залязва. Той изгуби контрол върху града и ако не беше личната му преторианска гвардия, някой рано или късно щеше да го убие. Максенций остави Рим на цезаря Север. Всички други побягнаха. Аз заминах за една вила в провинцията и Север заграби къщата ми. Беше мой клиент и много харесваше това място. — Тя отпи от виното си: — Знаеш историята. Божествената Августа прати съобщение на сикария и успя да си купи услугите му. Очевидно са се договорили и животът на Север вече не е струвал и пукната пара. И така, през последните дни от управлението на Максенций, Север използваше тази вила за собствените си нужди, пируваше тук и се наливаше до късно през нощта. Знам малко подробности, но в деня, след като Максенций беше убит на Милвийския мост, една тайнствена, елегантна, облечена като куртизанка жена посетила Север. Срещнали се в залата за пиршества, сетне Север я отвел в покоите си. — Домацила вдигна чашата си в подигравателна наздравица: — Когато на следващата сутрин разбили вратата, намерили Север мъртъв, с гърло, прерязано от едното до другото ухо. Трупът му любезно бил положен на леглото, а върху изцъклените му очи били поставени две монети. Погребали го като бедняк.
Домацила замълча и изду бузи.
— Върнах се и почистих мръсотията. Къщата беше плячкосана, но това беше поправимо. Разбира се, божествената Августа дойде да благодари за подкрепата ми. Спомена, че искала да се срещне с един човек, не каза кой е той. Зае едно от крилата на сградата, пазачите бяха малко, а нея я съпровождаше онзи огромен звяр Бур. Не знам нищичко какво е станало, освен че отнесоха един труп, естествено, съвсем дискретно. После божествената Августа ми благодари и си тръгна. Разбира се, претърсих стаята от тавана до пода. Но тя беше чудесна гостенка — сухо добави Домацила. — Дори кървавите петна бяха измити.
— Вероятно знаеш, че има предположения жертвата на божествената Августа да е бил сикарият?
— Да, да, по-късно научих. Още тогава помислих, че е направила ужасна грешка.
— Знаеш ли нещо за този сикарий? — попита Клавдия.
— Клавдия, Клавдия! — прошепна сводницата. — Искаш ли отрова? Познавам отровители. Някоя да пометне, някой да получи заем или да напусне безопасно града? Имам работа с какви ли не хора. Мога дори да наема главорези и разбойници. Но сикарият е нещо различно. Той беше човек на покойния император. Репутацията му растеше през последните три-четири години. Ако някой е изменник, изпращаш гвардейци във вилата му — те ще го накарат да пререже вените си или да изпие чаша отрова. Но какво ще направиш с човек, който няма вина за никакво престъпление, или поне не за такова, което може се докаже? Или ако някой се преструва на приятел, но в действителност е враг? Максенций се държеше благосклонно със Сената, с банкерите и търговците. Обаче — предупредително вдигна пръст тя, — ако искаше да премахне някого или някой изпаднеше в немилост, винаги ставаше едно и също: нещастен случай, падане по стълбите, удар в банята, нападение от разбойници. С това беше известен сикарият.
— Премного добре замислени убийства?
— Да, така казваше един от клиентите ми — засмя се Домацила. — И винаги едно и също. Никаква следа, никакво доказателство, така започна легендата за сикария. Отначало хората мислеха, че това са приказки, за да бъдат сплашени враговете на Максенций. След известно време сикарият придоби плът и кръв; той беше истински човек.
— А връзката с Локуста? Как се заговори за нея?
— О, тази зла вещица! Една нощ на някакво пиршество Максенций много се напи. Тогава някой спомена името на негов враг, а Максенций отвърна: „О, да! Този човек ще трябва да изпие чаша вино с Локуста в «Троянският кон»“! — Домацила присви устни: — След няколко дни и със споменатия се случи нещастие. Минавал край Базилика Нова и на главата му паднала тухла.
— Значи, така хората свързаха Локуста със сикария?
— Умно момиче! — саркастично отвърна Домацила. — Но онова, което ме тревожи — добави тя, — е, че по времето на Максенций сикарият можеше да отиде където си поиска. Той без съмнение имаше императорски печат, нещо като пропуск. Обаче — продължи тя, — сега Максенций е мъртъв, главата му гние, набита на кол. А сикарият все още може да се промъква в императорския дворец, да убива и да изчезва като дим в пролетно утро. Е, добре! Време е да се приготвям — Домацила пресуши чашата си и я остави на пода. — Разбира се, ти няма как да знаеш, че божествените ще дойдат тук: Константин, майка му, Анастасий, Руфин, дори онзи чудат християнски жрец, Силвестър.
Клавдия си спомни талигите с продукти, които бе зърнала навън край кухнята.
— Ще има пир — обясни Домацила — в чест на края на игрите. Освен това Константин иска да покаже, че покровителства дома ми. Наех онзи палячо Парис и трупата му артисти да ги забавляват.
— Добре ли познаваш Парис? — любопитно запита Клавдия.
— Добре ли? Приюти се при мен, когато побягна от Рим, скрих го в избата. После избяга в провинцията. Той може да бъде много забавен, този наш Парис! Не се върна в Рим, докато Север не беше убит и Елена и синът й не се настаниха удобно в двореца!
Тя замълча, защото на вратата се почука. Една прислужница влезе, носеше малък свитък. Домацила го измъкна от ръката й. Пергаментът беше висококачествен, завързан с червена копринена лента. Клавдия се досети какво представлява: изражението на Домацила й подсказа всичко. Лицето на сводницата се разкриви, долната й устна се отпусна и разтрепери.
— Какво е това? — настоятелно попита Клавдия.
Домацила й подаде листа. Почеркът беше като на дете, макар буквите да грижливо изписани. Най-горе имаше християнски знак, а по-долу думите, които робът на победоносния военачалник трябва да шепне по време на триумфа му в Рим:
Всички сме събрани за една и съща цел. Повечето от нас се завръщат в погребална урна. Рано или късно ще ни наблъскат в ладията на Харон, натам, към вечното изгнание.
Вторият беше с по-ясно послание:
Мисли, че всеки ден, който се е зазорил, може да бъде последният ти.
— Това е предупреждение! — преглътна с мъка Домацила, после стана, бързо се отправи към вратата и повика обратно момичето.
— Кога дойде това?
— Донесе го един офицер.
Домацила застина.
— Какво искаш да кажеш, какъв офицер? — настоя Клавдия.
— Беше офицер. С плащ, броня, червен кожен колан за оръжия, и наколенници. Дойде при една от външните врати и пазачът му позволи да влезе.
— Как изглеждаше? — продължи да разпитва Клавдия.
— Имаше румено лице, руси мустаци и брада. Каза, че идва от името на императора и затова човекът го пусна вътре. Нещо станало ли е, господарке?
Домацила отпрати момичето. Напълни отново чашата си и ръката й трепереше, когато я вдигна.
— Аз ли съм следващата? — прошепна тя, като дори не си направи труда да се обърне. — И моят ли труп ще намерят в мрака под някое маслиново дърво?
— Няма от какво да се боиш! — успокои я Клавдия. — Този убиец скоро ще бъде заловен — постара се думите й да прозвучат убедително, макар да не бе особено уверена в тях. — Ти си добре охранявана. Не напускай вилата и ще бъдеш в безопасност.
— Права си! — Домацила изпи виното си на една глътка. — Ще наема още пазачи, още главорези. Августата вече заповяда на пира тази вечер цялата храна и виното да се опитват предварително. — Беше уплашена, дебелите й бузи се тресяха, черният грим около очите й се стичаше на криволици по напудреното лице. — Трябва да направя всичко, което мога! Трябва да направя всичко, което мога!
Като си мърмореше така, Домацила излезе от стаята.
След нея Клавдия пусна резетата, постави тоягата си до вратата, отвори вързопа си и извади две ками. Едната сложи на масичката край вратата, а другата пъхна под възглавниците. Затвори капаците на
