документа в ръка и викаше за служител, който да го заведе незабавно при краля.
После се огледа из разхвърляната стая. Вълнението от наскоро свършилата среща вече беше утихнало. Най-добре щеше да е, заключи той, веднага да тръгне.
— Колкото по-скоро тръгна, толкова по-скоро ще приключа — измърмори Корбет. — И така, къде е добродетелният Ранулф?
Слугата на Корбет, добродетелният Ранулф, беше в голямата зала, клечеше в един от ъглите с пазач от кралската свита, който лека-полека го прилъгваше за игра на зарове. Червенокосият и с бяло лице слуга тържествено се оглеждаше наоколо; очите му гледаха сериозно и непоколебимо.
— Бива ме малко на зарове — мънкаше Ранулф.
Войниците се усмихваха при мисълта, че са сгащили будала. Ранулф пораздрънка кесията си.
— Имам малко сребро — рече той, — а и приятелят ми, ей го там, има.
Той се обърна към седналия до него коняр на Корбет, Малтоут, рус и кръглолик, същинско невежо селяче. Малтоут се засмя глуповато на войниците, а Ранулф се ухили, понеже вече се бяха хванали на въдицата. Заровете бяха хвърлени, Ранулф загуби и тогава, сред викове „Късметът на начинаещия!“, започна да печели. Напълно се беше потопил в играта, когато видя, че войниците гледат нагоре със страх и почувства здравата желязната хватка на господаря си върху своето рамо.
— Скъпи ми Ранулф — благо каза Корбет, — имам да ти прошепна само дума на ухо.
Ранулф се намръщи насреща му.
— Господарю, насред играта съм.
— Ранулф — рече Корбет, — аз също. Само дума, но далеч от приятелите ти.
Ранулф скочи на крака и Корбет го отведе, като все още го стискаше здраво за рамото.
— Какво не е наред, господарю? — Ранулф потрепери от болка, понеже Корбет беше впил пръсти.
— Първо, Ранулф, казах ти повече да не използваш тези зарове срещу войниците на краля. Те са хора, които работят много и ти не си тук, за да им измъкнеш всяка спечелена от тях пара. Второ — Корбет охлаби хватката, — незабавно се връщаш в Лондон.
Ранулф заряза престорената си невинност и лукаво се ухили.
— Трето — продължаваше Корбет, — трябва да си съберем багажа.
— Господарю — прошепна дрезгаво Ранулф, — печеля.
— Знам, че печелиш, Ранулф, както и че ще върнеш обратно всяка пара. Малтоут?
Ранулф с натежало сърце се помъкна обратно, на минаване край Малтоут повдигна очи към небето. Корбет тревожно погледна младежа.
— Не носиш оръжие, нали? — запита предпазливо.
Момчето се засмя.
— Хубаво! — засмя се и Корбет в отговор, възхитен от невинността в погледа му, момчето имаше очи сини като метличина.
Корбет не беше срещал войник, който като Малтоут да знае толкова много за конете, да се оправя толкова вещо и умело с тях и да е толкова зле с оръжията. Ако Малтоут носеше нож или щеше да се пореже сам, или да пореже някой друг. Ако носеше лък или щеше да се препъне в него или да извади око на някой невинен, стоящ наблизо. Беше опасен — колкото и всеки враг — когато носеше копие или меч.
— Малтоут! Малтоут! — измърмори Корбет — Преди беше невинен войник — коняр, добър кавалерист, а после срещна Ранулф — Корбет потрепна от възхитата в очите на слугата си. — Да, да, знам — продължаваше Корбет. — Каквото Ранулф не знае за заровете, жените и пиенето, не си струва да се научи. Но тръгваме за Лондон. И то незабавно. Вземи два коня от кралската конюшня, препусни възможно най- бързо и предай на лейди Мейв, че двамата с Ранулф идваме след теб.
Корбет облиза устни.
— Кажи й — рече в завършек, — че няма да идем в Уелс, а ще се задържим малко в Лондон.
Младият пратеник закима енергично и побягна, като спря само, за да погледа как скръбният Ранулф връща спечеленото по нечестен начин с подправени зарове. Корбет го гледаше как се отдалечава и притвори очи, надяваше се, че Бог и Малтоут ще му простят малодушието. В края на краищата младият пратеник щеше първи да се сблъска с изпепеляващия гняв на лейди Мейв.
Глава втора
В мрака стоеше и чакаше неясен силует. На процеждащата се през тесния прозорец слаба светлина се виждаше само проблясването на месинговата игла, която силуетът забиваше в малка восъчна кукла. Най- чист пчелен восък, събиран от свещите, които стояха на олтарите в църквите, и от златните и сребърни свещници на най-имотните, беше използван при грижливата направа на високата едва шест инча кукла. Като вещ за изливане на омразата, в направата й имаше вложена много любов. Създателят й беше направил кръглото лице, дългите ръце и крака и стегнатите, вирнати гърди с уменията на резбар. Най-отгоре й беше прикрепено парче дърво, боядисано в оранжево, а привързаният през средата й червен креп стоеше като широка пола. Очите — две малки копчета — невиждащо, но втренчено отвръщаха на погледа на създателя си, който се подсмихваше и за пореден път забиваше иглата в мекото бяло тяло. Силуетът извади иглата, след което старателно преряза врата на восъчната кукла.
В таванската си стаичка над едно магазинче на Кок Лейн, Агнес Редхард умираше от страх. Не смееше да излезе навън. От дни не си беше купувала храна, а при липсата на клиенти купчинката й от монети се беше стопила. Беше гладна, жадна и толкова самотна, че би си легнала с някого даром, само срещу едната утеха да има кой да й говори или да слуша бърборенето й. Момичето трескаво се обличаше, понеже вярваше, че избавлението й е съвсем близо. Изтегли светлочервената си риза надолу по сладострастното си тяло, стегна кожените ремъци на дървените си налъми и със стоманен гребен, който беше виждал и по- добри времена, разреса разпуснатата си, червена коса. Огледа таванската стаичка.
— Боже! — промълви. — Искам да изляза от това място.
Стаичката се беше превърнала в затвор от оная нощ, когато прогонена от своя клиент, тя се промъкна по опушената уличка с надеждата приятелката й, Изабо, да й позволи да пренощува на пода. Агнес Редхард проклинаше пекаря, който вместо да я заведе у дома си, грубо се възползва от нея в тъмния ъгъл на улицата, плати й само половината от обещаното, а после я изгони с ругатни и заплахи, че ще извика стражата.
Агнес беше тръгнала по Олд Джуъри и спря тъкмо когато покрита с качулка фигура се измъкна крадешком от къщата, в която живееше Изабо. Това й се стори странно, но в тъмния вход на магазина зърна лицето и се засмя, а после забързано заизкачва стълбите твърдо решена да подразни Изабо. Чак по средата на пътя се подхлъзна на стичащата се от прерязаното гърло на приятелката й кръв. Несекващите й писъци събраха цялата улица. Въпреки всичко Агнес си държа езика зад зъбите. Беше видяла лицето, но не можеше да повярва, че някой, толкова благочестив ще извърши такова жестоко убийство. Затова Агнес купи паче перо и парче пергамент и изпрати спешно съобщение в Уестминстър. В отговора си нейният благодетел й казваше да иде до малката църквица близо до Грейфрайърс9. Агнес грабна дрипавата си наметка и изтича по стълбите. Навън хлапакът с мърляво лице, на когото беше платила пени, за да наблюдава вратата, се ухили и й махна.
— Няма никакви непознати, мистрес! — извика то.
Агнес се усмихна и момчето се зачуди какво ли не е наред, та проститутката не си е изрисувала лицето. Не можеше да разбере защо тя се крие в стаята си и му плаща пари, за да я предупреждава, ако идват разни непознати. Момчето я изгледа как се отдалечава, после се изкашля и изхрачи. Каквото и да се беше объркало, той се надяваше Агнес Редхард да не разбере, че не е предал съобщението й в Уестминстър. Вместо това беше хвърлил бележката в канала и скрил даденото му от нея пени в кош със сливи, покрити със захар.
Междувременно Агнес се промъкваше през улиците, като профучаваше покрай слепите просяци, които хленчеха за милостиня, както и покрай сакатия с дървени протези, който се дереше, че е видял дявола в Смитфийлд, но никой не му обръщаше внимание. Под издадените първи катове на къщите, сергиите бяха отворени и облечените в кожа чираци предлагаха на висок глас току-що опечено овнешко, говеждо с подправки и пухкав хляб. Агнес подуши апетитните миризми, носещи се от сергиите и стомахът й се сви от
