поиска кралят, сърцето на Корбет се сви от страх.
— Вдовицата на веселия ми другар, лейди Катрин Съмървил — продължаваше бавно Едуард, — беше една от сестрите на ордена „Света Марта“. Преди две седмици лейди Катрин се връщала от Уестминстър по Холборн, спътничката й я оставила при „Сейнт Бартолъмю“ и лейди Съмървил тръгнала напряко през Смитфийлд към къщата си близо до Барбикан. Така и не се прибрала. На другата сутрин тялото й било открито да лежи близо до бесилките, гърлото й било прерязано от край до край. Умряла по същия начин, както и уличниците, на които се мъчеше да помага. Кой — Едуард погледна гневно към дьо Варен — би убил възрастна дама по такъв свиреп начин? Искам отмъщение — негодуваше кралят, — искам убиецът да бъде заловен. Градските първенци са напълно объркани. Не искат имената им да бъдат опетнени, а вдовиците на високопоставените благородници трябва да са защитени.
— Спомена още една смърт, твое величество.
— Споменах. В земите на Уестминстърското абатство има къщичка. Убедих абата и монасите да я дадат като награда, благодарност и отплата на един мой стар военен свещеник, отец Бенедикт. Беше стар, благочестив свещеник, който обичаше ближния си и беше отдаден на милосърдни дела. В нощта след убийството на лейди Съмървил, отец Бенедикт умрял при пожар в дома си.
— Убийство ли е било, твое величество?
Върху лицето на краля падна сянка.
— Изглежда като нещастен случай, но според мен е било убийство. Отец Бенедикт може и да беше стар, но беше внимателен и пъргав. Не разбирам защо след като е стигнал до вратата и в ръката си е държал ключа, не е успял да излезе.
Кралят разпери пръсти и внимателно се зае да разглежда стар белег от нанесена с нож рана върху ръката си.
— И преди да си попитал, Корбет, има връзка. Отец Бенедикт беше свещеник от ордена на „Сестрите на света Марта“.
— Има ли мотив за убийствата?
— За Бога, Корбет, откъде да знам!
Кралят се изправи и заподскача през стаята, за да си прибере ботуша. Корбет усещаше, че има нещо, което царственият му господар прикрива.
— Не е само това, твое величество, нали?
В този миг дьо Варен започна да тегли измъкната нишка от плаща си, сякаш се е натъкнал на най- любопитното нещо в стаята. Предчувствието на Корбет се засили.
— Да, да, Корбет, има и още. Твой стар приятел отново е в Лондон.
— Стар приятел ли?
— Сър Амори дьо Краон, личен пратеник на Негово най-християнско величество, Филип, крал на Франция. Наел е къща на Грейсчърч Стрийт и със себе си е взел доста малобройна свита, както и писмата, израз на приятелството на царствения ми брат, краля на Франция. Дадох охрана на дьо Краон, но щом копелето е тук, значи в Лондон се заплитат много повече кроежи, отколкото ми се ще да разнищвам.
Корбет потърка лицето си с ръце. Дьо Краон беше специален агент на Филип. Където и да идеше, неприятностите вървяха подире му: предателство, размирици, заговори и интриги.
— Дьо Краон може и да е копеле — отвърна Корбет, — но не е обикновен убиец. Не може да има връзка с тези убийства.
— Не — намеси се дьо Варен, — както и мухите, дето летят над лайното не са отговорни за него.
— Красноречиво казано, милорд.
Корбет се обърна към краля, който стоеше облегнат на стената.
— Твое величество, какво общо имам аз с това? Обеща ми, щом привърши настъплението ти в Уелс, да ме освободиш от всичките ми задължения за идните два месеца.
— Ти си само писар — дьо Варен продума само с ъгълчето на устата си.
— И съм човек като теб, милорд.
Старият лорд се оригна гръмовно и отклони поглед.
— Искам да идеш в Лондон, Хю.
— Твое величество, даде ми дума!
— Можеш да целунеш кралския ми задник. Необходим си ми в Лондон. Искам да спреш убийствата, да заловиш главореза и да окачиш копелето на бесилката в Тайбърн6. Искам да откриеш какво кроят дьо Краон и приятелят му Раул дьо Ньовер. В какви купища с гадости са затършували.
— Кой е дьо Ньовер?
— Бог знае. Някакво френско благородниче с цялата му придворна превзетост. — Кралят се ухили. — И двамата са проявили интерес към теб. Даже любезно са посетили лейди Мейв.
Корбет подскочи и потръпна от лошо предчувствие. Натрапничеството на дьо Краон беше едно, но дьо Краон под собствения му покрив при жена му и детето му беше друго.
— Ще идеш ли в Лондон, Хю?
— Да, твое величество, ще ида в Лондон, ще събера домакинството, ще взема жена си, детето си и ще замина за Уелс, както беше уговорено.
— Бога ми, няма да го направиш!
Корбет се изправи.
— Бога ми, сър, напротив!
Спря до дьо Варен и го погледна отвисоко.
— А ти, милорд, добре е да пиеш повече мляко. Ще уталожи газовете в стомаха ти.
Писарят тръгна към вратата, но при съскането на меча се обърна. Прав до трона си Едуард стоеше извадил огромния си меч от ножницата, която висеше отзад на стола.
— Възнамеряваш да ме убиеш ли, твое величество?
Едуард гневно го гледаше в отговор и Корбет видя, че кралят е на ръба на едно от най-впечатляващите си избухвания. Всички необходими признаци бяха налице: бледо лице, прехапани устни, заплашителни движения с меча, нервни нападателни пристъпвания. Като дете, помисли си Корбет, разглезено дете, когато не става на неговото. Корбет се обърна към вратата. Хвърлената от краля чаша, прелетяла на косъм от главата му, го изпревари. Корбет тъкмо щеше да вдигне резето, когато усети убождане от кама на тила си. Дьо Варен стоеше зад него: само дума от краля и — Корбет не се съмняваше — лордът щеше да го убие. Чувстваше издатината от своята кама, затъкната в колана си.
— И какво, милорд? — рече полугласно, поглеждайки през рамо към краля, който се беше прегърбил на трона, без следа от гняв в умолителния си поглед.
— Върни се, Хю — измърмори той. — В името на Бога, върни се.
Кралят хвърли меча на пода. Писарят се обърна и тръгна към него, достатъчно беше схватлив, за да разбере кога е преминал границите на кралското търпение.
— Махни камата си, дьо Варен! За Бога, та ние сме приятели, а не трима пияни пътници в кръчма! Корбет, сядай!
Кралят впери поглед в главния си писар. Корбет видя, че очите на Едуард са пълни със сълзи и простена в себе си. Можеше да се справи с изблик на кралския гняв, но растящото самосъжаление на Едуард беше и сърцераздирателно и твърде опасно. Корбет присъства на скорошния разговор между Едуард и най-голямата му дъщеря, която се беше омъжила за човек, стоящ доста по-ниско от нея по мнението на краля. Първо Едуард беше опитал с гняв, после със сълзи, а накрая когато не свършиха работа, наби дъщеря си, хвърли накитите й в огъня и заточи нещастната принцеса и съпруга й в имението, където всички ветрища на Англия вилнееха неспирно. Гневът на краля можеше и да е по-опасен. Корбет беше слушал за шотландски градове, които имали неблагоразумието да не отстъпят пред нападенията му и които превземал с щурм и нямал милост към нищо и никого.
Кралят щракна с пръсти и дьо Варен, който беше прибрал камата си, наля вино и на тримата. После старият лорд шумно засърба от чашата си, като от време на време мяташе по някой гневен поглед на Корбет, сякаш му се щеше да отреже главата на писаря.
— Всички ме напускат — мрачно подхвана кралят. — Обичната ми Елинор е мъртва. Върнел го няма вече, помниш ли стария мошеник, Хю? Мътните го взели, щеше ми се да е с мен сега.
