негови гости. Довиждане дотогава.
И той си тръгна спокойно, сякаш всичките му проблеми бяха разрешени. Корбет го наблюдаваше, опитвайки се да сподави гнева, който караше сърцето му да бие силно, а гърлото му да се свива. Хърви изрази радостта си от благосклонната покана и се сви ужасен, когато забеляза яростта в очите на Корбет.
Когато тримата се върнаха в двореца същата вечер, писарят се беше успокоил. Беше приел предложението на Филип от името на Едуард, но английският крал щеше да бъде в неизгодно положение, ако шпионинът останеше на свобода. Корбет вече знаеше, че Уотъртън не е предателят и се надяваше, че опиянени от самодоволство, французите ще сгрешат и по някакъв начин ще му подскажат кого от съвета са купили.
На пиршеството домакините определено бяха решили да демонстрират своите възможности в пълния им блясък. Голямата зала блестеше от коприна, кадифе, многоцветни гоблени; масите бяха покрити с бели ленени покривки, обточени със злато. Сребърни чинии, чаши, инкрустирани с диаманти и златни гарафи проблясваха на светлината на хиляди восъчни свещи в огромни бронзови свещници, подредени в редици по дължината на залата. Филип и семейството му, бляскаво облечени в пурпурно, бяло и златисто, седяха на високата маса, почти скрити от огромна солница от чисто злато. В галерията музиканти с ребеки, флейти, цитри и цигулки напразно се опитваха да заглушат нарастващата врява, докато виното обикаляше по масите и слугите поднасяха блюдо след блюдо минога, змиорка, сьомга, еленско с много подправки, огромен лебед, който сякаш плуваше върху големия сребърен поднос. Корбет и придружителите му седяха на една маса точно под подиума. Срещу тях дьо Краон усмихнато гледаше право към писаря.
Доволното изражение на врага му никак не допадаше на Корбет и той си играеше с храната и отпиваше по малко от чашата си. До него Ранулф и Хърви ядяха лакомо като хора, които са гладували месеци наред. Дьо Краон ги наблюдаваше. Надменната му усмивка вбесяваше Корбет, но той беше достатъчно разумен, за да разбере, че всяко избухване само ще достави удоволствие на французина. Очевидно той смяташе, че с Филип са направили дипломатически удар. Наследникът на Едуард щеше да се ожени за дъщерята на френския крал. Един ден внукът на Филип щеше да седне на английския трон и ако Едуард направеше тайно опит да парира френските маневри, шпионинът им в съвета му щеше да ги осведоми, а който е предупреден, е въоръжен. Корбет побутна чинията си встрани и подпря лакти на масата.
— Мосю — тихо каза той, — сигурно сте много доволен от днешните събития.
Дьо Краон лениво почистваше зъбите си с пръст, без да обръща внимание на отвращението, изписано върху лицето на писаря.
— Разбира се, мосю — бавно отвърна той, извади парченцето месо измежду зъбите си, огледа го и отново го пъхна в устата си. — Но ние не приемаме това за победа — продължи той, — а за възстановяване на правата на Филип във Франция и в Европа като цяло.
— Ами заложниците? — предпазливо попита Корбет. — Ще бъдат ли върнати в Англия?
Дьо Краон мрачно се усмихна.
— Разбира се. Щом споразумението бъде подпечатано официално от господаря ти, ще ги изпратим у дома възможно най-бързо. И без това разходите по тях са в тежест на кралската хазна.
— Всички ли? — остро попита Корбет. Усмивката изчезна от лицето на дьо Краон.
— Какво искаш да кажеш? — попита той с подозрение.
— Това включва ли дъщерята на граф Ричмънд?
— Разбира се. Корбет кимна.
— Добре. Ами синовете на Тъбървил?
— Разбира се — отсече дьо Краон.
Французинът бавно отпи от чашата си. Корбет го беше наблюдавал по време на пиршеството и осъзна, че дьо Краон беше пил често и по много. Лицето му беше зачервено, очите блестяха — в резултат от смесицата от самодоволство и силно бордо.
— Синовете на Тъбървил — продължи дьо Краон — ще се приберат у дома. Горкият баща, който им пише всички подробности за медальоните със Свети Кристофър и живота в някаква схлупена къща в Шропшър, би трогнал всеки. Разбира се, дъщерята на граф Ричмънд ще си замине първа. Нашият крал ще държи на това.
Корбет кимна разбиращо, макар да не можеше да повярва на късмета си. Стараеше се да изглежда все така нещастен, защото ако дьо Краон разбереше, че го е измамил, едва ли щеше да го остави да напусне Франция жив. Той остави чашата си, прозя се и се обърна към Ранулф.
— Трябва да тръгваме — каза му тихичко. Прислужникът, чиято уста беше натъпкана с храна, кимна и бързо започна да пълни джобовете си със сладкиши от масата. Хърви беше полузаспал, защото беше пил твърде много. Корбет трябваше да го разтърси грубо, за да го събуди. Дьо Краон се приведе през масата.
— Тръгваш ли си вече, мосю?
— Да — отвърна Корбет. — Всъщност бих искал още утре да замина за Лондон.
Дьо Краон присви очи.
— Защо? Защо бързаш толкова? Писарят сви рамене.
— Защо не? Разбрахме условията на твоя господар. Трябва да ги предам устно на Едуард Английски. Няма причини да оставаме. Пък и имам работа в Лондон.
Дьо Краон бавно кимна. Очите му се взряха в лицето на Корбет, сякаш се опитваха да разберат защо писарят е решил да си замине толкова бързо.
— Сигурен ли си, мосю?
— Разбира се — отвърна Корбет, който още се преструваше на потиснат от хитрия ход на противника си дипломат. — Тези условия не са изгодни за Едуард. Колкото по-скоро се върнем в Англия и ги предадем на негово величество, толкова по-добре. Ще ти бъда задължен, ако ни осигуриш клетвените уверения за безопасно придвижване и подходящ военен ескорт до Кале.
Дьо Краон сви рамене. Знаеше, че не може да задържи английския писар, щом е решил да си замине.
