присмиваха. Заради него трябваше да изпратя синовете си като заложници във Франция, а когато се върнах в Англия, Ричмънд не беше наказан, нито дори смъмрен! — Тъбървил яростно изгледа краля. — Мисля, че и ти постъпи нечестно. Ричмънд трябваше да умре заради онова, което стана в Гаскония. — Командирът отново седна. — Докато бях в Париж, ме посети дьо Краон. Похвали ме, че съм имал смелостта да опитам да се измъкна от обкръжилата ни френска армия. Каза ми и че децата ми ще бъдат изпратени като заложници във Франция, но добави, че ще се грижи добре за тях. После ми обеща земи, имения и възможност да заживея там със синовете си и аз приех. Дьо Краон ми каза да му съобщавам всичко, свързано с английската армия на южното крайбрежие и намеренията на краля спрямо Гаскония. Когато разбра, че са ме направили командир на стражата, която охранява залата за съвети, обещанията му станаха още по-разточителни — че щом Едуард приеме условията на Филип, аз и децата ми ще получим френски благороднически титли, че ще ни дарят големи имения, където можем да започнем нов живот.
— Единственото, което ще започнеш — прекъсна го краят остро, — е да лежиш в затвора, после ще те осъдят за държавна измяна и предателство и ще те екзекутират, както е предвидено по закон! — Тъй като Едуард крещеше, група войници се появи в градината. — Аз ти вярвах, сър Томас, повиших те. Щях да се грижа за теб. Ричмънд беше наказан за некадърността, проявена във Франция, но аз правя разлика между грешка и умисъл, между небрежност и предателство. Ти си предател, сър Томас, и ще получиш най-строгото наказание!
Тъбървил вдигна рамене, погледна Корбет с омраза и без да се съпротивлява повече, позволи да го отведат.
— Какво ще стане с него? — попита писарят.
— Ще бъде съден — отвърна кралят. — От равните нему и от моите съдии в Уестминстър Хол. Доказателствата, които си събрал, ще го пратят на смърт. Ще бъде обесен, изкормен и разчекнат като предупреждение към всеки друг, който реши да стане предател в моето кралство! И Уотъртън би искал това — добави горчиво кралят. — Много умно от страна на дьо Краон да организира нещата така, че да хвърли вината върху него. — Той погледна рязко Корбет. — От самото начало ли беше сигурен, че Уотъртън е невинен?
— Да, така мисля — отвърна бавно писарят. — Беше предчувствие, което се потвърди, когато се запознах с дъщерята на Ричмънд в Париж, но всъщност дьо Краон ми предостави последното доказателство. Гледах лицето му онзи ден в залата на съвета, когато брат ти обяви, че сме открили и арестували предателя. Видях в очите му радост. Сигурно е знаел, че сме арестували невинен човек и се издаде. По време на пратеничеството на Ланкастър във Франция — продължи Корбет — дьо Краон умишлено ме подведе. Отнасяше се с благоразположение към Уотъртън, за да пробуди подозренията ни.
— Но дьо Краон се опита да те убие в Париж.
— Само за да хвърли подозрението върху Уотъртън. Същото се отнася и за френския печат, открит между принадлежностите му за писане. Бил е подхвърлен от дьо Краон, който е разказал тази лъжа и на съюзниците си в Шотландия с надеждата, че ще ти я предадат.
Кралят кимна и се загледа в една разцъфнала роза. Още не можеше да повярва на онова, което беше чул и видял. Тъбървил предател! И то колко хитър! „Бог знае“, помисли си кралят, „какво ще открием, ако проучим и останалите му писма. Нищо чудно, че бунтовниците в Шотландия и Уелс се съпротивляваха така ожесточено.“ Той гледаше розата и обмисляше отмъщението си.
Корбет прекъсна настъпилата тишина, като падна на едно коляно пред краля.
— Твое величество — каза той, — ти ми обеща, че ако открия предателя, мога да поискам каквото и да е в твоето кралство.
Едуард го погледна лукаво.
— Тогава бях ядосан, мастър Корбет. И е невъзпитано да се припомнят на един принц думите, които е изрекъл в момент на гняв.
Корбет леко се усмихна.
— Както се казва в Псалтира: „Не се надявайте на князе.“11 И ти ли си от тях, твое величество?
Едуард се разсмя тихо.
— Не, не, Хю. Аз държа на думата си.
— Добре — каза писарят. — Има две неща, които искам, твое величество. Първо, по отношение на Тъбървил — нека го обесят, без да го изкормват и разчекват. Правосъдието няма нужда от това.
Кралят погледна към синьото небе.
— Ще изпълня молбата ти — остро каза той. — Какво е другото?
— Лорд Морган в Уелс.
— Лорд Морган в Уелс — рязко го прекъсна Едуард — вече почувства колко съм му ядосан! Придвижих войските си надолу от замъците Карнарвон и Карпили. Те завзеха земите на лорд Морган и цялата околност. Съмнявам се, че този уелсец повече ще ме притеснява.
— Всъщност не става дума за лорд Морган — доста рязко го прекъсна Корбет, — а за племенницата му.
Едуард го изгледа изумено, преди да отметне глава, задавяйки се от смях.
— Интересно, че ме питаш за нея, Хю — каза той, — защото получих съобщение от лорд Морган и от племенницата му. Той смирено обещава да спазва мирния договор и моли да му бъдат простени грешките или престъпленията, които е извършил. Разбира се, ще го направя след известно време, но съобщението на лейди Мейв беше далеч по-просто. Молеше ме да ти предам това.
Кралят бръкна в кесията си и извади пръстена, който Корбет беше видял за последен път на ръката на Мейв на плажа пред замъка Нийт.
— Изпраща ти това — кралят пусна пръстена в ръката му и се усмихна на явното му разочарование. — О, имаше и съобщение, мастър писарю. Лейди Мейв също моли чичо й да бъде пощаден, добавяйки в послепис, че ти праща пръстена с надеждата, че ти ще й го върнеш лично, за да може да го задържи завинаги.
Корбет се усмихна, но сърцето му танцуваше от радост. Още коленичил, той хвана ръката на краля и я целуна.
— Имам ли разрешението ти, твое величество?
— Разбира се — отвърна кралят. — Стига да се върнеш в Лондон за процеса на Тъбървил.
Беше студена октомврийска утрин. Дворът на двореца Уестминстър беше претъпкан догоре, тълпата се буташе към голямата бесилка, сякаш искаше да се стопли на големия железен мангал, който гореше до нея. Корбет също беше там заедно с Ранулф и цял Лондон, знатните благородници и съпругите им, облечени в коприна и скъпи дрехи. Корбет беше дошъл по заповед на краля. Не обичаше екзекуциите, но чувстваше, че трябва да проследи този случай до тъжния му край.
Тъбървил беше съден от специална комисия за държавна измяна. Беше признал всичките си престъпления и присъдата бе произнесена от върховния съдия Роджър дьо Брабазон, главен съдия на Кралския съд. Едуард удържа на думата си и осъдиха Тъбървил само на обесване. Нямаше да гледат ужасиите на изкормването, изгарянето, обезглавяването и разчекването, наскоро понесени от принц Дейвид от Уелс.
След като бе осъден, закараха Тъбървил в Тауър и рано през тази мрачна октомврийска сутрин го доведоха в Уестминстър, яхнал една нещастна кранта, с оковани под корема й крака и завързани отпред ръце. Около него яздеха шестима палачи, облечени като дяволи. Един от тях държеше юздите на коня, а друг — въжето, на което щеше да увисне Тъбървил. Останалите дразнеха и се присмиваха на затворника. Облечен в рицарски доспехи, Тъбървил първо беше отведен в Уестминстър Хол, за да чуе присъдата и сега, преди да бъде екзекутиран, трябваше да бъде унизен.
Бесилката беше издигната точно пред главния вход на Уестминстър Хол. Съдиите седяха върху издигната платформа, а до тях имаше стълб, на който висеше щита на Тъбървил, обърнат наопаки, омазан с катран и животински изпражнения.
Прозвучаха тръби. Вратите се отвориха и хералдите изведоха Тъбървил, облечен в доспехите си, накичен с всички символи на рицарския си орден. Свещениците застанаха от двете страни на бесилката и започнаха да четат заупокойни молитви. След всяка молитва хералдите сваляха по една част от бронята на
