приближените на майка ми, с мургава кожа, с кисел нрав, но с остър поглед и още по-остър език.
— И какво стана с Урсула?
— Тя възропта. Противопостави се на онова, което бе видяла, и се разгневи на брат ми Луи. Във всеки случай — тя сви рамене, — седмица по-късно Урсула падна по едни стълби и си счупи врата. Погребаха я в бедняшкия парцел на гробището, там, дето погребват войниците, тъй като никой не потърси тялото й. Тя нямаше роднини тук.
Двамата рицари стояха все така свити в ъгъла, увлечени в собствения си разговор, като вече не се безпокояха за мен или за принцесата, която се предполагаше, че пазят.
— Да, страхуват се — повтори Изабела. — Не искат да кажа на Едуард какво се е случило. Можеш ли да си представиш, Матилда, какво ще стане, ако новият крал на Англия, този силен воин, открие, че съм делила едно легло с братята си, където игриво сме се търкаляли? Той ще повдигне възражение. Ще пише до светия отец в Авиньон. Дала съм клетва пред баща си и братята си да си мълча по този въпрос, при условие, че получа своето по определени въпроси — и едното от тези неща си ти, Матилда. Ще спиш пред вратата на стаята ми — тя се изправи и тикна в ръцете ми малкия затоплен мангал, който извади изпод наметката си. — Стопли се и ме последвай.
Влязохме в двореца и се изкачихме по дървено стълбище. Покоите на принцесата се намираха по протежение на малка галерия, всичко на всичко три стаи: главно помещение, от двете страни на което се намираха чакалня и друга стая, служеща за склад. Галерията беше от полирано дърво, квадратни плоскости от което бяха наредени по протежение на едната стена и срещу дълбоките кресла до прозореца на външната стена, откъдето се откриваше гледка към вътрешния двор с водоскока. Там седяха придворни дами, загърнали се с шалове, за да се предпазят от студа, топлеха се над малки мангали, и се преструваха, че са заети с бродиране — разбира се, бяха ни наблюдавали през цялото време. Изправиха се, когато принцесата се приближи. Една забърза напред и я улови за ръката, като възкликна високо колко премръзнала е господарката й. Принцесата не обърна внимание на това и ги отпрати. Влезе бързо в собствената си стая. Последвах я.
— Затвори вратата — провикна се принцесата през рамо. Оставих мангала и побързах да се подчиня.
— Пусни и горните, и долните резета — продължи тя, — та никой да не ни безпокои.
Направих го. Изабела се обърна, разкопча наметката си и я остави да падне. Беше облечена в кървавочервена рокля, поръбена с хермелин, пристегната на врата със сребърен шнур. Преди да успея да възразя, тя го развърза, изхлузвайки роклята над раменете си така, че да падне в краката й. После си свали фустата и бельото, докато застана гола пред мен — с тяло на млада жена, с вече напъпили гърди и разширяващи се бедра. Обърна се, разпервайки ръце.
— Мистрес Матилда, ето това ще отнеса на Едуард Английски. А сега е време за нещо по-топло.
Тя се преоблече във вълнено бельо, навлече набързо рокля в синьо и сребристо и взе от една закачалка на стената шуба, която уви около раменете си. Бях толкова смутена от действията й, че заоглеждах стаята — покривката на леглото, турските килими, прекрасните пъстри завеси и гоблени, висящи на фона на розовата мазилка. Над мен висеше дървен полилей — той побираше шест свещи и можеше да се смъква по-ниско с помощта на въже, за да разпръсква по-силна светлина. В другия край на стаята имаше малко писалище и стол с висока облегалка. Писалището беше покрито с листове пергамент и пера. В стаята имаше сандъци, някои запечатани и заключени, други — с отметнати назад капаци, преливащи от скъпи платове, украсени с брокат дрехи, колани, книги — всички притежания на едно богато, галено, разглезено момиче. Е, такова беше първото ми впечатление. Тепърва ми предстоеше да си дам сметка, че с умението си така бързо и рязко да сменя настроенията си Изабела можеше да участва във всяко представление на улични артисти: понякога тя можеше да е дете, друг път — млада жена. От време на време се правеше на невинна, докато лицето й приемеше лукав израз, сякаш пресмяташе всичко и претегляше и преценяваше всичко, което чуваше и виждаше. Каквото и да й бе казала Мари, Изабела беше дала вид, че ме посреща като отдавна изгубена прислужница, сякаш се познавахме от години. Сега тя прекоси стаята и седна на стола с висока облегалка пред писалището. Щракна с пръсти и посочи към позлатено столче в ъгъла.
— Донеси го тук, Матилда, и седни до мен.
Подчиних се и Изабела потри ръце.
— Студено ми е — тя посочи към мангала на колела точно на входа на стаята — дървените въглища изпускаха искри, издигаха се тънички струйки дим, смесвайки се с аромата на поръсени отгоре сладки прахове. — Пренеси го тук, Матилда.
Побързах да направя каквото ми каза. Щом седнах, тя посочи към друга маса, на която имаше кана с плодов сок и две високи чаши.
— Напълни и двете — една за теб и една за мен — и така играта продължи, докато тя ме изпращаше ту тук, ту там из цялата стая, за да донеса едно или друго. Накрая се умори и се обърна да застане с лице към мен, като отново залюля крака, сякаш се чудеше да ме ритне ли, или не.
— Е, Матилда, какво да правим? — тя сплете пръсти, притискайки силно длани една към друга. — Сега би трябвало да сме в Англия — тя се усмихна. — Но Едуард отказва да арестува тамплиерите! Сега казва, че не иска да се жени за мен — тя отметна глава назад и се засмя. — Човек трябва да види гнева на татко, за да повярва колко силен може да бъде. Петна от гняв избиват — тя потупа бузата си — и по двете му страни, големи червени петна като тези по бузите на шут, а тук — тя дръпна надолу долната си устна — избиват мехурчета бяла пяна. Казват, че баща ми имал сърце от лед — аз зная друго. Той трепери от ярост пред обидите на английския крал. Затова, Матилда, може да прекараме дълго време заедно, преди да тръгнем на път и да прекосим Тесните морета, за да стигнем до онзи загадъчен остров! — Тя приближи лицето си към моето, сякаш бях дете. — Загадъчният остров — тя направи гримаса. — Нищо загадъчно няма в него: само влага, мрак и зеленина, и елфи и гномове, които живеят в горите. Наистина казват, че Лондон е великолепен град, като Париж, с голяма главна улица и че в магазинчетата се продава всичко, и аз — тя се потупа по гърдите — ще бъда кралица на всичко това, но само ако Едуард престане да се присмива на татко. А сега, ето какво искам да направиш, Матилда. Искам да ме изслушаш — тя размаха пръст и примигна. — Не, не ми възразявай! Като те гледам, Матилда, предполагам, че умееш да пазиш тайна. Ако кажа на баща ми за теб, той ще нареди да те разследват. Откъде знам ли? Та ти си единственият човек, който наистина иска да отиде в Англия, така че какво криеш? Защо искаш да избягаш?
Запазих невъзмутимо изражение и издържах на погледа й.
— Колкото повече те гледам, Матилда — продължи да бъбри тя, — толкова повече те харесвам — тя се усмихна. — Чудиш се защо ти казвам всички тези тайни? Много просто! — Тя плесна с ръце. — Ако кажеш на други хора, те няма да ти повярват, докато ако баща ми или братята ми разберат, че сега знаеш, те със сигурност ще те убият! О, Матилда — промълви тя, — толкова е хубаво да разговаряш с човек от плът и кръв!
Тя се изправи, за да застане право пред мен, взирайки се в лицето ми, сякаш ме виждаше за първи път.
— Чудя се коя ли си в действителност — повтори тя. Присви очи — вече не беше млада дама, а по-скоро невръстно дете: въпреки това у нея имаше нещо изключително опасно. Изабела имаше бърз ум, настроенията й непрекъснато се сменяха: още не се беше научила да овладява израженията си, беше все още достатъчно млада и невинна, за да оставя понякога маската си да се смъкне. Преценяваше ме внимателно, претегляйки всяко от качествата ми. Докосна лицето ми. — Маслинена, гладка кожа — промърмори тя. — Гъсти вежди над зелени очи, черна коса, като тази на Мари, късо подстригана. Казват, че си обучена като лечителка, че разбираш от церове — тя се засмя. — Ти си жена и си твърде млада, за да си достатъчно опитна и да можеш да бъдеш наставница, но можеш да следиш и да наблюдаваш. Вярвам, че ще бъдеш най-острата стрела в колчана ми. Разпери си ръцете.
Подчиних се. Тя леко отметна назад ръкавите на роклята ми и внимателно огледа китките и дланите ми.
— Меки, но не са ръце на безделница — Изабела вдигна мазолестия пръст на дясната ми ръка. — И си служиш често с перо. Играеш ли на зарове, Матилда?
— Понякога, милейди.
— Добре. Аз обичам да играя. Имам си собствени зарове. Изработени са от слонова кост. Това, което братята ми не знаят, е, че тези зарове са фалшиви, утежнени с олово — затова винаги печеля — тя се
