в мислите си и отпиваше от виното си, докато Кейд не се върна.
— Четивото грабна ли вниманието ти, Корбет?
— Да. Никакви следи ли нямаш за убийствата на проститутките?
— Никакви.
— Ами лейди Съмървил?
— Връщала се е от събрание на ордена на „Сестрите на света Марта“ в Уестминстър заедно със своя посестрима. Отминали Холбърн и поспрели при болницата на „Сейнт Бартолъмю“. Лейди Съмървил казала, че ще върви напряко през Смитфийлд до къщата си, която е близо до Барбикан. Посестримата й възразила срещу това нейно намерение, но лейди Съмървил просто се засмяла. Казала, че била стара и тъй като се занимавала с милосърдни дела и всички скитници я познавали, даже нямало и да я заговорят.
Корбет сви рамене.
— Лейди Съмървил има син, който се веселял извън къщи с приятели. Прибрал се в малките часове, открил, че майка му не е вкъщи и организирал търсенето й. Слугите му открили тялото й близо до бесилките в Смитфийлд, гърлото й било прерязано.
— Не е имало каквито и да било следи от обезобразяване по тялото, така ли?
— Никакви.
— Лейди Съмървил била ли е притеснена или разстроена преди смъртта си?
— Не. Не съвсем.
— По-точно, мастър Кейд.
Заместник-шерифът прикри раздразнението си.
— Една от спътничките й твърди, че била затворена в себе си и непрекъснато си повтаряла някаква пословица.
— Каква поговорка?
—
— Какво е искала да каже?
— Не знам. Може да е говорила за някое от своите задължения, свързани с милосърдните й дела.
— Кое именно задължение?
— Често е перяла расата на монасите в Уестминстър. Техният абат, Уолтър Уенлок, е болен. Приорът им е починал, затова лейди Съмървил често е надзиравала перачницата на абатството.
Корбет върна наръча от пергаменти.
— Ами смъртта на отец Бенедикт?
— Известно ти е какво знаем.
— Не е ли странно, че не е отключил вратата? Дали не се е задушил от дима, или пък расото му се е подпалило? А котката?
Кейд се облегна на стената и затропа с крак по пода.
— Мастър Корбет, из цял Лондон имаме трупове, а ти ме питаш за някаква котка?
Корбет се усмихна.
— Не разбирам защо котката не се е измъкнала през прозореца?
Кейд повдигна вежди, после присви очи.
— Разбира се — промърмори. — Не се бях замислял.
— Искам да огледам къщата или онова, което е останало от нея. А съобщението, което отец Бенедикт ти е изпратил?
— Не знаем какво е имал предвид, нито за какво може да се отнася. Знаеш какви скандали тровят живота на свещениците и монасите. Може да е ставало дума за нещо такова или да е свързано с Уестминстър.
— Как да е свързано?
— Хората напускат абатството и двореца. Ненадейно е спряла всякаква работа по сградата, защото кралят не може да плаща на зидарите. Хазната и финансовият министър сега съпровождат краля, затова дворът не е бил там с години. Абатът Уенлок е болен и монасите са доста разпуснати. Всъщност Уестминстър е важен само заради това, че кралят премести голяма част от хазната си в подземието на катедралния съвет.
Корбет го погледна сепнат.
— Защо?
— Заради строителните работи в Тауър. Повечето помещения там в момента са ненадеждни. Подземието на Уестминстър май е най-сигурното място в Лондон.
— Убеден ли си, че няма опасност за хазната?
— Да, в същия ден, в който умря отец Бенедикт, отидох да го видя, но го нямаше, затова проверих хазната. Печатите на вратата бяха непокътнати и по тях разбрах, че няма опасност. Има само един вход към подземието: запечатаната врата. При това дори някой да влезе, тесните стъпала надолу нарочно са разбити, а останалата част от сградата е защитена от най-яките стени, които съм виждал.
— А мастър Падликот?
— Мога да кажа само — повтори Кейд, — че са забелязали копелето в Лондон, макар съобщението да не идва от онзи, който го е видял.
— Тук сякаш живеят само хора със зли помисли!
Кейд се изсмя с ирония.
— Разбира се, и какво?
Корбет смуши с лакът задрямалия Ранулф, за да се събуди.
— Мастър Кейд, известно ли ти е за пребиваването в Лондон на френския пратеник дьо Краон и неговия спътник дьо Ньовер? Привидно са тук, за да донесат приятелски известия от господаря си до нашия крал, но истинската причина за присъствието им е друга.
— Да не би да твърдиш, че имат нещо общо с Падликот?
— Възможно е. Видели са Падликот заедно с мастър Гийом дьо Ногаре, пазителя на кралските тайни на Филип IV.
Кейд отиде и си наля чаша вино, към което щедро добави вода.
— О да — отвърна. — Известно ни е, че дьо Краон е в Лондон. Беше приет от кмета, на когото връчи акредитивните си писма. Оттогава без много шум държим къщата му на Грейсчърч Стрийт под око, но вече ни е дотегнал. Не е направил нищо нередно и явно проявява интерес най-вече от корабоплаването ни по Темза. И тъй като не сме във война с Франция, не върши нищо престъпно.
Корбет се изправи и протегна.
— Така — въздъхна той, — откъде ще започнем?
Заместник-шерифът разпери ръце.
— Както каза моят господар, на твоите услуги съм.
— Тогава да се вслушаме в Цицерон:
— Прощавай, мастър Корбет?
— Да огледаме тялото — Корбет взе наметката си. — Позволяваш ли да взема списъка с имената на убитите жени?
Кейд му го подаде.
— Последната жертва погребана ли е вече?
— Не, намира се в гробницата на Сейнт Лоурънс Джуъри.
Кейд пресуши чашата и препаса меча си.
— Ако искаш да я огледаш, трябва да побързаш. Добрият свещеник възнамерява да я погребе до останалите по-късно тази сутрин.
— Какво каза? — запъна се Ранулф. — Каза „до останалите“, така ли?
— Ами — отвърна Кейд, — винаги докарват мъртвите проститутки с каруца от малка постройка в кметството. Плащаме на свещениците от Сейнт Лоурънс Джуъри да ги погребат — по шилинг, ако добре си спомням.
— И всички — уточняваше Ранулф — без лейди Съмървил са погребани там?
— Да. За по шилинг не получават кой знае какво: дрипав конопен покров, плитка дупка в земята и споменаване на сутрешната литургия.
