Актьорите в Рим имаха собствена репутация: Клавдия също се интересуваше от мимолетния като на метеор възход и падение на този или онзи актьор. Беше чувала да споменават името на Парис в „Магариците“ и беше виждала името му по обявления из града.
— Беше подлудяла като разгонена кучка — заяви Ливония, — но може и да е дебнела не пред тази миша дупка, пред която трябва — високо се изсмя на смайването на Клавдия и я мушна със зачервения си и груб лакът. — Нали ги знаеш тези актьори! Само вдигай крака!
— Разбира се, че ги знам! — усмихна се Клавдия. — Значи, Парис не й отвърна със същите чувства?
— Не знам. Фортуната беше много хлътнала, но дали е сторила туй или онуй, не мога да знам.
— Но защо пък Парис? — продължи да пита Клавдия.
— Е, той умее да се перчи и да се показва. Бяха представили пиеса за високопоставените, а после цялата трупа слезе в кухните да ги нахранят. Мисля, че тъкмо Фортуната наливаше вино на Парис.
— Дали после не е отишла да се срещне с него? — настоя Клавдия.
Ливония почеса месестия си нос.
— Не питай и няма да те излъжат. Ама щом си била нейна приятелка, би трябвало да знаеш.
— По онова време ме нямаше — обясни Клавдия. — А когато се върнах и я потърсих…
— Странно! — Ливония привърши яденето. — И друг също питаше за нея. Но не ме питай кой или кога. Само така, дъра-бъра, приказки.
Тя й върна празната дървена тарелка.
Клавдия се облегна на стената и вдигна очи нагоре. В същия момент видя как един прозорец се затвори много бързо. Можеше да бъде всеки, но тя беше сигурна, че внимателно са наблюдавали нея и Ливония.
На другия ден Клавдия се измъкна от двореца. Бяха й казали, че може да ползва свободен следобед и тя реши да посети актьора Парис. Времето бе изненадващо топло, във въздуха се носеше дъх на пролетна свежест. Важни патриции и матрони, следвани от роби и слуги, се разхождаха или отиваха да посетят съседи. Улиците бяха изпълнени със столове — носилки и лектики, с продавачи и дребни амбулантни търговци; войници маршируваха към казармите си. Клавдия вървеше както обикновено бързо и гледаше да избира странични проходи и тесни улички. Спираше само понякога, колкото да се увери, че никой не я преследва.
Откри театъра на Зосина на малък площад, където се извисяваха внушително стените на Диоклециановите бани48. Беше кръгла постройка с глави на сатири в зидарията над главната врата. Вмъкна се в един коридор и никой не я спря. Сцената беше пълна с работници, които сменяха декорите за новата пиеса, потяха се и крещяха. Флейтистите и арфистите се упражняваха и Клавдия мигом се почувства като у дома си сред нестройния хор на музикалните инструменти, сред странното благовоние от гримьорните, сред мириса на боя и стърготини. Край нея важно пристъпваха текстописци и гръмогласно даваха нарежданията си или диктуваха на писари с изтормозени лица. Млади момичета в пъстри маски и костюми подскачаха насам-натам, момчета се връщаха от лавките с гърнета димяща храна и кошници с високи купчини хляб и риба.
Клавдия седна в края на един балкон, обърнат към сцената. Някакво момиче приближи към нея.
— За репетицията ли си тук?
— Не, да се срещна с Парис.
— Че ние всички сме тук затова! — злобничко се засмя момичето.
— Какво подготвяте? — попита Клавдия.
— О, следващата голяма постановка на Зосина: две пиеси от Теренций, „Медея“ на Овидий и „Пожарът“ на Ферин.
— Всичките едновременно? — заядливо възкликна Клавдия. — Някога бях в трупата на Валериан.
— Така ли? — Усмивката на момичето угасна. — Работа ли си търсиш?
— Не, търся Парис. — Клавдия отвори кесията си и извади монета. — Нося му важни новини. Негов познат е починал. Уверявам те, това е единствената причина, поради която искам да го видя.
Момичето облиза устни.
— Твоя е — вдигна Клавдия монетата пред очите й, — ако ми доведеш Парис.
Момичето хукна. Слънцето печеше все по-силно и Клавдия отиде да седне на сянка. Заради горещината трескавата дейност наоколо бе замряла, тъй като работниците, бояджиите, художниците и артистите бяха потърсили хладина и покой. Момичето се появи отново.
— Парис ще дойде. Всъщност, по-близо е, отколкото предполагаш.
Очите му се насочиха зад Клавдия, тя се завъртя и видя един млад мъж, който й се усмихваше.
— Ти ли си Парис?
— Така казват.
Клавдия никога не бе срещала толкова красив мъж: гладко лице с маслинова кожа, живи очи, дръпнати нагоре в ъглите, прав тесен нос над пълни чувствени устни. Носеше чиста тъмна туника; черната му коса бе подстригана и специално подредена в къдрици, които падаха покрай страните му.
— Дай на момичето монетата! — произнесе той с мек глас.
Клавдия й я подаде. Парис прескочи седалките и седна до нея. Той я прегърна през рамо, сиво-сините му очи бяха пълни със смях.
— И коя си ти?
— Клавдия! — запъна се тя. Беше свикнала с актьорите, с неискреното им приятелство и възторжените приветствия, които не значеха нищо. В театъра хората те прегръщаха и целуваха, но само след час изобщо не ти обръщаха внимание.
— Била си актриса в театъра на Валериан, така ли? Пияницата, който фалира? — Парис щракна с пръсти и насочи идеално изгладения нокът на показалеца си към нея. — Слушал съм за теб, Клавдия. Не си била толкова добра в говорящи роли, но си била великолепен мим. Мисля, че веднъж съм те гледал. На представление в Капуа?
— Била съм в Капуа.
— А сега?
— Работя. Както каза, Валериан се разори. Чичо ми държи „Магариците“ край Есквилинските порти.
— И си търсиш работа?
— Не.
— Чудесно! — Парис леко я потупа по ръката. — Собствениците на театри са такива напаст! — чаровно произнесе той. — Не са нищо повече от сбирщина тъпи уличници. Обещават ти света, но в действителност само искат да спечелят добре и да опипат кълките ти.
Клавдия разглеждаше гладкото му, прекрасно лице, дългите клепачи, изписаните като с молив вежди и великолепната му черна коса, гъста като грива. Парис се облегна назад, вдигна стройните си силни крака, блестящи от благовонното масло, и леко тропна със сандали.
— Да, а другите скъпоценни същества ядат, пият или развратничат. Или каквото друго там правят. Момичето ми каза, че някой, когото съм познавал, е умрял, но хора умират по всяко време, скъпа, нали?
— Фортуната е мъртва!
Парис рязко спусна крака и дръпна ръката си от рамото й.
— Съжалявам — прошепна. — Тя беше весело девойче с игриви очи и хубава устица. Искаше да стане актриса. Аз я наскърбих — очите на Парис се изпълниха със сълзи. — Беше прекалено възрастна, за да започне. И все пак изглеждаше в добро здраве.
— Така си беше, докато не я убиха.
— Убиха ли я?
— Гърлото й беше прерязано, а трупът — провесен от една кука за месо.
Парис сподави внезапен пристъп на гадене. Когато се окопити, очите му бяха влажни, а лицето бледо.
— В името на Юпитер! Кой го е направил?
— Не знам. Затова и дойдох да се срещна с теб. Както Фортуната, помниш ли?
— Помня, разбира се. С трупата бяхме в двореца. Изиграхме някои пиеси, показахме сценки с мимове и песни. После, както е обичайно, ни пратиха да се нахраним в слугинските помещения.
— Спал ли си с нея?
