знаеше, че са в безопасност, докато спазват строгия протокол на пратеници. Ако го нарушаха, французите с право щяха да кажат, че са надвишили правата си и кралят щеше да ги накаже, както реши.
Един ден, около седмица след пристигането им, Ранулф се втурна задъхан на тавана, за да им съобщи, че е открил в двореца други англичани. Отначало Корбет реши, че е се е смахнал и прие думите му като плод на въображението му в резултат на многото вино или принудителната самота. Но докато Ранулф описваше какво е видял, стана ясно, че говори истината и навярно е срещнал някои от заложниците, които Филип беше поискал, след като английската армия в Гаскония се беше предала. Корбет реши, че си струва да ги посети и прислужникът му с радост го отведе при тях. Всички се бяха събрали в една от малките градини с билки зад двореца, доста мрачна група възрастни мъже, жени и няколко деца.
Писарят си спомни за писмата, които беше донесъл и с радост узна, че са ги получили. Поговори с тях известно време, разказа им новините от Англия и кралския двор, опитвайки се да ги успокои, че скоро ще се върнат в родината си. Запозна се със синовете на Тъбървил, две здрави момчета на единадесет и тринадесет години, които приличаха невероятно на баща си. Младежкият им ентусиазъм и постоянните въпроси за дома бяха приятно облекчение след мрачното униние на останалите заложници. Те говореха за писмата, които са получили и по-големият, Джослин, открито си призна, че понякога не разбира за какво пише баща му. Корбет се разсмя и обеща да го помоли да се изразява по-простичко и ясно.
Канеше се да тръгне, когато вниманието му беше привлечено от една руса жена. Обърна се, за да я разгледа по-добре и ахна от изненада, когато разпозна придружителката на дьо Краон на срещата му с Уотъртън в кръчмата преди много седмици.
— Коя е тази дама? — попита той един от синовете на Тъбървил.
— Тази ли? — презрително отвърна момчето. — Лейди Елинор, дъщерята на граф Ричмънд. С никого не разговаря и вечно плаче, сгушена в някой ъгъл.
— Е — промърмори Корбет, — с мен ще поговори. Той заобиколи една от цветните лехи, приближи се до младата жена и леко я потупа по рамото. Тя рязко се обърна и косата й се развя като воал пред лицето. Беше слаба и бледа, но светлосините й очи и съвършените черти излъчваха неотразима красота.
— Какво има? — попита тя.
— Милейди — отвърна Корбет, — позволи ми да се представя. Аз съм Хю Корбет, главен писар в канцеларията на Едуард Английски. Тук съм с дипломатическа мисия, както и за да ти предам поздрави от баща ти и тайния ти обожател Ралф Уотъртън.
Това, разбира се, беше лъжа, но Корбет разбра, че е постигнал успех — тя се изчерви и започна да заеква.
— Ралф Уотъртън — продължи той — е твой таен обожател, нали, милейди?
— Да — прошепна тя.
— И ти си била изпратена от баща си за заложница във Франция, за да те раздели от Уотъртън?
Младата жена кимна.
— За да ви раздели — продължи Корбет неумолимо, — той е прехвърлил Уотъртън на служба при краля. Било е и уловка, и подкуп, нали?
— Да — прошепна лейди Елинор със сведени очи, — ние много се обичаме. Баща ми беше вбесен, че изобщо съм могла да спра поглед върху такъв човек. Първо заплаши Ралф, а после се опита да го подкупи, като го препоръча на краля.
— И сполучи ли?
Лейди Елинор нервно заигра с пръстените по дългите си бели пръсти.
— Не — отвърна тя дрезгаво, — продължихме да се срещаме. Баща ми отново заплаши Ралф, който му отвърна, че ще говори лично с краля.
— Затова — бързо я прекъсна Корбет, — когато баща ти е трябвало да избере заложник за Франция, е избрал теб? Разбрах също така — продължи той, че мосю дьо Краон е разбрал за вашата връзка и когато Уотъртън дойде в Париж, ви е уреждал тайни срещи. Така ли е?
— Да — отвърна лейди Елинор. — Мосю дьо Краон беше много мил.
— И какво поиска в замяна?
Младата жена тревожно го погледна и Корбет видя как в очите й проблесна страх и раменете й леко потръпнаха.
— Нищо — отсече тя. — Ралф е верен служител на краля. Мосю дьо Краон дори не посмя да му поиска нещо.
— И защо е проявил такава доброта към вас двамата?
— Не знам — отвърна лейди Елинор, прикривайки страха си зад привидно високомерие. — Ако искаш да разбереш, попитай него.
И без да се церемони, тя се завъртя и бързо се отдалечи.
Корбет я проследи с поглед. Въпросите му бяха продиктувани от чисто предположение, но то се беше оказало вярно. Още едно парченце от мозайката беше заело мястото си. Бавно, но сигурно картината се очертаваше. Дьо Краон беше използвал Уотъртън и лейди Елинор, но за каква цел? И ако е бил толкова загрижен за младите влюбени, защо не й е казал, че писарят е в Тауър? Дьо Краон сигурно знаеше за това. Единствената причина можеше да бъде, че не е искал да я плаши и Корбет напълно разбираше логиката му. Той въздъхна и бавно влезе в двореца. Трябваше да внимава — ако лейди Елинор разкажеше на френския шпионин какво знае Корбет, пратеник или не, едва ли щяха да го оставят да се върне жив в Англия.
Седемнайсета глава
Три дни по-късно Корбет беше поканен на среща със съвета на Филип IV в голямата зала на двореца. Много грижи бяха положени, за да се придаде на помещението кралски блясък. Златни тъкани бяха драпирани върху наклонените греди, бели кадифени гоблени с герба на знаменития прародител на краля Луи IX Свети висяха по стените.
На подиума имаше редица столове, всички със сребърни покривки, освен големия трон в средата, който беше покрит с пурпурно кадифе, обшито със злато. Срещу него беше поставено ниско столче и Корбет веднага разбра за кого беше предназначено. Залата беше пълна с различни чиновници, дворцови служители в разноцветни раирани роби — черно-бели, червено-златни, черно-зелени. Рицари в сребристи милански брони бяха обградили залата, извадените им мечове бяха опрени между разкрачените им крака, ръцете им се опираха на украсените със скъпоценни камъни ефеси. Хералдите в галерията над подиума надуха тръбите и остър ясен звук заглуши врявата в залата. Една странична врата се отвори и влязоха двама мъже в бели роби, препасани със златни ремъци, които бавно размахваха кандилници, докато вървяха към двата края на подиума. Залата се изпълни с облаци ароматен тамян. Последваха и хералдите, всеки от които носеше огромно знаме. Корбет гледаше само едно от тях — Орифлам, свещеното знаме на френските крале, което обикновено се пазеше в олтара на кралския параклис в абатството „Сен Дьони“.
Последваха членове на семейството на Филип — синове, братя и братовчеди, блестящо облечени в пурпурно и златно. Настъпи пауза, тишина, после тръбите отново изсвириха ясно и продължително и най- накрая Филип влезе, облечен в златисти одежди. Робата му беше обшита с най-фина агнешка вълна. Чифт златни шпори дрънчаха върху ездитните му ботуши от черна кожа, които нелепо контрастираха с официалното му облекло. Корбет се усмихна. Филип IV беше майстор на протокола и дворцовите церемонии, но дори тук не можеше да скрие колко обича лова. Навярно току-що се беше завърнал от някоя от ловните си хижи в Булонския лес или Венсанските гори.
Филип седна на трона си, семейството и свитата му също заеха местата си. Дьо Краон се появи изневиделица и покани Корбет и неговите придружители към столовете. Ранулф и Хърви седнаха, потиснати и смаяни от великолепните облекла и атмосферата на власт, която витаеше около тях. Корбет бавно зае мястото си, внимателно оправи робата си, без да бърза, преди да изпише на лицето си изражението на опитен дипломат, готов да приема съобщения от името на своя височайш господар.
Погледна към Филип, но лицето на краля беше безизразно като издялано от алабастър, макар Корбет с удоволствие да забеляза, че дьо Краон е раздразнен. Писари забързано се засуетиха край тях, развивайки рула пергаменти и Корбет още веднъж трябваше да изслуша делото за Гаскония — дълъг списък с оплаквания от французите, свързани с херцогството. Беше го чувал и преди и сега го пропускаше покрай ушите си и се съсредоточи едва когато чиновникът млъкна, за да започне нов пасаж. „Autem nunc Franciae
