като куче и повърна.
Муран изруга ожесточено и се наведе над нея.
— Какво е станало, Клавдия?
Мъжът коленичи до нея и докосна рамото й с ръка. Тя отново повърна Муран извика нещо към останалите. Един от тях донесе малко глинено гърне с разредено вино. Клавдия усети миризмата на смирна и отрицателно поклати глава.
— Не искам да спя! — задавено издума тя. — Дойдох долу, за да потърся един човек. Нямаше никой.
— Разбира се! — рязко отвърна Муран. — Пладне е, всички са навън да гледат нещастниците на арената. По тези коридори минават само укротители на зверове с бичове и факли.
Клавдия изтри уста с опакото на ръката си.
— Къде е Полибий?
— Тъпче се — Муран леко докосна лицето й с пръст. — Приличаш на призрак от подземния свят. В името на всички богове, Клавдия, какво си направила? Как стражът те е пуснал да влезеш?
— Търсех един човек. Едно момче ме доведе долу. То…
— Изчезнало е! — прошепна Муран. — Върнало се е в копторите си! Някой се е опитал да те убие! Такова нещо не се случва за първи път, Клавдия! Нали така, момчета?
В мъждивия отблясък на факлите другите гладиатори почти не се виждаха, но тя ги чу как изръмжаха нещо в знак на съгласие.
— Това е извратено забавление! — обясни Муран. — Примамват някого в коридорите с животните. Изтеглят с ръка или кука резето на някоя клетка. И животното излиза — той посочи коридора и блестящото светло петно на изхода към арената.
— Слязох долу да потърся един човек! — повтори Клавдия. — Направих грешка. — Тя облегна глава си на стената: — Благодаря ти, Муране! А ти какво правиш тук?
— Ето, тази Клавдия познавам аз! — ухили се гладиаторът. — Направо към въпросите; опасността или рискът са без значение! — Докосна връхчето на носа й: — Ясни очички на кукленско личице!
Клавдия усети как сърцето й прескача. Долавяше миризмата на кръв и пот, която се носеше от този гладиатор, но все пак той беше добър човек. Беше спасил живота й.
— Знам какво си мислиш! — бързо каза Муран. — Гледа ли ме как се сражавам?
Клавдия кимна.
— По едно време вдигнах очи към императорската ложа. Трябва да съм се изсмял. Видях едно малко личице да ме гледа отгоре с очи, големи като очите на бухала на Атина. Отидох да те потърся. Видях те да слизаш по стъпалата, но тълпата беше толкова гъста, че не можах да си пробия път. Видях и как оня хлапак изчезна като плъх, побягнал към дупката си. Слязох долу, вратата беше заключена, но те чух да крещиш, повиках няколко момчета и дойдохме от другата страна.
Той й помогна да се изправи на крака. На слабата светлина лицето му изглеждаше много красиво. То й напомни лицето на баща й, припомни й как той се навеждаше към нея. Гладиаторът внимателно я гледаше, сякаш едва сега осъзнаваше объркано колко е дребничка.
— Най-добре ще е да си вървиш! — меко продума Муран.
— Аз… не мога… — поклати глава Клавдия. — Някой ще може ли да предаде почитанията ми на господарката Домацила? Да й каже, че имам спешна работа. Утре ще ида във вилата й.
— Крикс! — извика към един от другарите си Муран. — Заведи младата господарка в дома й!
— В „Магариците“! — прошепна Клавдия. — Край „Флавиевата порта“…
— Хайде, човече! Заведи я у дома й. Ние ще поемем твоя двубой. Там ще получиш вино на тумбак! — Той потупа Клавдия по рамото. — Аз ще потърся вещите ти от господарката Домацила.
Клавдия се вкопчи в кожения предпазител на китката му.
— Благодаря ти, Муране! Наистина ти благодаря! Радвам се, че спечели двубоя!
Очите на Муран се напълниха със сълзи:
— И аз се радвам. Горкият, не биваше да моли да милост. Беше новак, с бързи крака, но онова, което чуваше, бавно стигаше до ушите му. — Приведе се над нея и лицето му се озова само на сантиметри от нейното. — Знаеш ли, Клавдия, понякога, когато тълпата крещи, когато виждам онези тлъсти кучки и мъжете им, зинали да искат живота на някой гладиатор, ми се ще всичките да имат едно гърло и аз да го прережа с меча си!
Той замълча, защото чу викове и крясъци откъм вратата, през която бяха минали, преди да влязат в този коридор. После се засмя:
— Изглежда звероукротителите са разбрали, че има лъв на свобода. Имаше късмет, Клавдия — животното е било хранено тази сутрин. Някои от котките, които съм виждал, нападаха веднага и не можеше да ги уплаши нито огън, нито меч — пак се вслуша в рева от арената. — Мечките са приключили — прошепна той. — Трябва да се измъкваме оттук.
Муран тръгна. Клавдия видя до себе си Крикс, дребен, набит мъж със счупен нос и обезобразено от удар ухо, ниско подстригана коса и полузатворено поради увеличаващия се оток око.
— Щом Муран иска да се върнеш в „Магариците“ — прошепна той, — време е да вървим.
Клавдия не възрази. Тя излезе от Колизея като насън. Градските улици бяха пусти, не се виждаха нито сергии, нито отворени дюкяни. Войници и стражи стояха по ъглите или в парадни униформи дежуряха около храмовете и входовете към базиликите. Крикс бърбореше нещо, но Клавдия едва разбираше за какво й говори. От време на време той спираше да размени поздрави с някой познат или да отвърне на нечия добродушна насмешка. В един момент Клавдия усети, как прималява и краката й се подгъват.
— Дръж се, момиче! — подкрепи я Крикс. — Не всеки ден те гонят лъвове! — Засмя се и показа нащърбените си зъби. — Много добре знам как се чувстваш! В Тарент бях в амфитеатъра; спечелих двубоя, но мръсниците пуснаха два лъва на арената. Първото, което чух, беше воят на тълпата и чак после видях как тези огромни гадини се готвят да ме нападнат.
— И какво направи? — любопитно попита Клавдия.
— Същото като теб, побягнах като вятър от амфитеатъра. Не се спрях, докато не стигнах на пет мили от града!
Клавдия започна да се смее. Позволи на Крикс да я хване за ръката и скоро се озоваха пред входа на „Магариците“. Януария изтрополи надолу по стълбите и отвори вратата.
— Затворено е! О, Клавдия, ти ли си! — Сетне забеляза Крикс. — Муран! — задъха се тя.
— Нямай грижа! — бутна я встрани Крикс и помъкна Клавдия към трапезарията. — Скоро ще бъде тук с наточено копие. — Той подигравателно я изгледа: — И готов за по-друго сражение!
Януария затвори очи и скри лице в ръцете си.
— О, слава на Господа и на Христа Бога!
— Не знаех, че си християнка! — подхвърли гладиаторът.
— Не съм! — откри лицето си Януария. — Но мисля да стана. Клавдия, какво има, къде отиваш?
— В стаята си. Не искам нито да ям, нито да пия. Много съм изморена. — Тя спря в подножието на стълбището. — Крикс ще изпие моя пай.
Клавдия се качи горе; прозорците в коридора бяха отворени и светлината на следобедното слънце се изливаше през тях. Тя се загледа в танца на прашинките. Когато беше дете, често го правеше и се питаше дали те не са малки духчета. Отиде до стаята си и отвори вратата. Полибий винаги пазеше тази стая за нея. Само понякога, когато гостоприемницата беше пълна, той позволяваше на някой посетител да се настани там. Клавдия постоя на прага, после извади изпод леглото си стара кутия. Закопчалката й беше разбита, капакът едва се държеше на кожените панти. Извади първо старата си раздърпана кукла. Тя трябваше да прилича на римска матрона и беше направена от плат, пълен със стърготини, и мека вълна. Сега боята й беше избледняла, а едното стъклено око беше счупено. Клавдия остави куклата на пода и взе дървеното конче: едно от колелата му липсваше. Остана така известно време, като водеше кончето напред-назад по дъските. Сетне загледа и другите предмети. Едни бяха нейни, други принадлежаха на Феликс, все спомени от детството им. В мислите си тя се върна в онази нощ на бреговете на Тибър: към ужасната сянка, към онзи мъж, облечен толкова елегантно, към излъчващия се от него мирис на благовония и аромата на някаква подправка, към пурпурния бокал, татуиран върху китката му. Към болката и унижението след това. И изстиващия труп на Феликс и втренчените му в нея невиждащи очи.
