беше догледал, дребен детайл, който озадачаваше Ранулф. Спомни си своите амбициозни мечти и се запита беше ли тъкмо сега моментът да направи първата стъпка към осъществяването им. Или трябваше чисто и просто да се прибере вкъщи? Погледна нагоре към уличките, водещи към Теймз Стрийт, мокър, опашат плъх пробяга през ботуша му. Ранулф ядосано го изрита, но го прие и като знак. Започваше да се уморява да търчи по тъмно в изпълнение на поръчките на своя господар. Да, заключи той, време беше Ранулф-ат- Нюгейт да се погрижи за своето бъдеще. Докато бързо вървеше нагоре по уличката, две тъмни фигури се измъкнаха от някаква врата. Ранулф разтвори плаща си и измъкна меча си.
— Разкарайте се! — извика той.
Фигурите изчезнаха и Ранулф закрачи по пътя си из уличките до Картър Лейн, пресече Бойрс Роу, тръгна нагоре по Олд дийнс Лейн, която минаваше под тъмната и величествена катедрала „Сейнт Пол’с“. Обхванат от любопитство, Ранулф спря и предпазливо тръгна нагоре покрай високата стена на гробището на катедралата. Както обикновено, в старото гробище, зад стената кипеше усилена дейност. Ранулф долови уханието на готвено и съгледа тъмни силуети, насъбрани около огньове и потрошени сергии с джунджурии и финтифлюшки, на които търговията продължаваше дори и нощем. „Сейнт Пол’с“ беше свято убежище за хора, които се криеха от въдворяващите правосъдие градски или кралски власти. Ранулф постоя, безмълвно взрян в нощта. Ако господарят му не го беше измъкнал от Нюгейт, това щеше да бъде най-доброто бъдеще, което съдбата щеше да му предложи. Изпълнен с решимост повече от всякога, скочи долу, изчисти ръцете си и тръгна към Нюгейт. Подкупи някакъв сънлив пазач, който го пусна да влезе през задната врата на крепостта и пресече полетата на Смитфийлд към приората на „Сейнт Бартолъмю“. Спря близо до ешафода, не обърна внимание на разкапващите се и люлеещи се насам-натам тела.
— Там ли си, Рагуорт? — провикна се кротко.
— Старият Рагуорт не е там и тук не е — отвърна му ядно лудият просяк.
Ранулф се усмихна и подхвърли пени към бесилото, после отиде да почука на вратата на приората. След малко един послушник го въведе в болницата. Ранулф постоя във ветровития коридор, като се чудеше какви ли новини го чакаха.
— Ранулф, Ранулф! — брат Томас бързаше към него. — За Малтоут ли идваш?
— Минавах оттук, отче. Не искам да те притеснявам.
— Не ме безпокоиш, Ранулф. Нощем работя най-добре.
— Е — припряно запита Ранулф, — Малтоут сляп ли е?
Отец Томас хвана ръката му утешително и го поведе към пейката.
— Малтоут ще се оправи — отговори отец Томас и седна до него. — Известно време очите ще го болят и ще парят, но варта е била почистена или промита много бързо. Ще останат белези по едната страна на лицето му, но тялото му ще се възстанови бързо.
Ранулф го гледаше разтревожен.
— Какъв е проблемът, отче?
— Тревожи ме душевното му състояние.
— Какво имаш предвид?
— Може да изпитва ужас от нападение, особено от оръжия.
Ранулф кимна.
— Продължавай, отче.
— Дадохме му нож, за да нареже месото си. Той насече пръстите си много повече от храната си.
Ранулф се облегна назад, разсмя се с явно облекчение и потупа успокояващо ръката на отец Томас. Аптекарят седеше озадачен от пристъпа на смях у Ранулф.
— О, прости ми, отче. Моля те, извини ме. Не знаеше ли?
Отец Томас поклати глава.
— Не трябва никога да давате на Малтоут нож, лопата или каквото и да е, което реже. Ще се нарани и ще нарани всички в „Сейнт Бартолъмю“. Отче, благодаря ти, че се погрижи за него.
— Не искаш ли да го видиш?
— Спи ли?
— Да, спи.
— Да го оставим тогава, отче, имам да върша още работа.
Излязъл от „Сейнт Бартолъмю“, Ранулф отново пресече мерите и прикрил лице, заради ужасната воня, която идваше от градския канал, тръгна по калдъръмените улички към входа на тъмницата Флийт. Пазачът на портата не беше много отзивчив, позволи на Ранулф да влезе във вонящата входна зала едва след като прибра среброто. Як тъмничар с мазна, стърчаща коса и с лице на пияница го заговори.
— Какво искаш? — попита го мъжът и скръсти ръце пред лекьосания си кожен елек.
— Да поговоря с Падликот.
Дебелите устни на тъмничаря се разтегнаха в усмивка.
— А, онзи, дето плячкосал кралската хазна! Наредиха ни да не пускаме никого при него.
— Кой ви нареди?
— Хю Корбет, пазителя на тайния кралски печат.
Ранулф порови в кесията си и извади заповед, носеща печата на Корбет.
— Господарят ми ме праща! Прави каквото ти казвам!
Мъжът не можеше да чете, но беше впечатлен от печата, а още повече — от сребърната монета, която Ранулф постави върху заповедта.
— Ела с мен. Той сега е добре и на сигурно място. Има си хубаво жилище, далеч от останалата измет.
Тъмничарят го поведе през схлупено помещение, където обикновените оковани към стената престъпници лежаха на земята. Веригите бяха достатъчно дълги, за да могат затворниците да се изправят и да се поразтъпчат, но в този миг лежаха скупчени под протрити одеяла, стенеха и хленчеха в съня си. Ранулф погледна с отвращение дългата, обща маса, покрита с мазни нечистотии, върху която безразлични към присъствието им мишки продължаваха да огризват мръсните остатъци от храна и разпръснатите късчета сланина. Неколцина от затворниците се събудиха и се затътриха към тях: мръсни, вонящи мъже и жени, облечени в дрипи, по кожата им имаше ужасни, болезнени и морави рани. Тъмничарят им кресна и затворниците се отдръпнаха.
Ранулф и тъмничарят излязоха от залата, пресякоха застлания с камък коридор, минаха покрай прозорци с решетки, през които затворниците чакаха каруците с осъдени на смърт, размахваха просешки канчета или крещяха обиди. Спуснаха се по хлъзгави, потрошени стъпала към дълъг, осветен с факли коридор, по чиято дължина имаше няколко килии. Ранулф веднага разбра в коя килия е Падликот по двамата тъмничари, приклекнали отвън. Те едва се помръднаха, когато тъмничарят отключи вратата и бързо бутна Ранулф вътре.
— Падликот, момчето ми? — провикна се тъмничарят. — Нещастно, тъпо копеле такова! Имаш посетител!
Ранулф се взря в тъмнината. Килията беше квадратна, чиста и преметена. Имаше нужник в ъгъла, който очевидно беше свързан с градския канал. Имаше даже и малко мебели: масичка, счупен стол, дълго легло и дюшек, пълен със слама. Падликот се беше понадигнал на него със сънливо лице. Поразтърси се, за да се събуди, протегна се и се прозя. Ранулф трябваше да се възхити на хладнокръвието му. Затворникът се усмихна към него.
— На масата има свещ, но нямам огниво.
Ранулф извади своето и свещта заблещука. Падликот отиде да се облекчи в нужника, после взе плаща си и седна обратно на ръба на леглото.
— Корбет те праща пак, така ли? Да не е пропуснал нещо?
Ранулф приседна на масичката.
— Не съвсем, вече знаем какво се е случило. Явно си влизал и излизал от страната, когато си искал, изнасял си торбите с монети до Грейсчърч Стрийт, после надолу към доковете с кола за боклук.
Ранулф се облегна назад и се загледа в тавана. С Корбет бяха допуснали грешка: така и не попитаха защо важен пратеник като дьо Краон не е избрал по-добро жилище. При това пратениците с дипломатическа мисия имаха право да избират къде да отседнат.
— Не си ли се питал — рязко зададе въпроса Ранулф — защо някои от проститутките, водени в
