глад. В един момент се почувства така замаяна, че трябваше да спре и да постои облегната на някаква врата, докато наблюдаваше как в другия ъгъл на уличката една старица засуква полите си и кляка да пикае. Старицата улови погледа на Агнес и кудкудякащият й смях оголи възпалени венци с жълти, изгнили зъби. Агнес притеснено отмести погледа си, стисна юмруци и отмина.
Продължи по градския ров, пълен с отпадъци и боклуци, труповете на мъртвите котки и кучета гниеха под силното лятно слънце. Зави надясно, надолу по Олдърсгейт Стрийт към Сейнт Мартин’с Лейн, после по уличките, които щяха да я отведат към Грейфрайърс. Помощник-шерифът на селото беше струпал върху маса на висока купчина вещите, задигнати от крадец, който вече беше на път за ешафода в Тайбърн. Различни хора се обявяваха за собственици на едни и същи предмети, последва ожесточена кавга, заради която всички пътища се оказаха затворени. Покрай Агнес минаваше уличен търговец с малка ръчна количка, пълна с хляб, буци сирене и приготвена змиорка. Агнес протегна ръка; трябваше да яде, трябваше да сложи нещо в устата си. Изведнъж дребен хлапак метна умряла, подута жаба в количката. Продавачът я хвана и я хвърли обратно, ругаейки високо и Агнес не пропусна късмета си. Грабна малко парче корав ръжен хляб, бучка сирене и видяла пролука в тълпата, се провря през нея и се спусна по тясна, воняща уличка. Зави наляво и видя пред себе си малка църква. Прииска й се да изкрещи от радост с уста, пълна с хляб и сирене. Беше на мястото и в безопасност. Изкачи се по рушащите се стъпала и се вмъкна в сумрачно преддверие. Съобщението, пъхнато под вратата на таванската й стаичка, не беше многословно: да иде до църквата преди молитвата
Сви се при основите на една колона и натъпка остатъка от хляба и сиренето в устата си, като дъвчеше последното парче бавно, наслаждавайки се на всеки миг. Чувстваше се по-силна, но и толкова уморена. Клепачите й вече натежаваха, когато чу шепота.
— Агнес! Агнес!
Момичето се изправи, вперило очи в мрака.
— Къде си? — попита.
Никой не отговори. Уплашена Агнес се облегна на колоната. Помисли си, че ако остане там, нищо няма да й се случи.
— Моля те! — каза тя. — Какво става?
Пристъпваше покрай колоната с лице обърнато настрани и открита шия: беше толкова уязвима. Застаналият от другата страна на колоната убиец с едно движение на острия като бръснач нож преряза гърлото й и отне живота на Агнес. С отворени очи, в които се четеше ужас, тя се свлече на твърдия, покрит с каменни плочи под, а убиецът смачка восъчната кукла на топка и повдигна нагоре широкия си ръкав. Постоя няколко секунди над тялото на момичето.
— Сбогом, Агнес — прошепна той. — Може и да си ме видяла, но не разбра, че и аз те забелязах.
На сутринта след заминаването на Малтоут, Корбет и Ранулф напуснаха Уинчестър. Сам кралят слезе до външната стена на замъка да се сбогува, постоя и си поприказва с Корбет по незначителни въпроси. Сграбчил юздите на коня, кралят се приближи и отправи настойчив поглед нагоре.
— Ще се погрижиш, Хю. Ще сложиш край на убийствата.
— Ще направя всичко възможно, твое величество.
— Що се отнася до Падликот… — измърмори кралят.
— Той е мошеник и един ден ще увисне на бесилката.
— Не е толкова лесно — кралят потупа коня по врата. — Ако се ползва с приятелството на мастър Ногаре, скоро Падликот здраво ще се намеси в делата ни, но — кралят се подсмихна — ще видим какво има да става.
Пусна юздите и отстъпи.
— Предай поздравите ми на лейди Мейв и на малката Елинор. Дръж ме в течение. Ще остана малко в Уинчестър и после ще тръгна на север към Херефорд.
Корбет кимна, потупа коня си и тръгна по тесния, настлан с плочи път, който извеждаше от замъка и продължаваше надолу към града, а Ранулф го следваше с товарното си конче. След час, когато камбаните на Уинчестър звъняха за утринната молитва, преминаха през градските порти и подхванаха лъкатушещите селски пътеки към Стария римски път. Небето беше безоблачно и слънцето се издигаше по него. Корбет забави хода на коня си до раван, наслаждаваше се на топлия и сладък мирис на поле. Селяните бяха наизлезли и работеха по нивите си; по тучните ливади из които растеше иглика, зимзелен и други полски цветя, пасяха говеда и овце. Росата още не беше се вдигнала от живия плет и Корбет слушаше песента на дивите гълъби, кукувиците и дроздовете, скрити високо в тъмната, кадифена зеленина на дърветата. Лисица, захапала едър заек, притича пред тях, стресна Ранулф и отнесе ругатните му.
Спряха за кратко да похапнат бял хляб и разредено с вода вино, които Ранулф беше изпросил от готварницата на замъка. Слугата на Корбет беше раздразнителен, понеже мразеше селото. Ако зависеше от него, нямаше да спира устремен слепешката, чак докато не влезе през Крипългейт11 и не се окаже изгубен сред блъсканицата, шаренията и смрадта на лондонските улици. Корбет пък беше щастлив. Можеше да изброи сполетелите го дарове: беше се освободил от краля, връщаше се в Лондон и, ако Малтоут си беше свършил добре работата, гневът на Мейв щеше да е позатихнал. При все това виждаше, че Ранулф е нещастен и докато яздеха по пътя, обясни на слугата си причините за тяхното завръщане. Ранулф се отърси от неприязънта си към откритото поле, докато слушаше с широко отворени очи Корбет, а после леко подсвирна през зъби.
— Мътните го взели! — прошепна той. — Някой прерязва гърлата на уличниците в Лондон. Убит е свещеник. А онова френско копеле си вре носа насам-натам.
Ранулф мълчаливо поклати глава.
— Не забравяй Падликот.
Ранулф-ат-Нюгейт се намръщи.
— Как може някой да забрави Падликот? — отвърна той.
— Какво искаш да кажеш, Ранулф?
— Ами — слугата сви рамене — преди да започна служба при теб, господарю…
— Говориш за времето, когато беше скитник и крадец?
— Не съм бил крадец!
— Да, Ранулф, не беше крадец, да го кажем така: по времето, когато трудно правеше разлика между своята и чуждата собственост.
Ранулф отправи гневен поглед към господаря си. Рядко засягаха въпроса за миналото му. Ако не беше намесата на Корбет, Ранулф щеше да увисне на бесилката, а мъртвото му тяло до бъде хвърлено във варниците близо до Чартърхауз.
Корбет му смигна.
— Прощавай, Ранулф, докъде беше стигнал?
— Ами из бардаците и кръчмите на Съдърк — сборища на крадци около Уайтфрайърс12 Падликот беше легенда. Можел да влезе в която и да е къща, да отключи всеки катинар на сандък. Твърдяха, че даже можел да обръсне човек, докато спи.
— Някой знае ли как изглежда?
Ранулф се загледа в бавно кръжащия над полето ястреб.
— Не. Едни казват, че е нисък и дебел, други го описват като висок и слаб. Един разправя, че е червенокос, а друг — че косата му е черна. Говори свободно латински и може да те убеди, че черното е бяло, че ти си мошеник, а аз — почтен човек. Но не може той да е отговорен за убийствата на проститутките.
— Какво искаш да кажеш?
— Нещо подобно се случи в Лондон, когато бях момче. Имаше някакъв мъж — майка ми знаеше името му, но аз съм го забравил — мразел жените, ходел по проститутки, но единственият начин, за да получи наслада, бил да ги пребива. Добре, но нещата се влошили. Накрая успявал да получи удовлетворение единствено, ако ги удуши.
— Луд човек — отбеляза Корбет.
— Напълно луд. Обикалял улиците на Съдърк облечен в червена роба. Доста уличници убил, преди да
