приятелка. — Парис опипа ключа, висящ от врата му. — Аз ще доведа Мак.
— Кого?
— Актьорът, който го е видял. Той е изплашен.
— Защо?
— Когато нашите актьори се смесиха с публиката, този офицер приближил до Домацила. Разбери ме! — разпери ръце Парис. — Мак е в театъра. И той като мен е изплашен. Ще говори само, ако е колкото може по-далеч от останалите.
Той се обърна, влезе обратно в магазина и доведе оттам дребен тантурест човечец.
— Това е Калист, той е добър готвач и има зорки очи. Бях ли тук с Мак?
Магазинерът кимна.
— Е, разкажи на господарката!
— Той си тръгна уплашен и извика на Парис, че ще говори само, ако е достатъчно далеч от града.
Клавдия кимна:
— Ще бъда там.
— Чудесно! — засмя се Парис и отпрати Калист. — Аз ще донеса храна, а ти ще се погрижиш за виното. — Актьорът вече се канеше да се обърне, но после вдигна ръка до устните си: — О, и оттам ще отидем право в театъра! — Той се усмихна: — Затова искам да облечеш красивата синя туника, тя ти отива.
И си тръгна.
— Ще бъда там! — подвикна след него Клавдия. — Само ми дай малко време!
Парис вдигна ръка в знак на съгласие, а Клавдия се върна в „Магариците“. Океан бе оставил таблата с чашите и кърчазите и се мусеше в един ъгъл. С вдигнати нагоре ръце Полибий се караше на тавана. Клавдия се промъкна край него и се качи в стаичката си. Беше решила да се срещне с Парис и бързо се приготви. Изми се, гримира леко лицето си, взе нови сандали и туниката, която Домацила й беше дала, и ги остави върху леглото. Туниката беше малко изцапана и тя се сети какво й каза Парис. Отвори раклата и извади синята си туника. Попея я беше изпрала и закърпила. Клавдия вече се канеше да я облече, когато изведнъж й стана студено, а стомахът й се сви. Отиде до вратата, заключи я и легна на леглото и цялата се уви с наметката си.
Трябва да беше лежала поне два часа, без да обръща внимание на звуците откъм кухнята. В съзнанието й се тълпяха безброй мисли и образи. Страхът се замени с яд, със студена решителност. Тя трябваше да изпълни дълга си, трябваше да направи всичко, което бе необходимо. Припряно се зае с тоалета си, взе малка кожена торбичка и пусна в нея кама. После взе тоягата си и слезе долу в залата за хранене. Като видя племенницата си, Полибий се накани да я нахока, но един поглед върху решителното лице на Клавдия го отказа от намеренията му.
— Чичо, трябват ми две малки шишета вино, от най-доброто, което имаш. И не ме питай защо. Ще изляза за малко, но искам да те помоля за една услуга. — Изчакай половин час, после ела да се срещнем край гробницата на Квинтилиан на Апиевия път. — Тя стисна ръката на чичо си. — Моля ти се! Моля ти се! Направи го за мен като награда, задето открих златото на Арий! О, и вземи Океан със себе си.
Чичо й отиде в избата и донесе две шишета. Искаше му се да разпита Клавдия, но тя ги грабна от ръцете му и се втурна навън. Закъсняваше, но спря при аптекаря и си купи каквото й трябваше. После, провирайки се между хората като малка мишка, както я наричаше Елена, тя затърча по улиците, излезе от града и тръгна към Апиевия път. Там не беше оживено, повечето от търговците вече бяха в града и щяха да минат няколко часа, преди да привършат работата си. Отклони се от широката улица и се насочи към Града на мъртвите. Измина още половин миля и най-сетне доближи кипарисите, които хвърляха сянка върху гробницата на Квинтилиан. Спря, пооправи се и започна да се промъква напред.
Парис я чакаше. Вече беше разстлал ленено платно на земята и бе извадил кошница с храна. Стана, когато Клавдия приближи, хвана я за ръка и я целуна по двете бузи. Изглеждаше объркан, дори смутен.
— Донесе ли виното?
Клавдия кимна и му подаде малката амфора с бяло вино.
— А ние донесохме чаши! — продължи Парис. — Малки са, но ще свършат работа.
Напълни една и я подаде на Клавдия. Тя я вдигна до устните си и се престори, че отпива.
— Къде е Мак?
— Скоро ще бъде тук.
Тя се засмя:
— Океан също.
— Добре, тогава ще ги изчакаме. Имаше ли проблеми, докато идваше? — попита Парис. — Съжалявам, че времето беше толкова малко.
Клавдия оглеждаше женственото му лице: меката маслинова кожа, високите скули, блестящите очи и черната къдрава коса, която падаше на къдрици по врата му.
— Защо не хапнеш? — покани я той.
— Аз… не съм гладна!
Очите му изпитателно се обърнаха към нея:
— Да не би да е станало нещо?
— Не, не, какво да е станало?
Клавдия приближи до надгробните камъни, някои мраморно бели, други — посивели и напукани. Денят беше облачен, слънцето ту се скриваше, ту се показваше. Какво уединено място бе избрал Парис: идеално за убийство.
— Откъде си? — попита тя.
— Всъщност от Капуа, но доста съм пътувал.
— А родителите ти?
Едва тогава забеляза промяната в изражението му — бягащият поглед, присвитите устни.
— О, те умряха, докато бях малък.
— Как умряха?
Погледът му стана предпазлив.
— Притежаваха малък чифлик, нищо особено, неплодородна земя и малко лозя. Времето беше размирно. Една сутрин отидох да си играя в нивите. Бях сам-самичък. Имаше лек ветрец, който първи донесе към мен ужасната миризма на изгоряло. Денят бе прекрасен, Клавдия, небето беше тъмносиньо и аз видях как към него като мръсен отпечатък от пръст се издига черен облак. Бях съвсем малък, на не повече от четири години, но усетих, че нещо не е наред и затичах натам. Чифликът беше доста усамотен. Войниците, метежници, вече бяха убили баща ми. Къщата гореше и те изнасилиха майка ми, преди да прережат гърлото й. Аз гледах иззад една пристройка.
Парис протегна чашата си и Клавдия пак я напълни.
— Продължих да се крия. В останалото няма нищо необикновено. Тръгнах да прося храна, тогава се появи група пътуващи актьори. Те ме взеха и… — сви рамене той, — оттогава съм това, което съм.
— Уби ли онези хора? — попита Клавдия.
— Какво искаш да кажеш?
— Войниците, които убиха баща ти и изнасилиха майка ти? Разбра ли към кой полк са се числели? Или кой е бил командващият офицер? Откри ли ги, уби ли ги?
Парис се наведе към нея, в очите му имаше удивление:
— Откъде знаеш?
— Просто помислих, че трябва да си ги убил.
Клавдия отвори шишето с червеното вино и напълни чашата му. Парис откъсна една пилешка кълка и започна да я гризе. Клавдия забеляза как бързо пиеше виното си. Тя имаше достатъчно време, нямаше закъде да бърза.
— И ти харесваш синия цвят, нали? — каза тя. Погали туниката си: — Нали ме помоли да я облека.
— Да, да, помолих те.
— А кога си ме виждал в нея преди?
Парис свали чашата си:
— О, Клавдия, не бъди заядлива! Когато претърсвахме „Магариците“ — ухили се той, — аз естествено
