бъдат официално огледани преди началото на игрите. Разпоредители, ланисти и надути чиновници вече се навъртаха край тях, вдигаха щитове, проверяваха шлемове, облизваха пръсти, за да изпитат остротата на мечовете. Роби изравняваха пясъка. Група музиканти напразно се опитваше да впечатли тълпата с някаква музика, но никой не им обръщаше внимание. Стражи и помощни войски с щитове и мечове вече заемаха позиции край портата, от която щяха да излязат гладиаторите. Те щяха да охраняват изхода с изричното нареждане да убият всеки, който се изплаши и побегне. Над бученето на тълпата отекваше ревът на лъвовете и пантерите, затворени в клетки под амфитеатъра. Клавдия потръпна. Мразеше игрите, без самата да знае защо. Беше виждала бойни полета, покрити с трупове. Собственият й баща беше казал, цитирайки думите на един поет… как беше? „При игрите смъртта е толкова евтина, толкова обикновена…“
Клавдия чу възторжени писъци и крясъци, и се обърна. Домацила и дамите й се блъскаха, за да бъдат поздравени от Руфин. Клавдия гледаше красивите млади жени от различни народности: африканки, саксонки, илирийки, германки, момичета от Галия и Дакия със съвършено накъдрени коси; по техните уши, вратове, китки и пръсти блестяха скъпоценности; нежните им, намазани с благовонни масла тела бяха загънати с копринени роби и шалове. Лицата им бяха прекрасно гримирани, веждите обръснати, а миглите оцветени. Руфин поздрави всичките с целувки и прегръдки. Отведоха ги към местата им и там им поднесоха чаши с изстуден сироп, а банкерът съпроводи господарката Домацила до едно кресло пред подиума. Тълпата ги приветства с котешко мяукане и подсвирквания, солени забележки и насмешливи подмятания. Но над закачките започна да се разнася и тих монотонен ропот:
— Да благодарим на боговете! — хрипливо прошепна тя и като взе ветрилото си, яростно започна да си вее.
Руфин извика Клавдия и я представи. Домацила я прегърна и, обвита в облак екзотични благовония, звучно я целуна по двете бузи. Беше пълна жена, приятна на вид, с лъскави, старателно боядисани коси и дебел слой грим върху лицето.
— Значи, идваш при нас във вилата? — изгука тя, докато я оглеждаше от главата до петите. — Не си хубавелка, но си интересна. Може да ми прислужваш. Стой по-настрана, но не забравяй, че ако не си плащаш, няма и да получиш нищо.
Тя превзето изкриви устни, но погледът й беше твърд. Клавдия разбираше, че Домацила знае коя е в действителност.
— Божествената Августа вече ми изпрати съобщение. Нарича те свое малко мишле, но пък тук има толкова много котки, нали, Клавдия?
Клавдия само се засмя. Седналият до Домацила Руфин лукаво намигна.
— А сега искам да гледам игрите! — каза Домацила. Тя махна с ръка с пурпурночервени нокти; месестите й пръсти бяха покрити с пръстени, а гривните по китките й издрънчаха. — Надявам се игрите да са хубави — прошепна тя. — Време е градът да се върне към удоволствията си, нали така, Руфине?
Клавдия възприе това като знак, че може да се оттегли, и застана отзад в сянката на ложата. Огледа се. Някои куртизанки я наблюдаваха с крайчеца на окото си, като си шепнеха и се смееха. Дойдоха слуги със сребърни подноси с бяло вино и специално приготвени деликатеси. Ставаше все по-горещо и въздухът натежа от аромата на благовонията. При острия звук на тръбите всички разговори и смехове замряха. Игрите щяха да започнат. Главният разпоредител обаче навярно беше зает някъде другаде, защото не отговори на зова на тръбачите. Дамите се върнаха към разговорите си. Вниманието им беше погълнато от историята на престъпника, който се беше самоубил.
— Чух — извика Домацила, — че имало и други самоубийства. Един германец отишъл в нужника и напъхал в гърлото си парче дърво и гъбата, която се използва за най-долни цели!
Изявлението й предизвика ужасени писъци сред останалите.
— И трима саксонци се удушили сами…
Тръбите отново прогърмяха. Главният разпоредител отиде до края на императорската ложа и вдигна ръка. Посрещна го гръмовен рев. От помещенията под амфитеатъра се появиха гладиаторите: тракийци, самнити, рециарии. Трибуните утихнаха, сякаш огромна ръка изведнъж запуши огромната уста на тълпата. Гладиаторите бяха шестнайсет на брой, телата им блестяха от пот. Някои бяха гологлави, други носеха украсени шлемове, трети — големи или малки обли щитове. Те се построиха в редица пред императорската ложа с вдигнати оръжия.
— Отиващите на смърт те поздравяват!
Главният уредник отново вдигна ръка в знак, че е приел поздрава и тълпата одобрително изрева. В загрятия утринен въздух тя надуши миризмата на смъртта. Сега арената беше опразнена, всяка подробност, всяка дреболия изчезнаха. Тълпата започна да крещи имената на любимците си, някои от жените хвърляха цветя: танцът на смъртта щеше да започне. Клавдия гледаше как гладиаторите си тръгват и се опита да различи сред тях Муран, докато накрая разбра, че е останал на мястото си. Щеше да бъде сред първите. С изключение на гърдите, тялото му беше покрито с метал и кожа. Носеше набедреник от червен лен, придържан от оръжеен колан през кръста. Наколенници пазеха двата му крака, кожен ръкав, подсилен с метални люспи, покриваше лявата ръка. Носеше малък щит и закривен като сърп меч. Муран наложи огромния си шлем във формата на глиганска глава. Щеше да се сражава като тракиец. Животът му зависеше от майсторството и силата му. Неговият противник, самнитът, носеше малък щит и дълъг меч за мушкане. Имаше набедреник, колан и кожени предпазители на китките и краката. Животът му зависеше от неговата скорост и пъргавината му. Тръбите отново прогърмяха. На арената вече нямаше други, главният уредник даде знак. Тълпата ахна, сетне хората тихичко започнаха да коментират достойнствата на двамата мъже, които се дебнеха един друг. Те почти не се движеха, защото пестяха силите си. Отбиването и симулирането на удари започна внимателно. Внезапно, сякаш усетили нетърпението на тълпите, двамата яростно се счепкаха: мечовете и щитовете им проблясваха във въздуха, те се въртяха и обръщаха, като всеки търсеше предимство. Клавдия гледаше като омагьосана. Самнитът, противникът на Муран, се отдръпна, приведе се и изви ръка, насочвайки напред щита с меча зад него. Той се придвижи в дясно, Муран се движеше заедно с него. Самнитът парира, а Муран нанесе удар, като се опита да свали противника на земята. Остриетата се извиха във въздуха, щитовете се люшнаха в резкия сблъсък на метал с метал. Двубоят се проточи. Мъжете сякаш не се поддаваха на умората, докато в един момент Муран не реагира достатъчно бързо. Той се олюля, мечът изпадна от ръката му.
— Негов е! Негов е! — ревеше тълпата.
Клавдия притисна ръце към корема си.
— Довърши го!
Сега тълпата изразявате одобрението си за майсторството на Муран, защото, докато противникът му се бе разсеял от виковете, фризиецът се превъртя върху пясъка, грабна меча си и скочи на крака. Битката се поднови, но с различен ритъм. Муран изглеждаше решен да я приключи. Самнитът изгуби щита си, Муран го порази в рамото и другият се олюля. Захвърли меча си и вдигна пръста на лявата си ръка към императорската ложа — знак, че не може да се сражава повече и моли за милост. От протегната му ръка струеше кръв, раната бе по-дълбока, отколкото можеше да се предположи. Ланистите, въоръжени с камшици и мечове, за да подтикват гладиаторите, ако те решат да не се сражават, излязоха на арената и застанаха между Муран и победения му противник. Уредникът на игрите се изправи и се наведе от края на ложата. Сега самнитът стоеше на едно коляно. Бе захвърлил меча и се кланяше с протегнати ръце. Тълпата се раздели. Бяха се наслаждавали на сражението, но сега се обърнаха срещу самнита. Повечето мислеха, че е трябвало да продължи да се бори. Разнесе се вик:
— Прережи гърлото му! Прережи гърлото му!
Викът прерасна в рев. Уредникът протегна дясната си ръка с насочен напред палец. Ревът се усили още повече. Уредникът обърна палеца надолу: никакво милосърдие, никаква милост, самнитът трябваше да умре! Муран свали шлема си и пристъпи с меч в ръката. Самнитът се опита да се изправи. Той се хвана за бедрото на Муран, за да се опре. Муран му каза нещо. Мъжът вдигна глава. Муран заби меча право в незащитеното му гърло. Самнитът сякаш се отпусна назад; за миг остана полуседнал, после бавно се свлече на едната си
