Грънчарят, човек с безизразно лице, който не изпускаше нищо от очи, щеше да пристигне още преди залез-слънце да поиска парите си и да подпечата сделката с чаша безплатно вино. Тръгнаха обратно, Океан носеше дървената табла, когато от една носилка се подаде ръка и хвана Клавдия за рамото. Тя спря толкова внезапно, че Океан едва не се блъсна в нея. Извърна се, готова да се бори, но позна аметистовия пръстен на Анастасий. Обърна се към спътника си. Бившият гладиатор я зяпаше със смръщени гъсти вежди.
— Върви вкъщи, Океане! Кажи на Полибий, че имам работа.
Ръката пусна рамото й. Носилката тръгна, носена от шестима роби с императорските цветове, облечени в бели туники с пурпурна ивица по средата на гърба. Зад тях пристъпваха двама войници от дворцовата стража. Клавдия знаеше какво да прави. Трябваше да върви след носилката, докато тя спре и Анастасий се покаже да я посрещне. Пътят като че ли нямаше край. Минаха през няколко пазара, където сякаш се беше струпал целият свят. Продължиха по сенчести колонади, където търговци крещяха и хвалеха стоката си — обущари и търговци на лен, продавачи на бронзови съдове и дребни сечива, разносвачи на горещи наденички, момчета, които предлагаха хляб и фурми, жени с подноси с плодове и зеленчуци, писари, предлагащи услугите си на селяни, или готови да напишат няколко думи на нечий син във войската. Навсякъде се носеше оглушителна врява — просяци, търговци на евтини джунджурии, гадатели и продавачи на птици, чирикащи на собствения си неразбираем език. Куцукаха старци, подпрени на тояги. Една млада жена със струпани пред нея зелки оглеждаше толкова лъстиво мъжете, че Клавдия ехидно се запита зеленчука ли продава тя или себе си.
Най-подир носилката на Анастасий навлезе по една уличка и стигна до градината на някаква кръчма. Той слезе и Клавдия го последва. Мястото беше доста по-просторно и по-изискано обзаведено от „Магариците“. Рисунките по стените и пода подсказваха за света на чувствените удоволствия: Бакхус, в единоборство с Меркурий, Венера се готви да лови риба; двама млади сатири танцуваха с кутре, стиснали в дебелите си пръсти огромни гроздове. Кръчмарят зашляпа към тях. Той позна Анастасий, който само щракна с пръсти и мъжът ги отведе по един застлан с плочи коридор в малка, отделена от другите стая.
Клавдия влезе след Анастасий. Той изчака, докато кръчмарят донесе две чаши с разредено вино и глинени съдове с плодове, после със знаци й нареди да седне на стола срещу него. Загледа я тъжно. Клавдия почувства безпокойство. Погледът му беше изпитателен, сякаш свещеникът я виждаше за първи път. Тя се запита какво ли не е наред, но потисна тръпките на страха. Стори й се, че разбира този поглед! Елена и съветниците й бяха обсъдили всички възможности от миналата нощ. Дали не подозираха нея? Спомни си думите на Домацила, както и първото правило, което научи като шпионка: „Не се доверявай на никого!“. В началото, когато Константин още не бе облякъл пурпура, тя беше работила с шпиони, които се опитваха да извадят мед от всяко гърне, мъже и жени, опитващи се да служат на повече от един господар. Лицето й остана спокойно под острия поглед на Анастасий. В края на краищата, как можеше да го обвинява? Тя присъстваше, когато Домацила умря. Беше поднасяла виното.
— Вярваш ли ми? — попита Клавдия със знаци.
Никакъв отговор.
— Ако не ми вярваш — повтори Клавдия, — трябва да ме освободиш.
— Никога няма да те освободят — дойде отговорът на пръстите. —
— Трябва да ми вярваш! — настойчиво повтори Клавдия. — Не бива да правиш онова, което убиецът иска!
— Какво е то? — полюбопитства Анастасий.
— Да ни накара да се хванем за гушите, да посее такова недоверие, че да не можем нищо да сторим — като това, което става в момента! — разпалено заяви тя.
Анастасий въздъхна. Този път той артикулира отговора си с устни, като подчертаваше думите със знаци.
— Ние ти вярваме. Но императрицата е объркана. Поискахме съвет от свещеника Силвестър.
Анастасий замълча и се усмихна леко. Клавдия пак се запита дали той знае за отношенията й с този могъщ пратеник на християнската общност.
— Императрицата — продължи той, като сега използваше и двете си ръце, за да общува с Клавдия, — му разказа всичко. Ето какво мисли Силвестър. — Той замълча и очите му се разшириха: — Силвестър мисли, че сикарият е прокълната душа, обладана от ярост и гняв. Той води своя собствена война срещу императрицата.
Клавдия кимна. Беше съгласна с това.
— Освен това той е много изкусен — продължи Анастасий. — Всички тези убийства, да… Той може да получи голяма награда от враговете на императора, но го прави не само заради парите, а и защото това му харесва.
— Защо казваш „той“? — запита Клавдия. — Би могъл да бъде и жена!
Анастасий поклати отрицателно глава.
— Свещеникът Силвестър посочи, че миналата вечер не са виждали никаква жена край Домацила, в това сме сигурни.
— Но отровата би могла да бъде дадена по-рано през деня!
Анастасий пак не се съгласи:
— Затова исках да се срещна с теб. Трупът на Домацила беше внимателно огледан. Самата императрица милостиво се съгласи да се погрижи за погребението. Отровата е извлечена от някакво растение и убива за съвсем кратко време. Много е рядка, донесена е от Сирия.
— Значи, трябва да й е била дадена по време на пиршеството?
Анастасий кимна в знак на съгласие.
— Има и нещо друго. — Той се размърда на стола си. — Силвестър научил от свещеници от Изтока, че Лициний струпва войски по границите си. Сякаш владетелят на Източната империя знае, че нещо трябва да се случи.
Анастасий доизпи чашата си и стана. С едната си ръка стисна рамото на Клавдия, а с другата отново започна да рисува знаци във въздуха.
— Сикарият трябва да бъде подмамен и заловен. Такова е желанието на императора, Клавдия.
Той излезе от стаята. Клавдия го изчака да напусне кръчмата, сетне си тръгна и тя. Вървеше по главните улици, като понякога спираше, за да погледне назад през рамо, докато се успокои, че никой не я следи. Стигна до уличката, която водеше към „Магариците“ и стреснато подскочи, когато от един дюкян изскочи някакъв човек. Беше Парис. Той сложи пръст на устните си и й направи знак да влезе. Лицето му пламтеше, очите светеха.
— Клавдия, мъжът с червения бокал!
— Какво за него? — настойчиво попита тя.
— Мисля, че мога да помогна. Тази вечер ще представяме една пиеса на Есхил. Носят се слухове, че може дори да бъдем повикани в двореца. Ще бъдеш там, нали?
— Защо? — попита Клавдия. — Това какво общо има с мъжа, когото търся?
— Може би той ще бъде там, Клавдия! — протегна ръка Парис. — Бъди моя гостенка довечера! Защо да не вземеш някоя малка роля? Така ще можеш да наблюдаваш публиката.
— Откъде знаеш това? — полюбопитства Клавдия.
— Един човек от нашата трупа е разпознал някакъв войник миналата вечер.
— Някой от императорската гвардия ли?
— Офицер. Носел превръзка на китката, но тя се смъкнала. — Той се ухили: — Сама знаеш колко наблюдателни са актьорите! На моя човек това се сторило странно — този знак се носи от поклонниците на Митра, докато императрицата предпочита да се заобикаля с християни.
Клавдия усети как стомахът й се свива от вълнение.
— Не мога да остана повече тук, Клавдия. Да се срещнем около час след първото представление край гробницата на Квинтилиан на Апиевия път. Знаеш ли къде е?
Клавдия си спомни огромния мраморен саркофаг с гротескни глави по ъглите. Беше на тихо, усамотено място в гробищата, на което влюбени двойки обичаха да си устройват срещи.
— Ще си направим закуска на открито — предложи Парис. Той прочете несигурност в погледа на Клавдия. — Виж какво, ако искаш, вземи със себе си Океан или Муран, не ме интересува, или някоя
