на човек, който изобщо не е дремвал.
— Бях заета в гостилницата на чичо ми — отвърна Клавдия.
— Много заета ли? — кокетно подпита Домацила.
— Не с това, за което си мислиш! — рязко отговори Клавдия. — Имахме някои проблеми, които трябваше да разрешим.
Домацила я прегърна през раменете и я подкани да продължат напред.
— Знам коя си — прошепна заговорнически тя. — Ако императрицата, божествената Августа, изпраща прислужница като теб, то не е, за да бъдат измити по-бързо съдовете, нали?
Отвори вратата на една стая и подкани Клавдия да влезе. В единия ъгъл имаше голямо легло, наоколо бяха разположени различни мебели: две ниски масички, кушетка, столове, ракла с бронзови заключалки. На стената, където се окачваха дрехите, бяха монтирани специални закачалки. Високият прозорец беше затворен, капаците спуснати. Въздухът леко ухаеше на свещи от пчелен восък.
— Стаята е съвсем като тези на другите момичета — обясни Домацила. — Може би мебелите не са толкова красиви, но ти току-що пристигаш и само боговете и божествената Августа знаят колко време ще останеш. Прозорците са високи, защото има злосторници, които обичат да се вмъкват в градината и да се наслаждават на красиви гледки. Но и стените са доста високи, а аз съм наела няколко яки мъже с кучета, които обикалят наоколо през нощта.
Тя посочи на Клавдия да седне на края на леглото и затвори с крак вратата зад себе си. Взе един прът, отмести лостовете на капаците, отвори прозорците и като си мърмореше нещо под нос, придърпа едно кресло с възглавници, за да седне срещу момичето.
— Тази стая е непосредствено до моята — поясни тя. Пръстите й, покрити със скъпоценности, се движеха, сякаш да подчертаят думите. — Пред другите ти си моя прислужничка.
— А в действителност? — попита Клавдия.
— Дръж очите и ушите си отворени! — заяви Домацила. — Четири от моите момичета са мъртви. Последното, както сигурно знаеш, бе убито в самия императорски дворец, а другите три бяха подмамени навън.
— Подмамени? — повтори Клавдия.
— О, тук сме взели само най-добрите! — намръщи се Домацила. — Момичета от добри семейства, а не обикновени уличници или проститутки. Не робини, а свободни жени с родственици в императорските служби и войската. Сама ги видя вчера на игрите. Между другото, ти къде изчезна?
Клавдия внимателно разглеждаше тази дебела, жизнерадостна сводница. Домацила беше обяснила, че в нощта след игрите била на пир или, както сама се изрази, била домакиня на именити сенатори. Беше приветлива, бъбрива жена, която не хранеше особени илюзии за себе си и още по-малко за останалата част от човечеството. Много се смееше и тогава тлъстите й бузи се тресяха. Ухаеше на благовоние и понякога избухваше в буен кикот, но напрегнатите й наблюдателни очи никога не спираха да се движат. Лицето й напомняше на Клавдия актьор с маска. Тя ли беше убиецът, запита се. Тя ли беше подмамила собствените си момичета към смъртта? В края на краищата вчера седеше на игрите и наблюдаваше как гинат гладиатори и как диви зверове убиват хора. Тя ли беше сикарият? А може би поне знаеше кой е той? Домацила се наведе напред и размаха ръка пред очите на Клавдия.
— Да не заспа, момиче?
— Не, не, извинявай! — отърси се от мислите си Клавдия. — Нали ти казах, че вчера имах доста работа в гостилницата на чичо ми.
— Руфин ме предупреди, че си странна! — изсмя се Домацила, прикривайки устата си с ръка. — Каза, че божествената Августа те нарича своето мишле. А като стана дума за това, тук аз съм като дебелата зайка, нали? Между другото, за какво говорех?
— За твоите дами — отговори Клавдия. — Каза, че са свободни жени от добри семейства.
— Да, да, при това аз сама ги обучавам. Давам им дрехи, благовония, храна и подслон. Нищо не им липсва: фризьори, масажисти, лекари. Осигурени са им най-добрите грижи за здравето в Рим. Е, благодарните клиенти плащат направо на мен. На момичетата давам уговорения дял, а какво ще правят с него, си е тяхна работа. — Домацила вдигна предницата на бялата си копринена роба и започна да си вее с нея, сякаш й беше горещо. — Но малките хитруши нямат нищо против да припечелят и нещичко тайно от мен. Всяка от тях таи надеждата, че може да си уреди подходящ брак или да стане държанка на някой сенатор или военачалник. В края на краищата те са майсторки в изкуството на любовта. Една от първите им задачи, когато пристигнат тук, е да научат някои куплети от… — тя се ухили иронично — от „Изкуството на любовта“ от Овидий.
— С други думи — прекъсна я Клавдия, — ако получат съобщение за среща с някого…
— О, бързат да излетят като пчелички за мед, трудно е да ги спреш. Ако се качат в носилката и заповядат на робите да ги отведат тук или там, как мога да възразя? Разрешено им е да посещават приятели в града.
— Тогава ти как печелиш? — попита Клавдия.
— Мъжете винаги се изморяват! — Върху лицето на Домацила се изписа престорена печал. — Те винаги искат нещо по-различно, затова отново се връщат при Домацила и споделят желанията си.
— Следователно първите три убити — продължи да разпитва Клавдия, — са излезли на тайна среща, така ли?
— Да! — въздъхна Домацила. — И аз не знам нито кой им е пратил бележчиците, нито къде са отишли. Разбрах какво е станало едва когато донесоха труповете им тук.
— И всяка от тях е била с императора?
— Да, всяка е лягала с императора.
— Как са били убити?
— Удушени. На страните им — начертани онези християнски знаци, а край трупа — парче хартия с изписаните с кръв думи
— А монети? — попита Клавдия.
— Монети ли?
— Да, върху очите на мъртвата, за да заплати на лодкаря Харон.
Домацила обхвана лицето си с длани.
— Имаше на едната, но на другите… — Сви рамене: — Разбирам идеята на проклятието, оставено до трупа на Сабина. Императорът не обича такива неща. Той е войник: за войниците суеверията са по- страшни, отколкото дори за моряците.
— И защо според теб са били убити дамите ти? — продължи Клавдия. — Защото са лягали с императора ли?
Домацила стана и отиде до масата, свали ленената кърпа от поднос с две чаши и ги донесе.
— Ето, — сложи тя едната чаша в ръката на Клавдия, — ти не си моя слугиня. Изпий това. Виното е от северните лозя. Леко е и не му трябва вода.
Клавдия послушно отпи.
— Не мисля, че момичетата ми са били убити, защото са спали с императора — каза Домацила. — Константин е истински жребец. Мога да заложа носилката си срещу кесия със сребърни монети, че той ощастливява и някои от благородните дами. Познаваш мъжете, Клавдия, победата и виковете на тълпата ги карат да се чувстват като единствения петел в кокошарника.
— Но никоя от другите жени не е била убита, нали?
— Не, разбира се.
— Тогава защо? — настоя Клавдия.
— Убиецът без съмнение ненавижда императора и майка му — бавно отвърна Домацила. — И — тя примигна, — без съмнение ненавижда и мен. Губя добрата си клиентела, Клавдия. Вече никое момиче не идва да ме потърси за работа. А аз съм като касапите: клиентите ми винаги искат прясно месо. Четири от момичета ми умряха, бяха убити по жесток, ужасен начин. Убиецът застрашава и мен, и божествените — тя въздъхна: — Може ли да говоря честно, Клавдия?
Девойката кимна.
— Според мен виновна е божествената Августа. Сикарият е професионален убиец — работеше за покойния Максенций и той му плащаше. Всеки в Рим можеше да види, че звездата на Максенций започва да
