сандък до огромното легло, покрито с дюшек от лебедов пух и нахлузи смачкана нощна риза.
— Изабо — гласът беше тих.
Проститутката се извърна и впери поглед във вратата.
— Изабо, Изабо, моля те, трябва да те видя!
Разпознало гласа, момичето се усмихна и с бързи, безшумни стъпки тръгна към вратата. Измъкна грамадното резе, открехна и се напрегна да различи посетителя в мрака на коридора. Единственото, което успя да различи Изабо Фламандката, беше покрития с качулка силует. Нощният гост държеше свещ в ръка.
— Какво искаш? — Изабо отстъпи навътре.
Посетителят прекрачи прага.
— Точно сега ли реши да говорим? — кокетно се изсмя Фламандката.
— Ето — отвърна неочакваният гост, — дръж свещта.
Изабо протегна ръка и за миг зърна широкия остър нож, устремен към нежната й гладка шия. Усети ужасна, изгаряща болка и рухна на земята. Кръвта бликна и обля току-що измитото тяло.
В подземията на двореца Лувър, който се намираше на Ил дьо Франс — до извисяващата се величествено катедрала Нотр Дам — се простираше лабиринт от тайни ходници и галерии. Някои извеждаха до бяла стена. Завоите и криволиците на други бяха така многобройни, че който и да е натрапник скоро би се изгубил и обезкуражил. В края на лабиринта, като в центъра на грамадна паяжина, беше тайната стая на Филип IV. Два тесни процепа, разположени високо на една от осемте облицовани с дърво стени, бяха единствените прозорци. Дърво, дебело почти две педи, покриваше напълно пода. Филип IV харесваше помещението. Никакъв шум не се чуваше, дори вратата беше така умело вградена в покриващото стените дърво, че беше трудно да се влезе и — припрян ли е човек — още по-трудно да се излезе. В помещението винаги горяха цели дузини свещи от чист пчелен восък, най-добрите, които шамбеланът4 можеше да достави. В средата стоеше четвъртита дъбова маса, покрита със зелено сукно, зад нея имаше стол с висока облегалка, а от двете страни на масата — два огромни сандъка с по шест катинара. Във всеки от сандъците се криеше по едно ковчеже, където кралят на Франция — Филип, държеше тайната си кореспонденция, бележки и докладите на шпионите си от цяла Европа. Филип сядаше в центъра на това място и започваше да плете своята мрежа от лъжи и коварства, която да впримчи останалите управници в Европа, били те принцове, крале, или самият папа.
В този момент кралят на Франция седеше отпуснато в грамадния си стол, втренчил поглед в изрисуваните по тавана златни и сребърни звезди и тихо потропваше с пръсти по масата. Насреща му седеше Гийом дьо Ногаре, негов канцлер и напълно доверено лице. Пазителят на кралските тайни говореше тихо и при това бързо за един, после за друг европейски двор и в същото време наблюдаваше най- невъзмутимия измежду кралете. С продълговато бяло лице, светлосини очи и коса с цвят на блестящо злато, Филип, когото наричаха „Хубави“, беше крал до мозъка на костите си. От него се излъчваше кралско достойнство, така както от женското тяло се излъчва фино ухание, а от това на дворцовото конте — мирис на парфюм. Ногаре обаче си знаеше, че господарят му е потайна, хитра лисица, която никому не показва истинското си лице, а оставя другите да се догаждат за истинските му намерения. Пръстите на Филип потропваха все по-бързо по масата. Това не беше добър знак. Всичко показваше, че кралят е изнервен.
Разколебан, Ногаре преглътна с усилие. Знаеше, че откъм неговата страна на масата беше страховитата тайна тъмница на замъка, чийто капак на отвора се управляваше с лост под ръба на масата от страната на краля, затова предпазливо помести стола си настрани. Ногаре беше наясно какво ще последва, отвореше ли се внезапно капакът. С очите си беше видял една от жертвите да пада върху стоманените остриета на коловете отдолу.
— Имаш съмнения ли, Гийом? — полугласно рече кралят.
— Твоя милост, става дума за пари.
Филип лениво насочи сините си очи към Ногаре.
— Разполагаме с нашите налози.
— Една война срещу Фландрия, твоя милост, ще изпразни хазната.
— Можем да поискаме заем.
— Ломбардците ще откажат.
— Има търговци, които ще ни дадат.
— Невъзможно е да повишаваме повече налозите им.
— И какво предлагаш, Гийом?
— Остава Църквата.
Филип се поусмихна и впери поглед в довереника си.
— Това ти се ще, нали! Ще ти се да обложим с данък Църквата, така ли? — Филип се наведе напред и сплете тънките си пръсти. — Има хора, Гийом — продължи той, — които твърдят, че не вярваш в Църквата. Не вярваш и в
Ногаре безизразно отвърна на втренчения му поглед. Не беше тайна, че е ренегат. Всички знаеха, че се е отказал от принципите на църквата и религията.
— Има хора, които казват същото и за твоя милост.
От станалите кръгли очи на Филип струеше самата невинност.
— Но моят дядо е свети Луи, докато твоят дядо, Гийом, и твоята майка са осъдени като еретици, после затворени в каца с катран и запалени на градското тържище.
Филип наблюдаваше как лицето на Ногаре се изопва от бяс. Харесваше му и се наслаждаваше, когато другите губеха присъствие на духа и лъсваше истинската им природа. Кралят отново се облегна назад и въздъхна.
— Стига! Стига! — промърмори. — Не можем и няма да обложим Църквата.
— Тогава „не можем и няма“ — озъби се в отговор Ногаре, подражавайки на краля, — да завладеем Фландрия.
Филип спотаи у себе си избликналата ярост и се усмихна. Галеше нежно покриващото масата зелено сукно.
— Внимавай, Гийом — измърмори той, — ти си ми дясната ръка — кралят вдигна ръка — но ако дясната ми ръка знаеше какво прави лявата, бих я отрязал.
Филип се завъртя, сграбчи каната с вино и докато препълваше чашата, съсредоточено гледаше как шуртящото вино просветва около ръба й. Подаде я на Ногаре.
— Сега, доверенико мой, край на подмятанията. Трябват ми пари, а ти имаш план.
Ногаре предпазливо отпиваше от виното и отвръщаше на погледа.
— Нали имаш план? — повтори Филип.
Ногаре остави чашата.
— Да, твоя милост, имам. Планът ми предвижда намеса в делата на Англия — той се наклони напред и тихо заговори.
Филип слушаше с непроницаемо лице, но докато Ногаре излагаше плана си, кралят скръсти ръце и се наслаждаваше на меденото слово, струящо от устата на Ногаре.
Глава първа
Тежко отпуснат, Едуард Английски седеше на стол до прозореца на стаята за преобличане, която се намираше зад тронната зала на двореца Уинчестър. Известно време наблюдаваше как една от хрътките му лакомо лапа сладкиши от сребърен поднос, украсен със скъпоценни камъни, а после се отдалечи спокойно, клекна в далечния ъгъл и шумно изпразни стомаха си. Едуард се усмихна на себе си и впери поглед изпод гъстите си вежди към двамината мъже, седнали на столове насреща му. Старият, Джон дьо Варен, граф Съри, също беше втренчил безизразния си поглед в него. Едуард оглеждаше жестокото му лице: извития му като клюн нос, квадратната брадичка и очите, които напомняха някак на Едуард за хрътката в ъгъла. Под късо подстриганата коса на дьо Варен, замисли се той, трябваше да има мозък, но Едуард не можеше да се закълне. Никога не го бе спохождала никаква умна мисъл, единственият му отговор — на каквото и да било — беше да обвинява и убива. Тайно Едуард наричаше дьо Варен своя хрътка, понеже каквото и да
