Но в ума му се въртяха подозрения. Беше ли открил нещо Корбет? Искаше му се той да сгреши поне веднъж, за да може да си отмъсти за предишните обиди, които му беше нанесъл този непоносим англичанин. Дьо Краон не беше забравил и че писарят е виновен за смъртта на един от най-добрите му агенти. Французинът се опита да проясни главата си, припомняйки си какво беше казал на Корбет по време на престоя му в Париж. Не можа да се сети за нищо особено. Едва ли беше издал нещо. Той се изправи.
— Клетвените декларации ще бъдат готови утре сутринта. Желая ви спокоен път.
С тези думи той се завъртя и се отправи към масата на подиума, за да прошепне нещо в ухото на височайшия си господар. Корбет не си направи труда да погледне дали Филип възразява, а дърпайки Хърви и бутайки Ранулф, излезе от залата и се отправи към стаята си.
Осемнайсета глава
Дьо Краон удържа думата си — заповедите бяха готови, както и малкият военен ескорт, подбран лично от Корбет.
Докато пътуваха през обагрената от ранната есен провинция, писарят не сподели с никого мислите си и продължи да се държи като пратеник, който носи у дома лоши новини. Ранулф и Хърви се радваха, че се връщат в Англия, но прислужникът познаваше достатъчно господаря си и не се опитваше да го въвлича в безсмислени разговори. Командирът на ескорта, набит бретонец, внимателно наблюдаваше английските пратеници, както тайно му бе наредил дьо Краон. Той смяташе, че Корбет знае нещо, само че нямаше представа какво е то. Но потиснатото поведение и очевидната тревога, които писарят демонстрираше по време на пътуването, скоро успокоиха французите и в Булон капитанът изпрати куриер обратно до дьо Краон с устно съобщение, че пратеникът се държи като човек, който се страхува от срещата със своя крал. Качиха ги на един търговски ког, който отплаваше за Дувър, а оттам Корбет нае коне до Лондон.
Ако обратният път беше минал спокойно, то последвалият разговор с Едуард Английски беше в ярък контраст с него. Хърви и Ранулф не бяха допуснати в кралските покои, но Корбет се озова там, благодарен, че кралят беше поканил и граф Ланкастър. Едуард го изслуша и избухна в един от поредните си пристъпи на царствен гняв. Обръщаше маси и столове, хвърляше ръкописи из стаята и риташе рогозките, докато наричаше Филип Френски с всички обидни думи, които Корбет знаеше и още някои отгоре.
— Този човек — ревеше Едуард — е заплаха за Европа и нашата корона. Той иска копелето на дъщеря му да седне на трона ми! Възнамерява да създаде империя и да съперничи на Цезар и дори на Карл Велики, но това няма да стане.
Кралят бесня цял час, преди да се успокои.
После отпи голяма глътка вино, преди да отиде до Корбет и да сложи със замах отрупаните си с пръстени ръце върху раменете му. Писарят се втренчи в зачервените му очи.
— Корбет — дрезгаво каза кралят, — ти ми носиш лоши новини. Знам, че в древни времена такива пратеници били екзекутирани на място и съм изкушен да постъпя по същия начин. В друг случай не бих се интересувал какво смята да прави Филип с проклетата си дъщеря, но знаеш, че всеки опит да се измъкнем от арбитража на папата ще бъде моментално докладван на французите от шпионина или шпионите в съвета ми — кралят приближи лицето си до Корбет, който безстрашно отвърна на погледа му. — Защото ти се прибра — продължи Едуард — не само с лоши новини, но и с предположението, че Уотъртън не е шпионинът.
Корбет овладя страха си и погледна хладно краля.
— Твое величество — отвърна той, — винаги съм служил на теб, на Короната, на семейството ти. Заминах за Франция с точни инструкции, дадени ми от брат ти — той се обърна и кимна към Ланкастър, който с разтревожен вид се беше облегнал на стената. — Нямах друг изход, освен да приема условията на Филип. Това е единственият начин, по който можеш да си върнеш Гаскония.
— Това е единственият начин, по който мога да си върна Гаскония! — имитира го Едуард. — За Бога, Корбет, не разбираш ли, че докато имаме шпионин в съвета, всяка тайна, която обсъждаме, всеки опит да надхитрим Филип ще бъде безуспешен?
Писарят се изкашля и започна внимателно да подбира думите си.
— Не мога — започна той, доволен, че кралят беше отдръпнал ръце от раменете му и се беше отдалечил, за да седне. — Не мога — повтори Корбет — да позволя Уотъртън да отиде на бесилката. Смятам, че той е по-скоро оглупял от любов, отколкото предател. И преди твое величество да ме съди, имам други новини, но първо трябва да получа думата ти, че няма да ме предизвикваш или разпитваш.
Едуард прие това с небрежно махване с ръка. Корбет замълча за миг.
— Знам кой е предателят — съобщи той.
Едуард скочи от стола си като попарен, а по лицето на Ланкастър се изписа пълно удивление.
— Кой е той, Корбет? — тихо попита кралят. — Кой е този долен мръсник?
— Аз знам — отвърна хладно писарят, — но не мога да ти кажа името му. Трябва да ми дадеш време, твое величество. Трябва ми доказателство и знам къде да го потърся.
Кралят се изправи и бавно се приближи до Корбет.
— Обещавам ти, Хю — каза той, — че ако разкриеш този човек, можеш да поискаш всичко, което е в кралството ми, и то ще бъде твое. Имаш една седмица.
Корбет се поклони и напусна стаята. Когато вратата зад него се затвори, той се облегна на студените тухли, опитвайки се да овладее треперещото си тяло и надявайки се, че ще успее да изпълни обещанието, дадено на краля.
На следващия ден писарят се върна в двореца Уестминстър. След намесата на Ланкастър Уотъртън беше освободен от Тауър, изкъпан, преоблечен и нахранен, но го държаха далеч от чужди очи и стаята му беше строго охранявана. Корбет го посети и смекчи враждебността му, когато му обясни, че той е причината за освобождението му. После го разпита внимателно за срещите на съвета, за процедурите, кой е присъствал и какво е ставало след това. Това му отне известно време, защото като всеки добър писар Уотъртън се опитваше да пропусне подробностите, но Корбет знаеше, че именно те ще му дадат нужното доказателство, за да арестува предателя.
След множество разпити, проучвания и дори разгорещен спор, Корбет затвърди подозренията, които бяха го обзели във Франция и помоли главния писар на канцеларията за копия от всички писма и архиви, изпратени дотам — както до кралския двор, така и до заложниците. През следващите няколко дни той внимателно ги проучи, като излизаше от стаята само за да хапне, пийне или да се облекчи. Отне му доста време, но накрая доказателството беше налице и той веднага поиска аудиенция от краля.
По молба на Корбет Едуард се съгласи да се срещнат в една от розовите градини зад двореца Уестминстър — малко пространство, обградено от всички страни със стени. Писарят обичаше да идва тук, където розите цъфтяха в лехите си, разделени от малки ивици билки, които ухаеха прекрасно, но този път кралят от пръв поглед разбра, че не му е до това, само че беше твърде лукав, за да го покаже. Корбет беше небръснат, очите му бяха зачервени от безсъние, дрехите — в петна от бързото хранене и липсата на време да се изкъпе и дори преоблече. Едуард му направи знак да седне и приседна до него, все едно двамата бяха стари приятели, а не крал и верен служител. Писарят го помоли да мълчи, докато изброи всички доказателства, които беше събрал и Едуард го послуша — с наведена глава и скръстени ръце той слушаше като свещеник изповед на човек, който не се е причестявал години наред.
Корбет говореше тихо, но безпощадно — описа какво се беше случило с армията на Едуард в Гаскония и последиците от това. Загубата на английските шпиони в Париж, унищожението на „Свети Кристофър“, собствените си приключения там, подозренията си и защо беше решил, че точно този човек е предателят. Представи доказателствата си — няколко парчета пергамент, изписани със заключенията му, които Едуард внимателно прочете. Когато най-накрая Корбет свърши, кралят беше обхванал главата си с ръце и не можеше да повярва.
Корбет го наблюдаваше притеснен. Едуард беше странен човек. От една страна той беше суров и безмилостен и би наредил без колебание да изколят мъжете, жените и дори децата от град, който му е оказал съпротива. От друга — приличаше на дете: ако вярваше на някого, очакваше да отвърнат на доверието му и не можеше да разбере защо хората престъпват думата си. Човекът, когото Корбет беше назовал, не само бе нарушил клетвата си за вярност като васал, но бе предал приятелството и доверието му.
