абатството са убити? Някои от твоите момичета трябва да са измежду жертвите.
Падликот сви рамене и се обви по-плътно в дрехата си.
— Знаеш какъв е светът. Ти си Ранулф, нали?
Посетителят му кимна.
— Мъжете умират по жесток начин, също и жените, и децата, защо не и проститутките — Падликот протегна крака. — Господарят ти ще спази ли думата си за моя брат?
— Да — отвърна Ранулф. — Ако ми кажеш още нещо, ще ти дам дума два пъти годишно да ходя до „Сейнт Антъни“ за да се уверя, че всичко е наред.
Падликот се изправи на крака и застана пред Ранулф.
— Не те е пратил Корбет. Сам си дошъл. Казах му каквото знам и макар да съм наясно, че всички представители на властта са копелета, ти не си тук, за да злорадстваш. Какво искаш? Убиеца на проститутките ли?
— Не — отвърна отбранително Ранулф. — Вече приключихме със случая.
— Какво тогава?
— Сведения.
— За Корбет?
— За мен.
Падликот се разсмя гръмогласно и седна обратно на леглото.
— Значи играеш сам, мастър Ранулф? Слугата съперничи на господаря си, така ли е? Защо си мислиш, че знам още нещо?
Ранулф се надвеси напред.
— Приемам — започна той, — че дьо Краон е дошъл в Англия, за да измъкне и отнесе хазната вкъщи. Разбирам и защо се е криел, но не и защо ти, мастър Падликот, който си копаел в основите на подземието, е трябвало да оставиш тази така важна задача и да се върнеш обратно във Франция.
Ранулф погледна затворника.
— Това е единственото слабо място във веригата. Защо не си остана в Лондон, Падликот, защо е трябвало да пътуваш обратно до Париж? Не отричай, че си пътувал. Съучастниците ти потвърдиха, че си изчезвал за цели седмици. Какви си ги вършил още?
Падликот размаха пръст насреща му.
— Много си проницателен, мастър Ранулф. Корбет не ме попита.
— Може да е решил, че си ходил за нови нареждания.
Падликот сви рамене.
— Е, и?
— Е — отвърна Ранулф, — ще ми кажеш ли истинската причина?
Падликот отново легна на леглото си и скръсти ръце зад главата си.
— Нямаш какво да губиш.
— Нямам и какво да спечеля — озъби се Падликот.
— Имаш брат и както ти е известно, Падликот, палачът знае някои начини да облекчи болката. Сигурен съм, че добрият ни приятел — тъмничарят, ще може да донесе голяма чаша вино с подправки преди за последно да се повозиш на каруцата с осъдените на смърт.
Падликот лежеше и подсвиркваше тихичко през зъби.
— Съгласен съм — каза остро той и се залюля на леглото. — Аз съм на прага на смъртта, Ранулф. Знаеш, че клетвата, която ми дадеш, ще е свещена.
— Ще я спазя.
Падликот потропа с крака по пода.
— Искаш ли да видиш лицето на Христос? — попита го внезапно той.
— Какво?
— Искаш ли да видиш лицето на Христос?
— Разбира се. Какво имаш предвид?
— Знаеш ли за ордена на тамплиерите?
— Разбира се! — озъби се Ранулф.
— Добре — въздъхна Падликот. — Не знам цялата история, но понякога, когато обърне няколко чашки, дьо Краон става бъбрив. Неговият господар, Филип Френски, отчаяно се нуждае от пари. Улиците в Северна Франция са претъпкани с въоръжени мъже, защото Филип събира войските си за нападение срещу Фландрия.
Падликот вдигна ръка.
— Знам, че ти е известно. Както и да е, Филип е дочул за безценна реликва, покровът на Христос, който се пази от тамплиерите.
— И сега го иска, за да може да го продаде в чужбина?
Падликот се намръщи.
— А, има и още. Разбираш ли, имах три задачи: да проникна в подземието беше първата, другите две бяха да събера сведения за тамплиерите в Англия, както и всичко около тяхната прочута реликва.
— Защо точно за тамплиерите?
— А — Падликот се изправи и зашушна в ухото на Ранулф. После се отдръпна, наслаждавайки се на смаяното изражение, изписано на лицето на Ранулф.
— Истината ли казваш? — попита той.
Падликот кимна.
— Проникването в подземието е нищо в сравнение с плановете на Филип за бъдещето. Сега само четирима други знаят каквото и ти — Падликот вдигна пръсти. — Филип Френски, мастър Ногаре, дьо Краон и аз.
Падликот присви рамене.
— Скоро ще съм мъртъв. Да си го кажем направо, копелето дьо Краон и пръста си не мръдна да ме спаси.
Ранулф се дръпна от масата и потропа на вратата на килията.
— Ще удържиш ли думата си? — умоляващо го попита Падликот.
Ранулф го погледна през рамо.
— Разбира се, стига казаното то теб да е истина.
В жилището на пазача на портата, Ранулф бръкна под наметката си и извади кесията си. Отброи няколко сребърни монети и ги пусна в дланта на тъмничаря.
— Ще направиш ли каквото ти казах? — попита Ранулф.
— Разбира се, мастър — отвърна мъжът. — Сутринта на изпълнението на присъдата ще се погрижа Падликот да пие много и тогава ще се отправи нагоре по стълбата на палача.
Ранулф го увери, че ще провери дали не е прахосал среброто си на вятъра и въздъхвайки дълбоко излезе от тъмницата. Обкованата с гвоздеи врата се затвори плътно след него. Постоя, поемайки дълбоко хладния нощен въздух, вперил поглед в звездите.
— Ранулф-ат-Нюгейт — прошепна на себе си. — Търсачът на тайни.
Припомни си пошушнатото от Падликот. О, той щеше да каже на господаря „Кисела физиономия“, но сам щеше да реши кога и къде. Разкриването на ужасната тайна на Падликот щеше да е ключът към щастието на Ранулф.
Бележка на автора
Описаните в книгата събития са действителни. Ричард Падликот е бил образован писар, майстор на превъплъщението и добре известен злосторник с международна слава. Бил е търговец във Фландрия и Холандия и заради икономическите мерки, предприети от Едуард I, е преживял финансови трудности. Падликот се върнал в Англия и заедно с Адам Уорфийлд и Уилям от двореца са замислили грабежа в абатството. Положението в Уестминстър е било каквото е описано в книгата: не имало истинска власт в запуснатите сгради на двореца и бенедиктинските монаси, разпуснали се по отношение на монашеските си обети, са били лесни жертви за човек като Ричард Падликот. Среднощните гуляи са ставали в запуснатите