скъп пръстен от пръста си и го пъхна в ръката ми. — Помни ме! Помни думите ми!
След време срещнах и самия крал Филип. С ботуши и шпори, той се завръщаше от лов и се изкачваше с големи крачки по стълбите сред най-близките си придворни — Ангеран дьо Марини (ах, ненавистният ми враг!), дьо Плезан и Ногаре — лукавите правници, които бяха възмутили християнския свят, нареждайки на слугите си да нападнат предишния папа, Бонифаций VIII, в градчето Анани. Те дори не ме и погледнаха втори път. По-късно щеше да им се иска да го бяха направили! Призоваха ме да прекося стаята и ме накараха да коленича в краката на краля. Той грубо тикна окичените си с пръстени пръсти към устата ми, после сложи ръка под брадичката ми, принуждавайки ме да вдигна очи. Бях чувала много разкази за Филип Хубави. Всичките са верни! Лицето на Филип бе като слонова кост, а косата му — сребриста. Ако не се загледаше, човек би го помислил за албинос. Очите му бяха ясносини, докосването му — ледено, държанието — студено. Той се втренчи в мен, без нищо в изражението му да се промени, потупа ме по главата, сякаш бях куче, и ме отблъсна.
Отначало бях много напрегната: тревоги за майка ми (не смеех да й пиша), кошмари за чичо Реджиналд и страхове за собствената ми безопасност терзаеха съня ми, но с течение на дните започнах да се отпускам. Стаята ми беше удобна. Принцесата изобщо не споменаваше Мари. Вместо това ми говореше за какво ли не. Тя знаеше всички слухове и клюки в двора — коя дама не е вярна на съпруга си, кой се ползва с височайше благоволение и кой е в немилост, — и през цялото време ме наблюдаваше и изучаваше внимателно. Един следобед, скоро след пристигането ми, принцесата ме изпрати да изпълня някаква нейна поръчка в другия край на двореца — трябваше да попитам за едно столче за крака, което беше изпратила на кралските дърводелци. Тъкмо се връщах, когато една млада дама излезе от сенките точно пред един праг.
— Мистрес Матилда? — тя ме дръпна за ръкава. Погледнах я. Имаше прекрасна червена коса, обрамчваща дръзко лице, роклята й беше ниско изрязана. Тя се приближи — около нея се носеше сладко ухание на парфюм.
— Мадам?
— Изпраща ме принц Луи, братът на принцесата.
— Знам за кого говорите — отвърнах. Тя сграбчи ръката ми. Усетих кесийката с монети.
— Мосю Луи ще ви бъде много благодарен за услугата, ако го осведомявате редовно за настроенията на сестра му.
Рязко издърпах ръката си — кесията падна на пода.
— Ако братът на принцесата желае да знае какво е настроението на сестра му, трябва да пита направо нея. Желая ви приятен ден.
Съзнанието ми бе толкова погълнато от случилото се, че се изгубих в лабиринта от галерии и тесни коридори, затова ми беше нужно доста време, докато се върна в покоите на принцесата. Когато влязох в стаята, с изненада я видях да седи на един от столовете с високи облегалки пред огъня, а на малко столче до нея беше младата дама, която бях срещнала. Щом се появих, Изабела щракна с пръсти. Дамата се изправи, направи реверанс, ухили ми се и бързо излезе от стаята.
— Ела, Матилда — пръстите на Изабела потрепнаха. — Ела тук.
Седнах на столчето за крака — тя нежно ме погали по косата.
— Ти издържа на проверката — не можеш да бъдеш подкупена! А сега слушай, ето какво искам да направиш. Нали знаеш университетския квартал — как различните студенти от всяко кралство са разделени по националности? Искам да отидеш в английския квартал. Искам да се движиш сред студентите и учените, особено сред писарите от свитите на английските дипломатически пратеници. Трябва да откриеш всичко, което можеш, за бъдещия ми съпруг, Едуард Английски! — тя направи пауза. — Единственото, което знам за него, е това, което са ми казали! — Тя имитира превзетия тон на дипломат: „Толкова учтив! Толкова красив!“ — Тя ми намигна. — Още не съм срещнала мъж, на когото мога да имам доверие. Както и да е. Ще направиш ли това за мен?
— Разбира се, милейди.
— Добре, Матилда. От това, което ми разказа, съм наясно, че познаваш добре града, макар все още да не знам как и защо. И така… — Изабела пъхна една кесия в ръката ми. — Ти я отказа веднъж — усмихна се тя, — този път е твоя! Купи им вино, Матилда, накарай езиците им да се развържат. Като свършиш, върни се и ми разкажи всичко, което си научила.
Странно, нали? Как съдим децата? Издаваме арогантността си — дребните тела трябва да приютяват дребни умове. Не е вярно. Изабела беше на тринайсет години, но притежаваше цялата мъдрост и лукавство на зряла жена.
На другия ден нарамих една кожена торба и потеглих от двореца. Беше хубаво да се озова отново в града. Особено в Латинския квартал, с неговите кръчми, магазини за готови ястия, тесни улички, някои — настлани с калдъръм, други не; с въздух, наситен с различни аромати и миризми, с живописни и блъскащи се тълпи. Влязох в квартала, обитаван от англичаните. Студентите с парцаливи наметала, обитаващи тесни стаички, изгаряха от желание да избягат в големите общи помещения и зали за хранене в кръчмите. Шумна, пъстра сбирщина, млади мъже, изпълнени с жажда за живот, цитиращи поезия, понесли по някоя опитомена невестулка или катерица, които спореха, биеха се, хвърляха зарове, следяха се едни други, непрекъснато търсеха да спечелят някое петаче или да прелъстят някоя жена. Общуваха с облечените в рокли с тесни талии и стегнати корсети градски проститутки и не обръщаха внимание на моралните поучения на францисканеца с препасано с въже расо със землист цвят, който стоеше на един ъгъл, проповядвайки против разврата на света. Свиреха на ребека и флейта, пееха безсмислени песни, коронясваха някое куче за крал на гуляите и караха някой просяк с паница за милостиня в ръка да го развежда нагоре-надолу по калдъръмената улица. Преди бях срещала малцина англичани — сега бях заобиколена от тези гуляйджии с язвителния им хумор и грубия им език. Приеха ме и така установих близост с набелязаната си жертва.
Английските дипломати бяха пристигнали в Париж да преговарят с Филип. Разбира се, след като приключеше дългият им, изпълнен с официални дела ден, техните секретари и писари жадуваха да се позабавляват сред англичаните. Започнах да посещавам често една кръчма — „Орифлам“, с просторно общо помещение, не твърде чиста: тръстиковите рогозки по пода често жвакаха под ботушите ми, докато някои от миризмите бяха определено отблъскващи. Въпреки всичко, именно тук беше мястото, където се събираха английските секретари. Отначало гледаха предпазливо и си мълчаха, но е невероятно колко много неща могат да се променят от едно шише вино, една игра на зарове, една весела шега и една обща песен. Наистина, те бяха доста надменни, с ясно съзнание за собствената си важност. Те не издаваха тайни: в крайна сметка, бяха секретари от тайната канцелария на краля, усвоили при обучението си в университетите в Оксфорд и Кеймбридж всички тънкости на закона и двуличието. Но това, което исках да науча, не бяха техните тайни, а само онова, което се мълвеше в кралския двор, а те бяха готови да го споделят на драго сърце. Наех тясна таванска стая, която нямаше друг прозорец освен една издълбана в стената дупка, покрита с парче необработена кожа. Със среброто, получено от Изабела, беше лесно да се преструвам на дъщеря на френски правник, която чака баща й да дойде при нея от Дижон. Ако си добър актьор и поддържаш преструвката, по-голямата част от света е склонна да ти повярва. Щом пресушиха чашите си и напълниха търбусите си, писарите започнаха да ме угощават (докато аз успешно играех ролята на невинната дама) с истории за английския кралски двор, особено за това как мосю Гейвстън, фаворитът на краля, се беше добрал до титлата херцог на Корнуол.
— О, да — един от тях ми намигна и се потупа отстрани по носа. — Херцог на Корнуол, такъв е сега Гейвстън, доверен приятел на краля, който го нарича свой скъп брат.
— И другите велики лордове приемат това? — попитах.
— Разбира се.
Те продължиха да бъбрят, обяснявайки как Едуард Английски нямал желание да арестува тамплиерите в кралството си, докато в същото време не бил твърде склонен да пътува до Франция, да сключва брак с дъщерята на френския крал или да изпълнява задълженията по договора.
— Не го ли стори — промърмори един секретар с тясно лице, — ще има война и с пътуванията до Париж ще е свършено. Най-малкото — той се усмихна, така че добре се видяха изпочупените му зъби, — докато не бъде подписан нов мирен договор — той остави чашата си.
— А ето я тайната…