— Значи си чула новостите.
— Разбира се, Малтоут ми разказа.
Корбет преглътна с мъка.
— А другите новини?
Мейв се подсмихна. Корбет я хвана за ръце и я притисна обратно към себе си. Изненада се, че не изглежда ядосана; лицето й с гладка и безупречна кожа не изглеждаше изопнато, нито пък по челото или устните й имаше бразди — знаците със сигурност говореха, че жена му се е успокоила. Устните, които току-що беше вкусил, бяха меки и топли, а очите й гледаха дръзко.
— Не си ли ядосана. Мейв?
— Защо да съм? Съпругът ми току-що се прибра.
— Заради новините.
— Сър Хю — отговорът на Мейв беше престорена изненада. — Дали са ти благородническа титла.
— Мадам — ядно рече Корбет, — няма да идем в Уелс. Няма да видиш чичо си.
Мейв плъзна ръцете си около кръста му.
— Така, така — присмя се тя. — Няма да идем в Уелс — лицето й стана сериозно, — но ще видя чичо си.
— Какво говориш?
— Той ще дойде тук. Вече изпратих Малтоут с поканата.
Лицето на Корбет се вкамени, а цялото му същество искаше да закрещи. Не беше помислил за това: лорд Морган-ап-Люелин тържествено нахлува в дома му като див вятър от планините на Уелс. О, Боже, помисли си Корбет, той ще пристигне, ще пие и ще яде, като за последен път в живота си. Слугите му ще се напиват из лондонските кръчми, стражите ще ги задържат и ще ги хвърлят в тъмницата, когато се опитат да си потрошат вратовете. Очакваха го гуляи и песни по цели нощи, лорд Морган обичаше да пее бурно преди да избухне в сълзи по отминалата слава на Уелс. А на сутринта лорд Морган щеше да става свеж като росна трева и готов да се кара за политиката на Едуард в Уелс. Щеше да предизвиква Ранулф на игра на зарове, а къщата да прогърми от ругатните им, докато двамата с всички сили се стремят да се преметнат един друг. Корбет тежко се отпусна на някакъв стол.
— Лорд Морган ли ще дойде тук? — рече безпомощно.
Мейв се сви до него и сграбчи пръстите му.
— Само не възразявай, Хю. Може и да е див, но остарява.
— Чичо ти — гласът на Корбет беше дрезгав — никога няма да остарее.
— Хю, той ме обича и въпреки нрава си, дълбоко ти се възхищава.
О, всемилостиви небеса, помисли си Корбет. Тъкмо щеше да се противопостави, когато съзря сълзите готови да се отронят от очите на жена му — един от любимите й похвати: приемаш сега, казваше тя, или ще обикалям из къщата като осъдена на клада мъченица.
— Колко ще остане?
— Два месеца.
С други думи — шест, мина през ума на Корбет. Въздъхна.
— Нека лорд Морган да дойде.
Мейв го целуна отново.
— Всички ще сме заедно — прошепна тя с блеснали от радост очи.
Да, унило си помисли Корбет, всички ще сме заедно.
Мейв плесна с ръце.
— Може да го настаним в стаята в задната част на къщата, а слугите му да отседнат в хан или да останат в залата долу.
Корбет стана, улови кичурче от косите на жена си и се ухили.
— Ще съм зает — заяви той и внезапно сграбчи жена си за раменете. — Кралят каза, че си имала посетители, Мейв. Французинът дьо Краон и спътникът му, дьо Ньовер.
Мейв се намръщи.
— Дьо Краон беше очарователен. Да, Хю, знам, че е лисица, но ми донесе шал от чиста коприна, излязла от лионските тъкачници и сребърна лъжица за Елинор.
— Изхвърли ги — ядно каза Корбет.
— Хю, той беше любезен.
— А какъв беше спътникът му?
— Дьо Ньовер ли? — Мейв учудено сви вежди. — Хубав, по-тих от дьо Краон, дипломатичен и приветлив. Хареса ми.
Корбет хвърли ядосан поглед на жена си, после осъзна колко смешен трябва да изглежда.
— Прости ми — промърмори, — но дьо Краон винаги ме изважда от равновесие.
Мейв го хвана за ръка.
— Забрави го тогава, както аз го забравих. Ела да видиш дъщеря си.
Корбет я последва и се взря надолу в невръстната си дъщеричка. Само на три месеца и Елинор вече приличаше на Мейв: красива, нежна кожа и чисти, правилни черти. Той докосна мъничките й пръстчета.
— Толкова са малки! — прошепна.
Бебешката ръчичка беше топла и нежна като сатенена възглавничка. Стисна я леко и завитата с одеялце от разноцветни парчета Елинор се размърда и се усмихна в съня си.
— Всичко наред ли е с нея?
— Разбира се.
Корбет внимателно постави ръка на бебешкото челце, а Мейв нежно го наблюдаваше. Съпругът й, който обикновено беше толкова спокоен, дори студен, изпитваше ужасен страх от това, какво може да сполети детето. Мейв отклони поглед. Колкото и да й се искаше да не е така, умът на съпруга й все още беше измъчван от призраци. Най-ужасният страх — изненадващо за такъв самотник като него — беше да не изгуби най-близките си и да остане сам. Улови ръката му.
— Да вървим — прошепна тя. — Стаята ни е готова. До леглото има вино, хляб и плодове. — Мейв се засмя. — Леглото е постлано с червена коприна — шепнеше тя. — В средата й са избродирани влюбени гълъби — лицето й стана сериозно. — Може би искаш да си починеш? Или да пиеш нещо сладко? Трябва да си уморен от това дълго пътуване.
Корбет се засмя в отговор.
— Извикай Ана — промърмори Корбет, придърпвайки Мейв близо до себе си. — Нека остане с Елинор, а аз ще ти покажа, мадам, колко съм уморен!
Глава трета
На сутринта Корбет стана рано. Загаси свещта от стенния свещник и отвори зарешетеното прозорче, което гледаше към различните градини — между които и една с овошки — в задния двор на къщата. Съмваше и небето започваше да светлее. Дочуваше биенето на камбаните на „Сейнт Лоурънс Джуъри“, които известяваха зазоряването. Само след техния звън градските порти се отваряха и започваше новия работен ден. Върна се обратно към леглото и целуна по страната все още спящата си съпруга; после поспря над люлката на Елинор и погледа как малката му дъщеря отвръща сериозно на погледа му. Корбет стоеше запленен. Детето беше така тихо, така спокойно. Преди да стане, я чу как гука на дървената кукла, оставена от Мейв редом до нея на валчестата възглавничка. Корбет се отдръпна неохотно и припряно облече дрехите, наредени предната вечер от Мейв на сандъка: тъмносини кожени гамаши, мека, бяла риза и туника без ръкави с връвчица, за да се пристяга в кръста, която Корбет захвърли. Наясно беше с опасностите, срещу които можеше да се изправи, затова откачи от куката на стената колана с меча и го закопча на кръста си. Взе ботушите и плаща си и излезе тихо на пръсти от стаята, тъкмо когато Елинор неочаквано разбра, че е гладна и ревна, сякаш за да покаже пред баща си и други страни от своя характер.
— Същата като майка си — пошушна Корбет на себе си, докато се прокрадваше по стълбите, и блъсна вратата на стаята на Ранулф, която обикновено изглеждаше като бойно поле след ожесточена битка.
Само по продължителното, гръмогласно хъркане можеше да разбере, че слугата му е тук. Корбет с
