Темза, Ранулф сграбчи здраво меча си и внимателно обмисли осъществяването на плана си. Надяваше се само Фицуорън да е казала истината. Ранулф я заплаши, че ако не му даде сведенията, ще разкаже истината на всяка проститутка в Лондон. Признанието й дойде лесно. Нощем Съдърк се считаше за лондонската врата към ада и Ранулф знаеше, че на кръчмата „Вълчата глава“ й се носи слава, по-лоша и от тая на дявола.
Мълчанието на Ранулф заинтригува лодкаря, който реши, че пътникът му ще посети известните като долнопробни бордеи на Съдърк и не го остави да слезе, докато не го посъветва как да похарчи сполучливо парите си в кръчмата „Златната камбана“, където уличниците срещу пени се разгонвали като зайки, а за две пенита изпълнявали всяко желание. Ранулф се сети за окаяните, жалки трупове, които беше видял, усмихна се мрачно и щом стигнаха брега се насочи към преплетените улички, които тръгваха от речния бряг. Нямаше запалени светлини или факли. Жилищата и бордеите се притискаха едни в други и Ранулф почувства, че поема път през тъмен лабиринт. Известно му беше, че Съдърк се събуждаше за живот през нощта: убийци, джебчии, сводници, скитници и обявени извън закона бродеха из уличките в търсене на плячка сред слабите и безпомощните. Помийните ями бяха задръстени с мръсотии от всякакъв вид. Мръсотиите воняха като гниещите останки в костница. Ранулф навлезе по-навътре в тъмнината и мрачни сенки изплуваха от тесните порти, но бързо се шмугнаха обратно, щом видяха дръжката на неговата кама и на меча му.
Накрая намери „Вълчата глава“ — малка, опушена кръчма с тесни като процепи прозорци, от които се носеха звуците на невероятно буен гуляй. Ранулф бутна разнебитената врата и влезе в шумно, полуосветено и спарено помещение. Щом влезе, врявата стихна. Ранулф отметна плаща си, при вида на меча и камата, глъчката на разговора се възобнови. Омазнен, с пълно лице, прислужник забързано и с реверанси — сякаш Ранулф е кралят — се затътри към него. Алчните му очички опипваха скъпия плат на плаща на Ранулф и кожата на ботушите му с хубави токове.
— Ейл? Вино? — нададе хленч прислужникът. — Момиче? Или две?
Ранулф му махна да се приближи и сграбчи мъжа за лекьосания с храна кожен елек.
— Търся Уормуд! — продума полугласно. — И не ме лъжи, бъчво със сланина! Той и неговите другарчета винаги се срещат тук. Мога да ги наема, нали?
Тлъстият прислужник облиза устни, очите му се стрелкаха като на уловен плъх.
— Не поглеждай! — изсъска той. — В оня ъгъл седят Уормуд и другарчетата му. Тук са. За какво си дошъл, господарю? За игра на зарове?
Ранулф го бутна.
— Да, да — измърмори. — Игра на зарове.
Изтласка мъжа настрани, отиде до ъгъла, загледа към четиримата играчи, които разтърсваха пукнати зарове в мръсна чаша. Отначало не му обърнаха внимание, но после едноокият мъж в ъгъла вдигна очи. Имаше тясно, слабо лице, което заради разкривената уста и раната от нож под здравото му око, изглеждаше още по-покварено. Мазната му коса беше разделена на път и падаше на разбъркани къдрици по раменете.
— Какво искаш, мъжаго?
— Ти ли си Уормуд?
— Аз съм. Ти кой си?
— Препоръчаха те!
— За какво? — ръцете на Уормуд се спуснаха под масата, както и ръцете на тримата му другари.
Над всички се извисяваше Ранулф. Бяха точно каквито изглеждаха: разбойници, убийци, които и на дете щяха да прережат гърлото само срещу грош. Небръснати, с очи, които лукаво проблясваха. Ранулф видя, че единият лекува рана на рамото си и разбра, че е открил жертвата си.
— Искам да те наема — заяви Ранулф. — Но първо искам да поразиграя златото си.
Ръцете на Уормуд, както и тези на другарите му, се показаха над масата. Ранулф забеляза завързаните около раните им парцали и видя петната от вар. Знаеше, че професионалните убийци си имат запазена марка. Някои използваха гарота, други арбалет, докато тези хубавци използваха вар, за да заслепят жертвата си, преди да нанесат удара с кама или меч. Уормуд разпери покритите си с парцали ръце.
— Та значи искаш да ни наемеш, но първо искаш да поиграем на зарове? — изсмя се към другарите си. — Скъпи мои братя, съдбата ни се усмихва тази нощ.
— Кръчмарю! — провикна се той. — Донеси стол на приятеля ни. Кана от най-доброто си вино и пет чаши! Той черпи!
Кръчмарят хукна, но скри лицето си, защото се досещаше какво ще последва. Донесоха стола и виното. Уормуд разклати заровете в чашата.
— Хайде, мастър, първо гостите!
Ранулф разклати заровете и хвърли десет, после подаде чашата на мъжа, който седеше вляво от него. Всеки хвърли по веднъж, като пиеха вино и ругаеха, и всички хвърлиха по-малко от Ранулф. Чашата със заровете обиколи по веднъж.
— Най-доброто от три! — ядосано заяви Уормуд. — И ще видим златото ти, щом загубиш!
Ранулф плъзна монета по масата и останалите впериха алчно очи в нея. Ранулф взе чашата със заровете.
— Странно! — възкликна Уормуд.
— Кое? — усмихна се Ранулф.
— Видяхме златото ти, но за какво играем?
Ранулф постави чашата обратно на масата.
— О, не ви ли казах? — усмивката му стана още по-широка. — Вашия живот!
Уормуд отпусна ръце, преди останалите да успеят да се съвземат от изненадата. Ранулф скочи на крака и ритна стола си назад. Измъкна изпод плаща си малък арбалет и стрела с шипове отстрани се заби в гърдите на Уормуд, преди ръката на разбойника да стигне до камата му. Другарите му бяха или твърде мудни, или твърде пияни. Единият се изправи и почти се стовари върху камата на Ранулф. Отдръпна се с крясъци, притиснал ръце върху кървящата рана в корема си. Не ги сполетя по-добро и другите двама, Ранулф гъвкаво се измести и притисна единия до стената. Отдръпна се и извади меча си, защото последният разбойник беше сграбчил камата си, ломотеше пиянски ругатни и залиташе към него. Ранулф се изплъзна, мъжът запристъпя срещу него, после изкрещя от болка и се строполи на пода, Ранулф извади отново меча си и го заби в кръста му. Четвъртият убиец, все още приклещен между масата и стената, се мъчеше да се освободи. Ранулф грабна привързаната за колана на един от лежащите на пода торбичка. Развърза я, изсипа варта в шепите си и я хвърли в лицето на седящия мъж. Разбойникът се блъсна назад, разпищя се, затропа с крака по пода. Ранулф се обърна и се огледа из вече притихналата кръчма.
— Беше раздадено правосъдие! — ревна насреща им — Има ли някой, който да иска да говори с мен?
Никой не отговори. Ранулф измъкна камата си от мъртвия убиец и предпазливо се запъти към вратата. Чуваше се само проскърцването на столовете и неясните ругатни на останалия жив другар на Уормуд, стенещ за вода. Ранулф се измъкна в нощта и забърза обратно по тъмните улички към речния бряг. Там почисти оръжията си, постави ги в ножниците и тръгна по кея, за да наеме лодка. Плати и се качи в нея. Щом лодкарят се отблъсна от брега, Ранулф се загледа в ленивите вълни на реката. Не чувстваше угризения за стореното. Тези мъже го бяха нападнали без друга причина, освен тази, че оная кучка Фицуорън им е платила. Почти им бяха светили маслото на него, на господаря му и причиниха само Бог знае какви поражения на очите на бедния Малтоут. Ранулф се облегна назад на кърмата. Когато му дойдеше времето, щеше да каже на Корбет за стореното. Ранулф се замисли за лейди Мери Невил и се усмихна. Може би трябваше да каже още нещо на господаря „Кисела физиономия“? Над него пропищя чайка, но Ранулф едва се помръдна. Той си припомни как се опълчи на Корбет: той, Ранулф-ат-Нюгейт, струваше колкото и всеки друг, ще коленичи един ден пред краля, ще го провъзгласят за рицар, ще получи висока служба и ще помоли лейди Мери Невил да се омъжи за него. И как можеше да попречи на това господарят „Кисела физиономия“? Ранулф затвори очи и се размечта за бъдещите почести.
Когато стигнаха до стъпалата на Рибарския кей, Ранулф така се беше унесъл в мечти, че лодкарят трябваше силно да го разтърси. С напълно отнесен вид, Ранулф подхвърли няколко монети в ръцете на мъжа и остана зареял поглед над кея. Мислите му се въртяха около разговора на Корбет с Падликот. Мошеникът, който в момента пребиваваше във Флийт, пропусна да разбули една малка загадка; нещо, което Корбет не
