Кралят избърса очи с опакото на ръката си и Корбет се облегна назад, за да се възхити на дарбата на Едуард при изпълнението на една от любимите му роли — старият крал, скърбящ по отминалата слава. Корбет, разбира се, помнеше испанката Елинор, красивата съпруга на Едуард. Докато тя беше жива, кралят владееше гневните си изблици. Колкото до канцлера Върнел, епископ на Бат и Уелс, хитрата стара лисица обичаше Корбет като свой син.
— Всички си отидоха — завайка се отново кралят. — Синът ми ме мрази. Дъщерите ми се женят за когото си искат. Предлагам на шотландците мир и благоденствие, а те ми ги хвърлят в лицето, а в същото време Филип разиграва коня си около мен, сякаш съм един прост дангалак.
Кралят се протегна и сграбчи китката на Корбет.
— Но имам теб, Хю. Дясната ми ръка, моят меч, мой щит и моя закрила.
Корбет здраво прехапа устни. Не трябваше да се смее, нито да поглежда към дьо Варен, който беше заврял лице в чашата си с вино.
— Умолявам те — придумваше го кралят, — Хю, нужен си ми. Само този път. Иди в Лондон, разчисти батака. Ще видиш жена си и невръстното си дете. — Хватката на краля стана по-здрава. — Кръсти я Елинор. Няма да го забравя. Ще идеш, нали?
— Да, твое величество, ще отида. Но щом всичко приключи и играта завърши, ще удържите ли на думата си?
Едуард открито се засмя, при все това Корбет улови присмеха в очите му.
— Не съм фигурка за шах, твое величество — промърмори Корбет и хвърли поглед настрани. Лордът не му ли се присмиваше?
— Дьо Варен! — озъби се Корбет.
Лордът вдигна глава.
— Следващия път, когато извадиш кама срещу мен, милорд, ще те убия!
Корбет стана и тръгна към вратата.
— Хю, върни се.
Кралят стоеше прав и държеше меча с двете си ръце.
— Не си фигурка за шах, Корбет, но аз ще те направя такъв, какъвто си в действителност. Знаеш тайните ми. Дадох ти състояние и имение в Лейтън. Сега ще получиш още. На колене!
Изненадан, Корбет подви коляно, докато кралят възможно най-бързо, докосна писаря си веднъж по главата и веднъж по всяко рамо, леко тупвайки го по лицето.
— Провъзгласявам те за рицар!
Провъзгласяването беше кратко и непретенциозно. Корбет, объркан, изтръска праха от туниката си. Едуард прибра меча в ножницата.
— До месец канцеларията ще ти изпрати писмото за удостояването ти с благородническа титла. Е, Корбет, какво ще кажеш?
— Твое величество, благодаря ти.
— Глупости! — изръмжа Едуард — Ако дьо Варен отново те заплаши и ти го убиеш, ще трябва да те екзекутирам. Но сега вече си рицар с титла и шпори, ще бъде битка между равни. — Кралят улови ръката на Корбет. — По-добре тръгвай, служителите ми ще подготвят необходимите писма, с които ти давам разрешение да се разпореждаш по тези въпроси.
Корбет излезе колкото се може по-бързо, тайно щастлив от оказаната му чест, но и тихо проклинайки краля, който отново беше получил каквото иска.
Обратно в стаята за преобличане, дьо Варен бършеше очи и се тресеше от смях заради двуличието на краля. Няколко мига Едуард се наслаждаваше на възхищението му, после се наклони към него.
— Джон — прошепна Едуард, — обичам те като брат, но извадиш ли отново кама срещу Корбет, кълна се в короната си, самият аз ще те убия!
Корбет се върна в стаята си и разсеяно се захвана да прибира вещите си, хвърляйки ги в дисагите. Мейв щеше да е бясна, помисли си. Красивото й, спокойно лице щеше да се изопне от гняв, щеше да присвие очи и щом намереше думи, щеше да проклина краля, двора и задълженията на съпруга си. Корбет се усмихна на себе си. Но после Мейв бързо щеше да се успокои. Щеше да се гордее от рицарския сан и да поспре малко преди да се върне към трезвото описание на царствения господар на Корбет. Ами Елинор, която беше само на три месеца и вече бе видно, че ще е красавица като майка си. Здраво, хубаво момиченце. Корбет искаше син, но в действителност не го беше чак толкова грижа, стига Мейв и детето да са здрави. Седна на ръба на леглото си, заслушан наполовина в звуците, които идеха от двора на замъка. Детето трябва да е здраво! Мислите му се залутаха към първата му жена Мери и тяхната дъщеря, починали преди толкова много години. Понякога лицата им отчетливо се появяваха в съзнанието му, а друг път изглеждаха като забулени в мъгла.
— Не може да се случи отново — промълви на себе си Корбет, потропвайки с крак по пода. — Не може да се случи отново!
Взе лежащата на леглото флейта и леко изсвири няколко ноти. Затвори очи и — само след мигване — се върна години назад. До него стоеше Мери, а малкото момиченце, така бързо отнесено от чумата, пристъпваше неуверено пред нея. Дойдоха други спомени, лукавия, хитър поглед на Робърт Върнел; красивото, изпълнено със страст лице на Алис-ат-Боу. Изникнаха и други лица, много от тях бяха на убити, а други на погубени от собствените им ужасни предателства или коварни убийства. Корбет мислеше за все по-нарастващата раздразнителност на краля и опасните колебания в настроението му и се зачуди колко още щеше да остане на кралска служба.
— Имам достатъчно злато — тихо каза на себе си Корбет. — Имам имението в Есекс — поклати глава. — Кралят няма да ме пусне, но колко още ще е крал?
Корбет се загледа в пода, поглаждаше с ръце флейтата, наслаждавайки се на допира до полираното дърво.
— Предателство е — прошепна — да се обмисля смъртта на краля.
Кралят обаче беше преминал шейсетте и какво щеше да се случи, когато умре? Златокосият принц на Уелс беше съвсем друга работа с неговата любов към лова, красивите младежи и насладите в леглото и на масата.
Когато старият крал умреше, чудеше се Корбет, как щеше да постъпи наследникът му? Щеше ли новият крал да има нужда от него или щеше да го замени? Какво щеше да каже Мейв? Мисълта за неговата жена му напомни думите на краля за дьо Краон.
— Чудя се какво иска това червенокосо копеле с лисиче лице? — измърмори Корбет.
Стана от леглото и отиде до покритата с пергамент маса. Две парчета привлякоха погледа му. Първото, изцапано с пръсти парче от велен7, изписано със смесица от числа и странни знаци — шифър, който неговият шпионин в Париж беше използвал. До него стоеше чисто написаното със синьо-зелено мастило писмо, дешифрирано от един от писарите на тайния печат. Корбет взе дешифрираното писмо, прочете го бързо и изруга. Имаше намерение да съобщи на краля, че шпионинът — очевидно английски търговец, купуващ вина от Париж — е видял беглецът от Англия и обявения извън закона Ричард Падликот в кръчма извън главната порта на двореца Лувър в компанията на Гийом дьо Ногаре, първия съветник на Филип IV. Падликот се издирваше в Англия, беше крадец, убиец на кралски пратеник, но най-вече беше измамник. Никой не можеше да даде точно описание на външния му вид, а мошеническите му похвати бяха лишили мнозина търговци от печалбата им. Някогашният служител в Кеймбридж в този момент използваше всичките си знания и находчивост, за да лишава хората от спечеленото с мъка богатство и продължаваше да се появява ту в Англия, ту във Франция с долните си интриги. Никой служител на властта не беше успял да го залови или да го прати на оня свят. Шпионинът на Корбет в Париж го описваше като леко накуцващ, рус, червендалест мъж. А кралският сенешал8 в Бордо беше описал Падликот като добре сложен, чернокос мъж с болнав тен.
Корбет отново прочете писмото. Всичко, което шпионинът знаеше, беше само, че първият съветник и Падликот са се срещнали, но не и за какво са си говорили и че Ногаре е изглеждал много внимателен и приятелски настроен.
— Трябваше да го съобщя на краля! — повтори си Корбет, докато крачеше към вратата, стиснал
