Очите на Локуста се плъзнаха по Клавдия; тя напомни на девойката онази мозайка в Медиолан, на която беше изобразена една от харпиите53, със своя закривен нос и жестоки очи. Безмилостна и непочтена жена, реши Клавдия, чийто път е опасно да пресечеш.
— Защо съм тук, твое величество?
Гласът й беше носов и остър. Тя седна някак настрани и положи ръце върху коленете си. Отначало Клавдия помисли, че дрехите й са захабени; когато я огледа по-внимателно, разбра, че са от непресукана тъмна вълна. На ръката си носеше сребърна верижка. По пръстените на ръцете й проблясваха скъпоценни камъни.
— Сикарият! — властно изрече Елена.
— Не познавам такъв човек.
— Хайде, хайде, Локуста! Ако издам заповед за арестуването ти, изчезваш!
— Тогава ще изчезна, твое величество — с насмешка отвърна Локуста. — Но аз имам приятели, сенатори и адвокати, които ще попитат защо една невинна жена е била арестувана и затворена без процес. Аз съм римска гражданка.
— Знаеш ли кой е сикарият? — още веднъж заповеднически попита Елена.
— Чувала съм за него; убиец, който извършва неогласени екзекуции по нареждане на високопоставени лица.
— И често ли посещава „Троянският кон“?
— Ако го посещава, твое величество, аз нищо не знам за това.
— Мога да ти бъда приятелка — прошепна меко Елена. — Хайде, Локуста, ако имаш моето приятелство, няма да ти трябват никакви сенатори или адвокати.
— Сикарият е мъртъв! — сухо заяви вещицата. — Да, посещаваше кръчмата ми. Заплащаше ми добре. Срещаше се с хората си в една от външните пристройки. Избра я нарочно. Тя има странична врата и прозорци, и там трудно можеш да вкараш човек в капана. Гледа към кръстопътя.
— И ти ли се срещаше там с него?
— Идваха някакви хора със забулени лица, увити в плащове. Оставяха кесия с пари и къс пергамент вътре в нея. На него беше името на жертвата. Аз трябваше да го предавам.
— Лъжеш! — извика Клавдия.
Локуста смаяно опули очи.
— А кое си ти, момиченце?
— Слугиня на императора.
— Така ли? Така ли? — Локуста всмука въздух през зъбите си. — Защо не дойдеш в „Троянският кон“ и не ме наречеш там лъжкиня!
— Мисля, че сикарият е работил за един определен човек — прекъсна я Клавдия. — За мъртвия узурпатор Максенций или за цезаря Север.
Локуста се изкикоти.
— Права си, момиче. Север се назоваваше с много имена; сикарият просто работеше за него — тя леко се усмихна към императрицата. — Освен през последните дни, Августа. В „Троянският кон“ дойде един човек. Той донесе писмо с печата на сина ти: този път в него беше името на Север.
Един мускул започна да играе върху лицето на Елена, сигурен знак, че се опитва да овладее прочутия си избухлив нрав пред безочието на тази жена.
— Но всичко останало е вярно. Срещнах се със сикария в пристройката, дадох му торбичката и името. Той ми плати, а после си тръгна.
— И ти никога ли не се поинтересува кой е той?
— Ако знаех, ако дори само се правех, че знам, се съмнявам, че сега щях да бъда жива.
— Сикарият мъж ли беше или жена?
— Не знам.
Елена продължи да разпитва:
— А какво се случи през последните дни на Максенций, когато всичко беше с главата надолу?
— Всичко беше с главата надолу, както каза, твое величество. Чухме за смъртта на Север. — Локуста повдигна едната си вежда. — Войските настъпваха, твоят син влезе в Рим. Оттогава нито съм видяла, нито съм чула нещо за сикария.
— Изчезна?
— Както казва твое величество, изчезна.
Клавдия внимателно оглеждаше тази опасна жена. Тя седеше отпусната и спокойна, но Клавдия подозираше, че говори лъжи.
— Тогава защо умря Фортуната?
— Фортуната ли? Фортуната? Че коя е Фортуната?
— Посетила е кръчмата ти със своя полубрат, гладиатора Муран.
— А, познавам Муран. — Локуста изкриви лицето си. — Но аз не правя списък на онези, които влизат и излизат от „Троянският кон“. Всеки е добре дошъл. — Тя се засмя: — Дори и ти.
Клавдия се обърна към Елена. Усещаше раздразнението на императрицата. Локуста твърдо се придържаше към версията си: помагала на сикария в дните, преди Константин да приеме пурпура, но оттогава насам — нищо. Елена пъхна ръка под масата, а когато я извади, държеше малка кесийка с монети, която подхвърли към гостенката. Онази я улови с опитен жест.
— Твое божествено величество — поклони се Локуста — ми оказва голяма чест. Аз съм и винаги ще бъда твоя най-вярна слугиня!
— Тихо, тихо! — Елена се насили да се усмихне. — Един верен слуга трябва да бъде възнаграден. Благодаря ти, Локуста.
Кръчмарката се изправи и излезе от стаята. Елена се облегна в креслото си и погледът й се плъзна към Клавдия.
— И какво ще кажеш сега, мишленце?
— Нищо, твое величество, освен че Локуста лъже на поразия.
Елена ядно направи знак с ръка.
— Свободна си.
Клавдия излезе от стаята и тръгна по пустия мраморен коридор. На всяка от стените имаше изрисувани сцени из живота на императорите: Траян прекосява Дунава; Диоклециан се сражава на Изток с персийската конница. Стенописите бяха монтирани в камък, впечатляващо свидетелство за постиженията и победите на императорите. Клавдия продължи пътя си. Мислеше за онова, което бе научила, но не виждаше начин да си проправи път през плетеницата от лъжи. Жив ли беше сикарият или мъртъв? Със сигурност организираният от Елена опит за убийството на професионалния убиец беше разровил това убежище на стършели. Но кой бе убиецът, оставаше загадка. Как да се установи самоличността му: мъж ли беше, или жена? Благородник или човек от простолюдието? Как сикарият се бе промъкнал в императорския дворец? А може би този най- неуловим сред убийците отново беше пратил другиго?
Клавдия навлезе в определените за прислугата помещения; тук стените бяха ожулени, прозорците — малки и тесни. Тъкмо се канеше да прекоси двора, когато чу някой да произнася името й. В колонадата стоеше Парис, подпрял се с ръка на гладкия мрамор. Беше елегантно облечен в туника и роба, която приличаше на тога; Клавдия се запита дали има право да я носи. Тя се отправи към него. Косата на Парис беше намазана с благовонно масло и накъдрена, красивото му избръснато лице лъщеше от помада. Стоеше като актьор, който се кани да произнесе реч. Тъмнокафявите обувки, стигащи до над глезените, силно контрастираха с елегантното му одеяние, сякаш той желаеше да бъде живо въплъщение на мъжествеността. Изискан римлянин и все пак преизпълнен с чувственост, осъзнаващ желанията и похотливите щения на хората, струпали се да го гледат как играе на сцената.
— Каква роля подготвяш? — подхвърли Клавдия. — Изглеждаш като Хермес, дошъл да предаде послание от боговете, покана да се присъединя към тях на Олимп.
Парис изостави позата си.
— Дойдох да те поканя да пийнем по нещо. Да идем в някоя пивница или гостилница. Вечерта едва започва. — Красивите му блестящи очи се разшириха, в тях проблеснаха палави пламъчета. — Риба или домашни птици? Бял пшеничен хляб с чаша вино?
